Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (17)

Любовната песен на Грифин-джуниър
17

Виктория усети как бузите й започват да горят, докато следваше метрдотела покрай откритата пещ с дърва на път към масата. Или може би топлината въобще не идваше от пещта. Да не би да се изчерви заради силната ръка на Джуниър, която я докосна по голия гръб на покрития с пайети шифонен корсет?

Гостите по другите маси ги гледаха, докато преминаваха. Обикновено тя беше тази, която събираше погледите, но сега изглежда вниманието беше насочено към кавалера й. Джуниър беше облечен в свободно бежово копринено сако, с вдигнати до лактите ръкави, тенът му изглеждаше бронзов на приглушеното осветление. Коралово синята риза с разкопчана яка подчертаваше допълнително цвета на очите му.

Адонис в „Армани“.

Звуци и миризми изпълваха облицованата с дърво зала, която носеше атмосферата на старата испанска архитектура. От отворената кухня се чуваше цвърченето на маринованите в ром морски костури. От масите се чуваше звън на чаши и тихи разговори — на английски, испански и португалски, — които придаваха на мястото екзотично усещане.

Метрдотелът ги отведе до една от най-хубавите маси и как да не ги заведе? Изглеждаха като височайша млада двойка, изтънчена, а и преуспяла.

Само дето изобщо не сме двойка.

Почувства се смутена за миг, докато поръчваха питиетата: текила — за Джуниър и „Космополитън“ за нея. Мъчеше се да се убеди, че постъпва честно към Стив. Това не беше среща. Беше просто вечеря с приятел от детските години. Възможност да научи повече за баща си, за тайните на майка си, дори и някои важни подробности около делото за убийство.

Но не е среща. Определено не е среща.

Не беше позволила на Джуниър да я вземе от апартамента й. Нямаше да има неловки моменти — Искаш ли да се качиш за едно питие? — в края на вечерта.

Тогава защо се беше постарала толкова с дрехите? Нямаше нужда да се преоблича от раирания костюм с висока яка, който носеше в съда. Но тя си беше взела душ, беше изсушила косата си със сешоар и после смени четири тоалета. Първо, консервативен синьо-зеленикав жакет от туид с ресни по края и пола в тон с копринен шал. В никакъв случай, приличаше на Мери Попинс.

После облече предизвикателната къса рокля на „Баленсиага“ с кръстосани презрамки. Но не й достигна смелостта. След това пробва една дълга до средата на прасеца бежова рокля на черни точки, която се загръщаше отпред. Забрави! Приличаше на изкукала учителка, чиято писалка е избухнала в гардероба.

Накрая реши да се спре на тоалета от „Макс Азриа“ с корсаж на къдрички и черни мъжки панталони. Когато Джуниър я видя в бара, наклони глава и каза:

— Уау! Изглеждаш страхотно!

Целунаха се по бузата и тя усети тръпка на възбуда и трескава топлина заля тялото й, спускайки се от тила надолу.

Сега, когато сервитьорът донесе ордьоврите на заведението, приличащи на малки коктейлни хапки — хапка ризото, украсена с парченце лимон и тортила с доматен сос, — Джуниър я изненада с въпроса си:

— Значи двамата със Соломон сте съдружници и още какво?

Тя му разказа историята. Как преди няколко месеца беше нарекла Стив „най-долния адвокат, когото някога е срещала“. Как си делили килиите в ареста, след като били арестувани за обида на съда заради скандал помежду им. Как я подмамил да направи процедурна грешка и делото се провалило, заради което я уволнили, и как се съюзили за делото за убийство. Не спомена как се бяха любили в градината с авокадо на годеника й. Диво и романтично навремето, сега й се стори пошло. Но докато разказваше на Джуниър, онази нощ не спираше да се върти в ума й. Снежната буря в Маями, ураганът в сърцето й. Още подушваше черния пушек на горящите варели, виждаше премигващите коледни лампички, които топлеха дърветата. И един незаличим образ: лицето на Стив. Стреснато… защото тя беше направила първата крачка. Той се беше съпротивлявал — е, по-скоро поколебал, Коравото момче се беше уплашило да не го наранят. В края на краищата тя беше сгодена за друг.

Значи трябва да съм се влюбила в Стив, нали?

Или си търсеше оправдание за това, което беше направила? Сега се чудеше дали нещата не бяха станали прекалено бързо? И онази мисъл започна пак да я гложди: дали първите й инстинктивни впечатления от Стив — режещият гърла, минаващ напреко съперник — нямаше да се окажат верни? Не бяха ли двамата прекалено различни?

Но сега друга стряскаща мисъл профуча през ума й като бръснещ студен вятър. Отново ли се канеше да направи нещо пошло?

— Оттогава сме заедно — каза Виктория на Джуниър, без да издава терзанията си. Или напротив? Това че беше в приглушения романтичен ресторант, облечена в корсет с голи рамене… това не беше ли сигнал, че е свободна?

Той кимна и й се усмихна леко, като повдигна вежда. Сякаш двамата със Стив никак не си подхождаха. Но каза само:

— Той е щастливец.

— Чарът му не се усеща веднага. Има искрено влечение към потиснатите и от нищо не го е страх. Не го е грижа какво мислят хората за него и ако вярва на клиента, ще направи всичко възможно, за да спечели, включително ще рискува да го лишат от разрешителното му, а понякога и да го осакатят.

— Да, изглежда малко агресивен.

— В действителност има много нежно сърце. — Защо усещаше, че трябва да го защитава? За да оправдае избора си ли? — Трябва да го видиш с племенника му.

— Дай да не говорим за Соломон — каза Джуниър, макар че той сам беше повдигнал темата. — Тост.

Той вдигна чашата си и разклати текилата. Виктория хвана чашата за мартини за столчето, коктейлът изглеждаше аленочервен на светлината на свещите.

— За старите приятели! — обяви Джуниър, очите му бяха като дълбоко синьо езеро. — И новото начало!

И това да познаваш себе си, помисли си Виктория. Да разбереш кой си и какво искаш.

Усети как лицето й отново пламва и отпи глътка от коктейла, надявайки се, че той ще я охлади, ще изтрие червенината от врата й. После като изискан кавалер Джуниър насочи разговора към нея.

Не за Марлините, не за Делфините или за еди-какви си кучета.

Беше й забавно да отговаря на въпросите му, той не спираше да я гледа право в очите.

— Разкажи ми за Принстън.

После за правото в Харвард.

— Уау! Конкуренция, а?

После в прокуратурата в Маями.

— Уау! За това се искат здрави топки.

Попита я как е запазила женствеността си.

Онези прокурорки, дето те хващат право за топките, които беше гледал в шоуто на Лари Кинг, изглеждаха като акули човекоядки. Разказа му за делото за убийство, което бяха водили със Стив, и изкара още едно „Уау“.

Когато пристигна третата му текила заедно с втория й „Космополитън“, Джуниър вече разказваше колко покрусен е бил баща му от самоубийството на нейния баща. Когато семейството се преместило в Коста Рика, баща му изобщо не бил на себе си. Година по-късно майка му починала от особено коварна форма на рак на стомаха. След още една година на частично отдръпване Хал Грифин се върнал отново в играта, построил хотели на Карибите, после заминал за Далечния изток и след това отново се върнал у дома. Джуниър така и не успял да пусне корени някъде, не намерил жена, за която да се ожени. О, колко му липсвала Флорида и най-близката му приятелка от детството!

— Много си мислех за теб — изглеждаше откровен. — Знам, че тогава бяхме просто деца, но толкова естествено се разбирахме. Всичко беше съвсем лесно.

— Как да не е лесно, като единственият проблем беше вечерният час в десет часа?

Стар защитен механизъм, знаеше го добре. Използваше шега, за да избегне сериозно навлизане в чувствата. Толкова объркано! Джуниър явно искаше да даде воля на потиснатите си чувства. Част от нея искаше да го изслуша, другата се страхуваше от това, което щеше да каже.

Той се усмихна и рече:

— „Да тръгнем тогава, ти и аз…“

Тя довърши стиха:

— „Там където вечерта в небето се простира…“

И двамата се разсмяха.

— „Любовната песен на Джей Алфред Пруфрок“ — като деца четяха поемата и се опитваха да я запомнят, но оттогава беше минало много време. Това, че Джуниър си спомняше първия стих, я трогна. Това беше тяхната поема. Имаше ли си поема със Стив? Но ако си имаха, вероятно щеше да бъде „Каси с бейзболната бухалка“.

Джуниър се пресегна през масата и постави силната си ръка върху нейната, палецът му правеше малки осморки върху китката й.

— Това е страхотна възможност — прошепна той. — Ужасно е случилото се с баща ми, но сякаш съдбата ни събра отново заедно. — Той отпи глътка от чашата си, сякаш се нуждаеше от сили за това, което се канеше да каже: — Мисля за тези неща, откакто те видях онзи ден, и искам да знаеш, Тори, че ти си единствената…

Той замълча. От още едно питие ли имаше нужда, за да го каже? Не, гледаше към някого през рамото й. Кого?

Мъжки глас, сърдечен и силен.

— Я, виж кой е тук!

По дяволите! Дяволите да го вземат!

— Моята съдружничка и бракониерът на омари! — възкликна Стив с престорено учудване.

Насочи се към масата им, хванал подръка двете блондинки близначки Лекси и Рекси от „Манекените“. Лекси (или може би Рекси, кой би могъл да каже?) беше облечена в искряща дълбоко изрязана червена копринена рокля, която щеше да бъде дълга до глезена, ако не бяха развяващите се плисета — широки колкото гумените ивици по автомивките, — които се отваряха на талията и се усукваха около дългите й крака при всяка крачка. Рекси (освен ако не беше Лекси) беше облечена със семпла права черна рокля, която стигаше на трийсет сантиметра под коляното. И двете имаха силиконови цици, които бяха прекалено големи за крехката им физика. И двете се бяха покатерили на последен модел небостъргачи „Джими Чу“ с десетсантиметрови токчета, и двете полюшваха хълбоци и кършеха бедра с походка на преуспели модели. Или гладни лъвици.

Виктория изрисува усмивка на устните си точно както главният готвач рисуваше със сос върху морския костур.

— Здравей и довиждане, Стив.

— Какво искаш да кажеш? Джуниър, нали нямаш нищо против да се присъединим към вас?

— Ами…

— Супер! — Стив се обърна към най-близкия келнер и се провикна. — Гарсон. Камареро. Още три менюта. Пронто. Мерси.

Забъркваше езиците така, както главният готвач бъркаше яхнията от риба.

Стив представи двете си придружителки на Джуниър, после махна на келнера да дойде за питиетата. Шампанско и естествено, пишете го на сметката на господин Грифин. Настани Лекси и Рекси от двете страни на Джуниър и седна до Виктория.

— Не е ли по-уютно? — попита Стив.

— И голямо съвпадение — отвърна Джуниър.

— Непрекъснато вечерям тук — отвърна Стив.

— Ха! — възкликна Виктория.

Джуниър я погледна и присви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво можем да направим?“ В този момент го хареса дори още повече. Толкова спокоен, толкова уверен в себе си, нямаше нужда да се заяжда със Стив, нито да го хвърля с главата напред през бара.

— Поразголила си се, Вик. — Стив кимна към голите й рамене. — Ново ли е?

— Носих го на бала на „Вискаянс Клуб“. Не помниш ли? — Гласът й беше стоманен.

— Не си бърчи челото, Вики — предупреди я Лекси. — Бръчките ще се стегнат като бетон.

— Колко карбохидрати имат според теб? — чудеше се Рекси, като гледаше пръчките с розмарин, сякаш са смъртоносни копия.

— Е, дами — усмихна се Джуниър като любезен домакин, — с какво се занимавате?

— Мозъчни хирурзи са — сухо отвърна Виктория.

— Ние сме мо-де-ли — отвърна Лекси. — Мо-де-ли. Не си ли личи?

— Сладурчето тук е наш адвокат — Рекси посочи с пръчката към Стив.

— Празнуваме — отвърна Стив. — Лекси и Рекси спечелиха участие в телевизионна реклама днес.

— Вагистат — извикаха в един глас двете.

Лекси погледна Джуниър право в очите, сякаш гледаше в обектива на камерата:

— Страдате ли от вагинален сърбеж, парене или възпаление?

— С гъсто миризливо течение? — пригласяше й Рекси.

— Може да имате възпаление! — заяви Лекси весело, сякаш поздравяваше приятелка, че е спечелила от лотарията. — Така че, ако не искате гъбички между нас…

И двете запяха в един глас:

„Вагистат“ ще ви спаси,

чакат ви щастливи дни.

Тубичка купи, втората е без пари.

И ще пишкаш, без да те боли.

— Казват такива неща по телевизията? — попита Джуниър.

— Кабелната — обясни Стив. — „Спайс Ченъл“.

Сервитьорът се приближи и каза:

— Ако сте готови да поръчате, мога да ви препоръчам патица на скара.

— Я, заеби — отвърна Лекси, — аз съм вегетарианка.

 

 

Довършиха втората бутилка шампанско и цяла армия наемна ръка раздигаше празните плата с опоскани скариди, пълни с юка, риба меч на тиган, орехов скат на тиган и салата от палмови връхчета — единственото препитание на близначките, които си я поделиха, за да запазят петдесетте килограма, разпределени върху тънките им като на жерав скелети.

Стив цяла вечер преценяваше езика на тялото на Виктория и Джуниър, но какво би могъл да каже? Беше нарушил хода на процеса с нахълтването си. Може би трябваше да се дегизира и да седне на бара. Тогава щеше наистина да ги наблюдава, да долавя вибрациите им, без да го забележат. В следващия миг си помисли дали не губи разсъдъка си.

Хей, спокойно. Вик много ме обича. Просто минаваме през труден период.

Стив слушаше как Джуниър забавлява масата с разказите си как се гмуркал в Кабо Сан Лукас — спуснал се на сто и двайсет метра, но излязъл едва трети на състезанието — и как счупил рекорда с една гигантска риба меч на островите Кайкос, но я пуснал обратно, вместо да я опече и да нахрани петдесет души. Всъщност пичът изглеждаше свестен. Не си играеха на настъпванка с Виктория под масата и засега не беше промушил никого с ножа си за масло.

Права ли беше Виктория?

Издъних ли се, като се опитах да лепна две престъпления на Джуниър? Убийството на Бен Стъбс и съблазняването на моята жена — последното се смята за истинско углавно престъпление?

Когато сервитьорът запали фламбето на крема брюле, който Джуниър си беше поръчал, Стив каза:

— Това ми напомня за нещо, Вик. Сетих се за делото за пламналото тупе.

— „Кафе Жаке“ в Лодърдейл. — Тя се извърна към Джуниър. — Тупето на клиента ни се подпалило от патицата фламбе.

— Уау! — възкликна Джуниър.

— Само гордостта му пострадала — добави тя. — Годеницата му не знаела, че е плешив, и Стив ги осъди заради срама, който са му причинили.

— Десет хиляди плюс безплатни десерти до края на живота му — каза Стив.

Друг сервитьор донесе мелба от тропически сладолед. Гуава, манго, папая. Стив се впусна в разкази за правни ресторантски казуси, включително клеветническа рецензия, в която ястие се наричало „говеждо ала чума“, строшен стол, който причинил телесни наранявания на сто и четирийсет килограмов клиент, и немарлив готвач в суши бар, който сервирал част от пръста си с калифорнийско руло.

Джуниър се смееше, показвайки добронамерените си трапчинки и резката на брадичката. Разговорът се обърна към правната система, Стив нарече адвокатите „последната надежда на обикновения човек в борбата му с мегакорпорации, некадърни доктори и застрахователни компании“.

Продължиха така известно време, Лекси и Рекси си разделиха една плодова салата за десерт, като белеха люспата на гроздето, за да пестят калории. Стив се пенявеше, че застрахователните компании били банда рекетьори и шефовете им били изчадия на сатаната, които отказвали да покриват щетите на честните притежатели на полици, и когато нямало как да минат гратис, играели нечестно срещу наистина пострадалите, докато крякали колко скъпо излизало филето миньон в ресторанта и циврели за симулантите, и недоволните, които подавали искове, защото краката им били премазани от десеттонна преса.

— Прав си за застрахователните компании — съгласи се Джуниър. — Няма да повярваш през какви мъки ни накараха да минем заради Океания.

— Мога да си представя — каза Виктория. — Застраховка за колко? За сто милиона ли?

— Триста милиона — отвърна Джуниър.

Стив подсвирна тихо с уста.

От отсрещната страна на масата Лекси и Рекси изглеждаха отегчени от разговора за възрастни. Щипеха се по ръцете, за да проверят съдържанието на подкожни мазнини. Щяха да открият повече, ако стиснеха пръчици за хранене.

— И на коя компания се спряхте? — попита Стив.

Джуниър поглади брадичката си, Стив се почуди дали в малката вдлъбнатинка не се завира храна понякога.

— Чужд консорциум — отвърна Джуниър след кратка пауза.

— „Лойдс“ в Лондон?

Още една пауза, още едно поглаждане на брадичката.

— Не, един тръст на Бермудите.

— Съдихме една компания на Бермудите — каза Виктория. — Как се казваше?

— „Питс Рей Риск Мениджмънт“ — отвърна Стив, без да сваля поглед от Джуниър. — Бяха поели застраховката на един строителен проект в Сарасота, който не можа да отговори на законодателните изисквания.

Стив замълча. Очакваше Джуниър да каже „Да, същата компания“ или „Не, използвахме «Хамилтън Лайъбилити Лимитид»“. Или нещо от сорта.

— Сега като се замисля, май се отказахме от компанията на Бермудите — отвърна Джуниър. — Застраховахме се в тихоокеанска компания.

— Вероятно в сингапурската „Транс Глобал“ — каза Стив. Въобразяваше ли си, или на третия в света гмуркач очите му шареха.

— Нещо такова — отвърна Джуниър. — Да, май беше същата.

Джуниър махна на келнера за още едно бренди — четирийсет и пет годишно „Монтифо“ в четирийсет и пет доларова чаша, — спомена нещо за мъжествения му вкус на дърво. После мобилният му телефон иззвъня и той изглеждаше видимо облекчен, когато се извини и стана от масата, за да се обади.

След малко сервитьорът донесе сметката в релефна кожена подвързия, дебела колкото книга. Постави прекрасната опаковка пред Стив и той се опита да я плъзне към празното място на Джуниър, но Виктория я пресрещна като хокеист и я метна обратно към него с предизвикателна усмивка. Стив погледна четирицифреното число, закашля се, сякаш в гърлото му беше заседнала пилешка кост и затвори кожената папка.

 

 

— Не ми пука, че твоят мъж мечта ме натовари със сметката — изръмжа Стив.

— Напротив — изстреля Виктория в отговор. — Ще трябва да си направиш втора ипотека.

Стояха пред ресторанта в топлата ветровита нощ. Чакаха да им докарат колите. Сребристият хамър на Джуниър пристигна пръв. Той целуна Виктория по бузата, тупна Стив приятелски по рамото и отпраши, като зави на север по Поне де Лео Булевард с две немлъкващи блондинки отзад.

Стив предложи Джуниър да откара Лекси и Рекси до апартамента им в Саут Бийч. Така и така беше отседнал в „Астор“, само на няколко пресечки от тях. Беше съвсем логично, поне за Виктория. Стив се опитваше да го накисне. Двете бамбини щяха да му разкажат после всичко и той без съмнение се надяваше, че близначките ще си направят среднощен сандвич с Джуниър в мезонета на десетия етаж с гледка към морето.

Глупавият му план не я ядоса толкова, колкото това, че беше развалил вечерята им. Джуниър тъкмо се канеше да й каже нещо, когато Стив влетя с дългокраката си кавалерия.

— Направи ми впечатление — изръмжа отново Стив, — колко уклончив беше за застрахователната компания.

— Стига, Стив. Джуниър не си пада по подробностите.

— Застраховка за триста милиона не е подробност. Не можеш да сключиш заем за строеж без застрахователна полица.

— Какво толкова? Чу го. Направили са застраховката в Транс-еди-коя-си компания.

— „Транс Глобал“.

— Точно така. „Транс Глобал“ в Сингапур.

— Няма такава компания. Измислих си името и той захапа стръвта.

Беше втрещена.

— Защо са ти тези евтини номера?

— Да видя дали лъже. А той лъжеше.

— Просто се съгласи с теб, за да смени темата. На кой му се говори за застраховки по време на вечеря?

— На адвокати, поели защитата по обвинение в убийство.

— Не е това! — Виктория го посочи с пръст. — Прие го много лично. Какво имаш срещу Джуниър?

— Освен факта, че му се иска да се гмурне в твоята…

— Не бъди груб, Стив. Просто ми кажи. Какво правиш? Какво общо има застрахователната компания с убийството на Бен Стъбс?

— Парче от мозайката, което не пасва. Стъбс е бил убит заради Океания. Щом като Джуниър лъже за застраховката на Океания, за какво друго лъже?