Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (16)

VIII глава
Предсказание

Сивите от четвъртото стадо се изхлузваха от слузестите си обвивки. Нежният мъх по телата им беше влажен и прилепнал за кожата. С полуотворените си очи те се опитваха да различат нещо в заобикалящите ги мрак и миризма на влажна пръст.

Асура усети от дълбините на скривалището си, че сивите вече се измъкват от зародишните ципи. Тръгна нагоре към гнездата. Трябваше да им помогне и да ги изведе на повърхността. Само след няколко часа стадото вече ще събира нектар и прашец навън, сред простора. Достигнала най-горния почвен слой, тя видя една сива точно пред себе си. Грубо я придърпа и хубаво я облиза. Щом я пусна, отворилата широко очи сива плахо се запромъква към слабия проблясък на светлина някъде над нея. Но в този момент в главата й прозвуча властният хрип на майката и тя застина на място. Сивата никога не излиза сама! Това бе първият урок, научен от Асура.

* * *

Ермиар оглозга докрай пушения бут и надигна каната. Водата се разля по лицето му и тънки струйки потекоха по брадата и шията му. Напи се хубаво и вдигна поглед към мъжа и жената. Мъжът бе много висок и здрав. Около тридесет и пет-шест годишен, с остри, правилни черти. Откакто дойде, не обръщаше никакво внимание на Ермиар; обикаляше бавно около дърветата, наведен, сякаш търси нещо. Момичето му се видя още по-хубаво на дневна светлина. Бе сменило вчерашните дрехи с дълга светла рокля. Тя се наведе и вдигна нещо от земята до него:

— Не сте го използвали, а трябваше. Няма да станете скоро, ако не се намажете с този мехлем.

Той се обърна и някак надуто отвърна:

— Защо? Аз мога да стана, когато си поискам. — Думите й го бяха жегнали, сякаш му намекваше, че е слабак.

Тя потърси наоколо капачката, намери я, затвори бурканчето и го прибра в торбата си, без да му обръща повече внимание.

— Как се казваш? — Ермиар с интерес следеше движенията й.

— Загарда.

Отвърна му, озъртайки се, и когато намери с поглед мъжа между дърветата, започна да го следи с внимание.

— Благодаря за храната, Загарда.

Момичето само кимна с глава и продължи внимателно да наблюдава мъжа.

— Какво прави той? — интересът на Ермиар се пробуди.

— Не знам — момичето сви рамене и озадачено повдигна вежди. — Странен е, нали?

— Но нали ти го доведе?

— Да, но нямам представа какво прави. Откакто дойде в селото, живее в нашата къща. С майка ми сме сами. Той върши някои мъжки работи. Цепи дърва за огъня, постегна къщата, купува и ядене, но не знам нито за какво, нито откъде е дошъл. Много е потаен. Всеки ден излиза сутрин, обикаля околностите и се връща привечер, някой път и по тъмно.

През това време мъжът бе клекнал и се вглеждаше внимателно в нещо, което само той виждаше. Огледа се, видя че го наблюдават, изправи се и с бързи крачки се приближи към тях.

— Е, нахранихте ли се? — гласът му беше груб, интонацията — сопната.

Ермиар кимна. Мъжът застана до него и протегна ръка.

— Хванете се за мен. Ще ви помогна да стигнем до селото.

Ермиар си спомни, че се изперчи, как ще стане, когато си поиска, и не обърна внимание на протегната ръка. Събра сили и се опита да се изправи сам. Болката го прониза толкова силно, че бързо прие помощта на мъжа и бавно се надигна. Лицето му се покри с руменина — беше се изложил пред Загарда. Но тя не даваше вид, че е забелязала, зяпаше разсеяно някъде към хоризонта. Мъжът го прихвана през кръста и двамата тръгнаха след Загарда. Ермиар го погледна крадешком. Въпреки сърдитото и строго изражение, което имаше лицето му, то се хареса на Ермиар. Силата, която излъчваше атлетичното му тяло, предизвикваше и възхищение, и респект.

— Името ми е Ермиар.

Мъжът се извърна и го изгледа така, сякаш го вижда за първи път:

— Знам.

Ермиар замълча. Непознатият явно не държеше на добрите обноски. След няколко крачки Ермиар отново направи опит да завърже разговор:

— А вашето как е?

— Кое?

Първоначалното добро впечатление се изпари и Ермиар загуби търпение. За какъв се мисли този селянин? Въпреки неизгодната си позиция, той изгледа надменно непознатия и отвърна с леден глас:

— Или сте глупав, или се правите на такъв, но и в двата случая името ви вече не ме интересува.

— Чудесно.

Отклониха се от скалистия бряг и стигнаха до междуселски път, край който кротко си пасеше дорест оседлан кон. С помощта на непознатия грубиян Ермиар криво-ляво го възседна. Мъжът поведе коня, Загарда изостана зад тях, а принцът потъна в мълчание, стараейки се да не обръща внимание на болките и да не пъшка при всяко по-рязко и неритмично движение на коня.

Държанието на мъжа донякъде обърка Ермиар. Благодарение на произхода си той беше свикнал да му демонстрират почит и уважение.

Пренебрежителното отношение на един най-обикновен ури-сантропи го накара да се замисли. Колко по-различен е животът в Исинейския дворец от този на обикновеното билярско население. Но може би хората без потекло и привилегии живееха по-щастливо!? Ермиар, още от завършването на Карпонилската школа, се питаше какво е мястото му в този свят. Целият му живот, от раждането нататък, бе предопределен. Други бяха решили къде ще учи, коя ще е жена му, а по наследство получаваше и управлението над област Онгалада. Но никой никога не го бе попитал какво желаят умът и сърцето му.

Селото беше малко и спретнато. Повечето къщи бяха едноетажни, с овощни и зеленчукови градини отзад и лехи с пъстри цветя край предния вход. Ермиар видя в далечината храма, извисяващ се над всички останали къщи, но така и не стигнаха до него. Свиха в една тясна улица и се озоваха пред голяма къща. Беше на два етажа, доста стара и занемарена. Боята й беше олющена, няколко прозореца липсваха, но си личеше, че навремето е била много хубава. В голямата градина имаше и втора постройка, едноетажна. Според преценката на Ермиар в нея имаше поне три стаи. Под дървен навес беше завързан кон, който пасеше сено.

Момичето изчезна в къщата, а мъжът свали Ермиар от коня и го поведе към ниската постройка. Въведе го в малък коридор. Стаите наистина бяха три — поне толкова бяха вратите в коридора. Влязоха в една от стаите. Помещението беше с камина, в дъното имаше легло, а в средата ниска дървена маса. Мъжът заведе Ермиар до леглото, остави го да легне и запали огън в камината. После се обърна към него:

— Името ми е Безмер. Живея в съседната стая — и излезе.

Останал сам, Ермиар се повъртя известно време, премръзнал до кости. Скоро огънят затопли стаята и той престана да зъзне. Мислейки за странните събития, случили се напоследък, неусетно заспа.

Събуди се по тъмно. Огънят в камината гореше и светлината му беше достатъчна, за да забележи храната, оставена на масата. Наяде се добре. На масата намери и бурканчето със странния мехлем. „Защо пък не?“ — помисли, и внимателно намаза натъртените места по тялото си, преди да легне отново. По-късно, вече в просъница, Ермиар дочу шум от отварянето на външната врата, после проскърца и вратата на съседната стая.

Загарда разтребваше остатъците от храна. Лъчите на слънцето играеха по масата, по косите и ръцете й. Ермиар не се обади, а продължи да я наблюдава. Движенията й бяха бързи, отсечени и някак припряни. Често поглеждаше към вратата, спираше, ослушваше се и продължаваше да шета. Когато свърши, Загарда се изправи, прокара ръка по челото си и въздъхна. Сети се, че в стаята има и друг човек, и погледна към Ермиар. Като видя, че и той я гледа, се сепна, но после се усмихна широко:

— Видях, че сте използвали мехлема. По-добре ли сте?

Ермиар се размърда под завивките. Тялото наистина не го болеше толкова много, колкото предишния ден.

— Мисля, че съм по-добре. Какъв е този мехлем?

— О, съдържа много билки, прави го майка ми. Не знам какво слага, но наистина лекува. Сигурно сте гладен. Сега ще ви донеса нещо.

— Чакай, къде да се измия?

— Банята е до вас.

Тя се върна с голямо парче хляб и паница топла супа. Ермиар, измит и спретнат, се зае бързо с храната. Докато опитваше от супата, повдигна очи и видя, че Загарда стои права до вратата и се суети, сякаш се чуди дали да остане, или да си тръгне.

— Седни де — усмихна се мъжът.

Тя сведе притеснено глава и седна срещу него. Ермиар се нахрани и доволен се облегна назад:

— Много вкусна супа. Кой я приготви?

— Аз — тя притеснено се размърда. — Но вие сигурно сте привикнали на по-изискани ястия, наистина ли ви хареса?

— Да, Загарда, много беше вкусна. Говори приятелски с мен, няма нужда от официалности. Ти ми направи добро. Не знам как да ти се отплатя.

— О, ние с мама бихме направили това за всекиго. Нали тя е лечителка.

— И все пак… — Ермиар не довърши мисълта си. — Нямате ли жрец в селото, да ви лекува? Защо майка ти върши това?

— О, имаме — Загарда се наведе към него и тихо прошепна: — Но майка ми е по-добра.

После с бързо движение се дръпна назад и звучно се засмя. Ермиар не се присъедини към смеха й, видя му се нередно, без сам да разбира защо, и бързо смени темата:

— Откъде мога да си купя кон?

Загарда спря да се смее така внезапно, както и започна, и отговори със сериозно изражение:

— На пазара продават, но не бързайте. Останете поне още един ден, докато оздравеете напълно.

Ермиар кимна:

— Сигурно ще се наложи да остана още известно време — той надникна през прозореца. — В коя област се намираме? За първи път попадам тук.

— Лексинта Варнас. От Кодили до столицата има девет-десет дена път. Но казахте, че отивате в Карпонили. До там са около двадесет дни.

Скърцането на отваряща се врата ги прекъсна. Безмер бе станал от сън. Ермиар с учудване забеляза, че шумът от отварянето на вратата накара девойката да скочи и бързо да грабне съдините от масата. Лицето й поруменя и дишането й се учести. Ермиар смътно усети на какво се дължи тази промяна и с изненада установи, че не му стана приятно. Наистина я харесваше, но чак да ревнува… Стана и отвори вратата. Безмер вече излизаше от банята. Не обърна никакво внимание на Ермиар, а погледна към Загарда:

— Има ли нещо за ядене?

— Да, супа — тя сведе поглед. — Да донеса ли?

— Аха — Безмер отвори вратата на стаята си и я затръшна след себе си.

В същия момент Загарда се спъна и изпусна чиния. Двамата с Ермиар се наведоха едновременно, но Ермиар пръв я хвана и я подаде на момичето. Погледите им се срещнаха:

— Благодаря ви — смотолеви притеснено тя, — трябва да тръгвам.

Изправи се и бързо излезе от стаята.

Той остана известно време клекнал. Загарда имаше хубави очи.

Ермиар се разхождаше в градината. Вече втори ден прекарваше или в стаята, или навън, но стигаше само до ниската ограда и не проявяваше интерес към селото. Мъчеше се да си спомни как се е озовал тук и какво се е случило с „вълците“, но безуспешно. Безмер изчезваше всеки ден нанякъде и само по звуците на вратите, нощем и рано сутрин, се разбираше, че живее тук. Загарда се появяваше за малко, колкото да му остави нещо за ядене или да разчисти. Желанието й да разговаря с него сякаш се бе изпарило в момента, когато изпусна чинията. А от странната й майка нямаше и следа. Откакто пристигна в селото, дори един път не я чу, нито я видя. В двора често идваха някакви хора, повечето жени, и влизаха в къщата, но ги посрещаше и изпращаше Загарда.

„Утре ще си купя кон и ще се махна от това затънтено село“, мислеше Ермиар, докато кръстосваше за пореден път градината. Тялото вече не го болеше толкова благодарение на белия мехлем, а всекидневната скука така му омръзна, че бе готов да се махне на момента. Разнообразяваха го единствено догадките, които се опитваше да прави по отношение на мистериозния си съсед. Но колкото и да си блъскаше главата, не успяваше да намери логично обяснение на странното му поведение и целодневните му разходки. Бързо го умориха и тези мисли. Остана му утехата, че съвсем скоро ще напусне новите си познайници. Дори Загарда, когато го посещаваше, за да му донесе храна, вече не му се виждаше толкова хубава и интересна.

Както се разхождаше, по-скоро със сетивата си усети напрежението. До ушите му долитаха непривични звуци, но той продължаваше да мисли за предстоящия ден и не обърна внимание на обхваналата го, незнайно как и защо, възбуда. Постепенно безпокойството взе връх и той се ослуша внимателно.

Из тесните улици на селото хората не ходеха, а притичваха; дочуваха се тревожни гласове; вратите на съседните къщи се отваряха и захлопваха с необичайна честота; майки прибираха играещите деца. Обзе го любопитство и се запъти към улицата, да разбере какво става, но бе пресрещнат от забързаната и задъхана Загарда:

— Артебос е обсаден от уголските войски. Във война сме. — Тя го погледна с разширени от уплаха очи и продължи: — Ако имате някакъв багаж, съберете го, отиваме в пещерите.

— Какви пещери, Загарда? Как разбра за Артебос?

— Дойде пратеник на кан-императора Издулор. Наредено е да се скрием в пещерите извън селото и там да чакаме още заповеди от Истрос.

— Къде е пратеникът?

— Замина още преди час за съседното село Пулчир.

— Какви са тези пещери?

— Помните ли скалите, дето ви изхвърли реката? По-навътре в гората, в скалите има пещери. От край време при опасност намираме убежище там. Бързо, побързайте.

И момичето се втурна към къщата. Ермиар се ядоса:

— Загарда — гласът му бе груб и властен, — спри веднага и се успокой.

Тя се обърна и стреснато го изгледа. За първи път го чуваше да говори така.

— На какво разстояние оттук се намира Артебос?

— Шест-седем дни път с кон.

— Има ли друг обсаден град?

— Не знам — уплахата не слизаше от лицето й.

— Кой е върховен в селото?

— Секубал.

— Къде мога да го намеря?

— На площада, всички се събират там, за да отидем заедно в пещерите.

— Добре, върви. Съберете си багажа и ме изчакайте тук. Ще дойда да ви взема. И стига си се паникьосвала. Артебос е далече.

Ермиар излезе на улицата и се отправи към площада. Не познаваше селото, но се ориентира лесно по хората, стичащи се към центъра, както и по високата кула на храма.

Площадът беше във формата на квадрат. В единия му край се издигаше храмът, но Ермиар не успя да види нищо друго, тъй като море от хора го изпълваше и дори тези, които тепърва пристигаха, се принуждаваха да застават по съседните улици. Хората водеха всякакъв добитък и коне, натоварени с вързопи покъщнина. Малки деца ревяха, гушнали полите на разтревожените си майки, а мъжете се събираха на групи и от време на време ги гълчаха, за да млъкнат.

Ермиар с възмущение си пробиваше път сред тълпата. Какъв управител е този Секубал, щом допуска тази бъркотия? Нима в това село няма жрец или някой с повече мозък? Разпита тук-там и накрая едва успя да си проправи път до стълбите на храма, където управителят Секубал, побелял и прегърбен мъж, се караше на някаква жена, която не оставаше по-назад и го ругаеше здравата. Ермиар се стъписа пред тази жалка и комична сцена. Постоя известно време като зрител — сред дюдюканията и подигравките на хората — и със свъсени вежди застана между Секубал и разгневената жена.

— Ти пък кой си? — старецът го изгледа учудено.

Ермиар не си даде труд да му отговаря, а ядосано се развика:

— Не те ли е срам? Какъв управител си ти? Викнал си цялото село за публика на семейните ви кавги.

Хората, застанали наоколо, млъкнаха и впериха очи в него. Секубал предизвикателно наклони глава и надменно изгледа Ермиар:

— Кой си ти, вчерашен сополанко такъв, и откъде си, та да ми казваш какво да правя?

— Не си позволявай да говориш така на бъдещия кан-предводител на Онгалада. Аз съм Ермиар, син на Иртхитюин, и те питам кой луд те е направил върховен на Кодили и къде му е бил мозъкът? Жена ти щеше да се оправи по-добре от теб, изкуфял дъртак такъв. А теб те бива за върховен само на стадо крави.

Дружен смях избухна след последните думи на ядосания Ермиар. Но когато изгледа смръщено тълпата, кикотът утихна и спря. Секубал наведе глава и тихо помоли:

— Простете, господарю. Не ви познах. А жената е луда горката, така ме ядоса, че…

Ермиар нетърпеливо го прекъсна:

— Не искам да слушам глупавите ти оправдания. Къде е жрецът на селото?

— Умря преди два дена — наведе глава Секубал.

Ермиар замълча за момент и попита:

— Какви са новините от Истрос?

— Артебос е обсаден от огромна уголска войска. Пратеникът нареди да се скрием и да чакаме заповеди. Ако се наложи, мъжете ни ще заминат за Сатрос, най-близкия до Артебос град, но само ако получим заповед от Издулор.

— Добре. Слушай ме внимателно. Първо, още сега изпрати съгледвачи във всички посоки и веднага махни хората от площада и улиците. Нека всички се приберат по домовете си. Жените и децата да са готови най-късно след три часа да напуснат селото, и то без никакъв багаж и животни, освен ядене, дрехи и конете, които ще яздят. Избери десет мъже, които да ги придружат. Още двайсетина мъже ще трябват за добитъка и багажа. Ще тръгнат утре рано сутринта. Останалите мъже да останат по домовете си, докато реша какво ще правим по-нататък. Намери ми кон и ме чакай тук, скоро ще се върна. И по-живо!

Секубал се поклони, а Ермиар тръгна обратно към къщата на Загарда. Този път не се наложи да разбутва тълпата. Мълвата за присъствието му се разнесе от уста на уста из множеството и хората сами му правеха път.

Загарда очакваше Ермиар, застанала пред къщата. Нетърпеливо се оглеждаше на всички посоки. Видя го да се задава, махна му с ръка и когато той я наближи, заговори припряно:

— Елате, майка ми иска да разговаря с вас. Каза, щом дойдете, да ви заведа при нея.

— Не сега. Донеси ми нещо за ядене.

— Моля ви, елате. Вие не я познавате. Не помня досега да е искала да разговаря с някого. Винаги другите искат помощта и съветите й. Сигурно е важно.

Ермиар си припомни подигравателния смях на старицата и отново изпита неприязън, но любопитството надделя и тръгна след Загарда, макар и с нежелание.

Къщата беше мрачна и тъмна. Изкачиха се по дървено стълбище, което жално поскърцваше, и минаха по дълъг коридор. В дъното на коридора Загарда го въведе в претрупано с мебели помещение и излезе. Ермиар се огледа, но не видя никого. Върху дървени лавици стояха шишета, стъкленици и бурканчета с най-различни течности и мехлеми. По стените висяха изсушени снопове билки, върху масата имаше натрупани книги. Докато разглеждаше стаята с интерес, една завеса, която до този момент не бе забелязал, се дръпна и старицата влезе при него. Накани се да я поздрави и тръгна към нея, но тя махна отпъждащо с ръка:

— Седни тук — посочи му една ниска маса с два стола. Върху масата имаше голяма стъклена купа с вода, на чието дъно забеляза някакви почернели листа.

Ермиар послушно седна на стола. Въпреки краткия си престой в селото, той привикна към безцеремонното отношение на селяните, които не познаваха дворцовите обноски и живота в града. Тъй като не беше нито суетен, нито самовлюбен, непринудеността в отношенията им дори му харесваше.

Старата се приближи до него, наведе се и надникна с внимание в очите му:

— Момче, ти чувал ли си за оренда?

— Да, чувал съм думата.

Ермиар не я чуваше за първи път. Жреците я споменаваха в разговорите си, но не знаеше значението й. Старицата не обърна внимание на отговора му и продължи да говори:

— Оренда е сила, която живее у всекиго. Тя може да преминава всякакви граници, да влиза от човек в човек, в предмети и в животни. Оренда е форма и сила, дух и вечност. Тя е в кръвта ни, в сърцето, в главата, но малцина намират пътя към оренда, малцина я познават.

Устните й зашепнаха някакъв стих, който постепенно премина в мелодия:

Чудна, страшна и красива, разперила крила,

неописуема, зловеща, по-черна от смъртта.

Отровна, злобна, но и мила, по-нежна от роса,

могъща, силна, дива като вековната земя.

И зла е, но и жива е, по-жива от дъха,

по свежа е от въздуха, по-мокра от вода.

След стъпките й кървави, разкъсали плътта,

ще тръгне пътят към орендата, ела след мен, ела!

Ермиар никога не бе чувал такава музика. Унесе се, тъй като гласът на старата жена бе хубав и нежен, а извивките на мелодията го плениха. Изненадващо тя млъкна, бръкна с ръка в купата и напръска лицето му с водата. Това го стресна и той започна да се бърше с ръка, а жената отново избухна в странния си смях:

— Ха-ха-ха! — седна срещу него и го загледа хитро с черните си мънистени очи. — Голям мъж, а го е страх от водата, ха-ха-ха…

Смехът й секна така внезапно, както и пеенето. Лицето й придоби сериозно и страшно изражение, когато каза:

— Ти си тръгнал по пътя на оренда. Изправи се и върви, защо се страхуваш?

Ермиар се ядоса и скочи на крака. Не се развика само защото тя го бе приютила в дома си, но нямаше намерение да стои там и да я забавлява. „Явно е напълно луда“, помисли Ермиар с досада. Вече достигна вратата, когато кикотът й спря:

— Забрави нещо, момче.

Ермиар се извърна и видя в ръката й, протегната към него, да блести някаква верижка. На края й висеше предмет, който той не успя добре да различи. Поколеба се за момент, но се върнха и протегна ръка, за да го вземе. Тя обаче го дръпна бързо към себе си:

— Преди да го вземеш, да знаеш и да помниш: До вратата друг ще те заведе, но ти трябва да я отвориш!

Старата постави верижката на масата, изправи се и се скри зад завесата, откъдето се бе появила. Ермиар взе верижката и я разгледа. Беше изработена от непознат му метал. На нея беше закачен голям кръгъл медальон от същия метал. В средата на кръга бе гравирано свещеното Дърво, заобиколено от надписи на савхи. На обратната страна на медальона изпъкваха само три окръжности, две от тях — близо една до друга, а третата — по-отдалечена от останалите. Всичко това му се стори много странно, но той се замисли за момент, каза си на ум: „Какво пък толкова, ако го взема?“, и окачи медальона на врата си. Измъкна се бързо оттам и слезе внимателно по паянтовите стълби. Загарда го очакваше:

— Оставила съм ядене в стаята ви.

— Благодаря ти — погледна я право в очите. — Майка ти е странна жена, Загарда.

Момичето наведе глава:

— Веднъж тя ми каза, че не сте попаднали случайно тук, а за да възстановите равновесието. Но не знам какво означава това. Каза също, че сте с добра душа и затова злото ви е повикало в Кодили.

Тези думи на девойката затвърдиха мнението на Ермиар за старата. Загарда сякаш усети това и добави:

— Някои казват, че е луда. Струва ми се, че и вие искате да кажете същото.

Ермиар не обичаше да се оправдава и увърта, затова не каза нищо повече, а се запъти към стаята си.