Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing to Lose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 87гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat(2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko(2009)

Издание:

Лий Чайлд. Нищо за губене

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор: Кристин Василева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978–954–769–178–4

История

  1. —Добавяне

13

Колкото повече се приближаваше до граничната линия на Хоуп, толкова повече си позволяваше да се върне към шосето. Хоуп не беше голям град и на Ричър не му се искаше да го пропусне в тъмното. Така щеше да продължи да върви вечно, чак до Канзас. Но все пак се връщаше достатъчно бавно, така че когато най-сетне излезе на шосето и усети чакъла под краката си, до граничната линия му оставаше само около един километър. Според часовника в главата му беше полунощ. Беше развил добра скорост — почти пет километра в час, — макар че още четири пъти падна и на всеки трийсет минути се отклоняваше от курса, за да провери дали не е изгубил пътя.

Евтината настилка на пътя от Диспеър захрущя под краката му, но твърдата равна повърхност му позволи да ускори ход. Ричър влезе в ритъм и покри останалия километър за по-малко от петнайсет минути. Беше все така студено. И тъмно като в рог. Но той долови приближаването на черния асфалт. Почувства го. А после почувства и как повърхността на шосето се промени под краката му. Левият му крак се отблъсна от чакъл, а десният му крак стъпи на асфалта, гладък като кадифе.

Отново беше прекосил границата.

Ричър остана неподвижен за миг. Разпери ръце и вдигна очи към черното небе. После право в лицето го блъсна светлината на ярки автомобилни фарове, които го уловиха в лъчите си като в капан. Включи се и прожектор, който го огледа от глава до пети и обратно.

Полицейска кола.

Фаровете угаснаха толкова внезапно, колкото бяха светнали, в колата се включи светлината на тавана и разкри дребната фигурка зад волана. Светлокафява униформа и светла коса. И крива усмивка.

Вон.

Беше паркирала направо на пътя, на пет метра навътре в юрисдикцията на Хоуп, и чакаше в тъмното. Ричър пое към колата, като я заобиколи отляво. Спря до вратата на пътника, отвори я и се натъпка на предната седалка. В колата се чуваше мърморенето на полицейската радиостанция и се усещаше парфюм.

Ричър попита:

— Е, свободна ли си за късна вечеря?

— Не вечерям с идиоти — отвърна тя.

— Върнах се, както ти обещах.

— Забавлява ли се?

— Не особено.

— В момента съм на работа, нощна смяна. Свършвам чак в седем.

— Значи закуска. Пиенето на кафе с идиоти е различно от вечерята с тях.

— Не пия кафе на закуска. Трябва да се наспивам през деня.

— Значи чай?

— В чая също има кофеин.

— Млечен шейк?

— Може — каза Вон.

Седеше отпусната на предната седалка, с една ръка на вратата и друга в скута.

— Как ме видя? — попита Ричър. — Аз не те видях.

— Ям много моркови — отвърна Вон. — И видеокамерата ни има приспособление за нощно виждане.

Тя се приведе и почука по една черна кутия на таблото.

— Както и твърд диск, за да записваме нарушителите по всяко време.

Вон натисна един клавиш на компютъра. На екрана се появи призрачно зелена картина, която показваше пътя пред тях. Шосето беше по-светло от храсталаците. Беше задържало по-голяма част от дневната топлина, отколкото голата земя. Или по-малка част. Ричър не знаеше как точно работят уредите за нощно виждане.

— Видях те от един километър разстояние — продължи Вон. — Като малко зелено човече.

Тя натисна един друг клавиш, върна записа и Ричър се видя — беше като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.

— Модерна работа — отбеляза той.

— Финансиране по програмата за борба с тероризма. Всички държавни агенции получават милиони. Все трябва да ги харчим за нещо.

— От колко време си тук?

— Един час.

— Благодаря, че ме изчака.

Вон запали двигателя и даде на заден, после обърна през цялото шосе — в широк завой, при който предните гуми слязоха от асфалта и минаха през пясъка отстрани на шосето. Накрая изправи волана и натисна газта.

— Гладен ли си? — попита.

— Не особено — отвърна Ричър.

— Все пак трябва да ядеш нещо.

— Къде?

— Закусвалнята е отворена. Работи денонощно.

— В Хоуп? Защо?

— Защото сме в Америка. Клиентът винаги има право да яде.

— Няма значение. Предпочитам да подремна. Много ходих днес.

— Първо иди в закусвалнята да хапнеш.

— Защо?

— Защото така ти казвам. Храненето е важно.

— Ти какво, на майка ми ли се правиш?

— Просто ти казвам, че според мен трябва да отидеш.

— Да не получаваш комисиона? Или собственикът на закусвалнята ти е брат?

— Някой питаше за теб.

— Кой?

— Някакво момиче.

— Не познавам никакви момичета.

— Тя не питаше лично за теб — обясни Вон. — Питаше дали няма някой, когото да са изхвърлили от Диспеър след нея.

— Нея също са я изхвърлили, така ли?

— Преди четири дни.

— Значи изхвърлят и жени?

— Скитничеството не е престъпление, ограничено само до единия пол.

— Какво е това момиче?

— Обикновено хлапе. Разказах й за теб. Не споменах имена, но й казах, че тази вечер може би ще хапнеш в закусвалнята. Предположих, че ще се върнеш невредим.

Опитвам се да мисля позитивно. Така че ми се струва, че тя ще дойде да те потърси.

— Какво иска?

— Не ми каза точно — отвърна Вон. — Но останах с впечатлението, че приятелят й е изчезнал.