Албер Камю
Чужденецът (11)

V

За трети път отказах да приема свещеника. Нямам какво да му кажа, нямам желание да говоря, и бездруго много скоро ще го срещна. В този момент просто ме интересува как да се отскубна от механизма, как да науча дали има изход от неизбежното. Смениха ми килията. Оттук, когато съм легнал, виждам небето, виждам само него. Прекарвам дните си, като гледам по неговия лик смяната на цветовете, която води деня към нощта. Просвам се, слагам ръце под главата си и чакам. Не знам колко пъти вече се питах дали има примери на осъдени на смърт, които са успели да се откопчат от безпощадния механизъм, да изчезнат преди екзекуцията, да разкъсат кордона от полицаи. Тогава се упреквах, че не съм обръщал достатъчно внимание на описанията на екзекуции. Човек би трябвало винаги да се интересува от тези въпроси. Никога не знае какво може да се случи. Като всички, и аз бях чел репортажи във вестниците. Но сигурно съществуваха специални книги, които никога не бях полюбопитствувал да прочета. Там може би щях да намеря описания на бягства. Щях да науча, че поне в един случай колелото се беше спряло, че в този неудържим предумисъл случайността и късметът поне веднъж бяха променили нещо. Поне веднъж! В известен смисъл вярвам, че това би ми било достатъчно. Самото ми сърце щеше да свърши останалото. Вестниците често говореха за дълг към обществото. Според тях той трябваше да се плати. Но това не въздействува на въображението. Важното беше да съществува възможност за изплъзване, за скок отвъд неумолимия ритуал, за безумен бяг, който би дал шанс на надеждата. Естествено надеждата — това беше да бъдеш убит на ъгъла на някоя улица, от куршум, както си тичаш. Но ако преценим добре, нищо не ми позволяваше този лукс, всичко ми го забраняваше, механизмът ме заклещваше отново.

Въпреки доброто си желание не можех да приема тази безобразна очевидност. Защото в края на краищата имаше смешно несъответствие между присъдата, която я обосноваваше, и нейното непоколебимо протичане от момента, в който тази присъда беше произнесена. Фактът, че присъдата беше прочетена в двадесет, а не в седемнадесет часа, фактът, че можеше да бъде друга, че е била издадена от обикновени хора, които се преобличат, че беше писана на сметката на едно толкова неопределено понятие като френския народ (или немския, или китайския), струваше ми се, че наистина всичко това отнема много от сериозността на такова едно решение. Все пак бях принуден да призная, че от секундата, в която то беше взето, неговите последици ставаха тъй очевидни, тъй сериозни, както присъствието на стената, в която притисках тялото си.

В моменти на подобен размисъл си спомнях една история, която мама ми разказваше за моя баща. Аз не го познавах. Единственото, което знаех със сигурност за него, беше може би следния случай, който навремето мама ми беше разправяла: отишъл да види екзекутирането на някакъв убиец. Просто се поболял при мисълта, че ще отиде. И все пак на сутринта отишъл, а като се върнал, повръщал известно време. Баща ми малко ме отвращаваше тогава. Сега разбирах, че е било съвсем естествено. Как не бях осъзнал, че нищо не е така важно, както изпълнението на смъртно наказание, и че това всъщност е единственото наистина интересно нещо за всеки човек! Ако някога излезех от този затвор, щях да ходя да гледам всички изпълнения на смъртни присъди. Струва ми се, че грешах, като си представях подобна възможност. Защото при мисълта да се видя свободен рано някоя сутрин, отвъд полицейския кордон, от другата страна, така да се каже, при мисълта да бъда зрителят, който идва да гледа и който може после да повръща, в сърцето ми се надигаше вълна от откровена радост. Но това не беше разумно. Грешах, като се поддавах на такива предположения, защото миг по-късно ми ставаше така ужасно студено, че се свивах под завивката. Зъбите ми тракаха, без да мога да се овладея.

Но естествено човек не може да бъде винаги благоразумен. Друг път например съставях законопроекти. Променях наказанията. Бях забелязал, че същественото е да се даде някакъв шанс на осъдения. Един на хиляда, това беше достатъчно, за да се уредят много неща. Струваше ми се например, че е възможно да се изнамери някакво химическо съединение, чието поглъщане ще убие пациента (така го наричах: пациента) в деветдесет на сто от случаите. Той ще го знае, това беше условието. Защото, като обмислих добре и разгледах нещата хладнокръвно, установих, че несъвършенството при отсичането на главата бе фактът, че нямаше никакъв шанс за спасение, абсолютно никакъв. С една дума, смъртта на пациента беше определена окончателно. Беше решен въпрос, напълно установена комбинация, уговорено споразумение, което не подлежеше на преразглеждане. Ако по чудо ударът не сполучеше, повтаряха го. Вследствие на което, и това беше досадното, осъденият трябваше да си пожелае сам машината да действува добре. Казах си, че това е несъвършената страна. Така е в известен смисъл. Но пък иначе бях принуден да призная, че цялата тайна на една добра организация е в това. Накратко: осъденият е принуден да съдействува морално. В негов интерес е всичко да протече без засечка.

Бях принуден да установя също, че досегашните ми представи по тези въпроси не бяха правилни. Дълго бях вярвал — и аз не знам защо, — че за да отидеш до гилотината, трябва да се качиш на ешафод, да вървиш нагоре по стъпала. Смятам, че причината за това е революцията от 1789 година, тоест всичко онова, което ми бяха внушили или ми бяха показали по този въпрос. Но една заран си спомних фотографията, публикувана във вестниците по повод на някаква шумна екзекуция. В действителност машината беше поставена на земята по най-обикновен начин. Беше много по-тясна, отколкото си мислех. Доста странно бе, че не се бях сетил по-рано за това. Тази машина на снимката ми беше направила впечатление със своя вид на прецизна творба, завършена и блестяща. Човек винаги преувеличава в представите си онова, което не познава. Трябваше да призная обаче, че всичко беше просто: машината е на еднакво равнище с човека, който върви към нея. Той отива към нея така, както би вървял към друг човек. Това също беше досадно. Едно изкачване на ешафода, едно издигане към небето — за такива неща можеше да се залови въображението. Докато тук техниката наново унищожаваше всичко: убиваха човека дискретно, малко срамежливо и с голяма точност.

И за други две неща мислех през цялото време: за зората и за моето обжалване. Но сам се призовавах към разум и се опитвах да не мисля повече за това. Лягах, гледах небето, мъчех се да се заинтересувам от него. То ставаше зелено, настъпваше вечер. Правех пак усилие да отклоня потока на мислите си. Слушах как бие сърцето ми. Не бях способен да си представя, че този шум, който ме придружаваше от толкова време, може някога да спре. Никога не съм имал истинско въображение. А се опитвах да си представя мига, когато ударите на това сърце няма да откликват вече в моята глава. Но напразно. Зората или моето обжалване бяха в мен самия. Започнах да си казвам, че най-разумно беше в нищо да не се насилвам.

Знаех, че те идват призори. Всъщност прекарвах нощите си в очакване на зората. Никога не съм обичал да бъда изненадван. Когато има да се случи нещо, предпочитам да съм наясно. Ето защо престанах да спя освен по няколко часа през деня, и всяка нощ търпеливо чаках светлината да се роди на небесния прозорец. Най-тежък беше оня съмнителен час, в който знаех, че обикновено те действуват. Щом минеше полунощ, почвах да чакам и дебна. Никога по-рано ухото ми не беше разгадавало толкова шумове, не беше различавало толкова тихи звуци. Мога да кажа прочее, че в известен смисъл имах късмет през всичкото това време, защото така и не чух стъпки. Мама често повтаряше, че човек никога не е съвсем нещастен. В затвора аз бях съгласен с нея, когато небето се оцветяваше и когато новият ден се вмъкваше в моята килия. Защото можех да чуя и стъпки и сърцето ми да се пръсне. Макар че и най-малкото скърцане ме хвърляше към вратата, макар че с прилепено към дървото ухо отчаяно чаках, докато чуех собственото си дишане, и се ужасявах, че е хрипливо и така приличащо на кучешко скимтене, в крайна сметка сърцето ми не се пръсваше и аз пак печелех двадесет и четири часа.

По цял ден мислех за моето обжалване. Струва ми се, че извлякох най-голяма полза от тази представа. Пресмятах последствията и извличах от разсъжденията си най-благотворен ефект. Спирах се винаги на най-лошото предположение: моето обжалване е отхвърлено. „Е, добре, значи, ще умра.“ Това беше очевидно повече, отколкото каквото и да било. Но всеки човек знае, че животът не си струва труда да бъде изживян. Всъщност бях съвсем наясно, че самият факт дали ще умреш на тридесет или на шестдесет години има малко значение, защото естествено и в двата случая други мъже и други жени ще живеят, и то в продължение на хиляди години. В края на краищата нищо не беше по-ясно. Дали сега или след двадесет години — аз все пак щях да умра. В такива мигове това, което малко ме смущаваше в моето умозаключение, беше онзи ужасен трепет, който долавях в себе си при перспективата за двадесет години бъдещ живот. Но можех да го потисна, представяйки си какви щяха да бъдат моите мисли след двадесет години, когато щеше все пак да се наложи да стигна дотам. Щом човек трябва да умре, как и кога, това вече очевидно не е важно. Значи (а трудното беше да не изгубвам от поглед всичко онова, което това „значи“ представляваше като изводи), значи трябваше да приема отхвърлянето на моето обжалване.

От този миг, само от този миг нататък имах, така да се каже, правото, позволявах си в известен смисъл да засегна втората хипотеза: помилван съм. Досадното бе, че трябваше да поукротявам оня пламенен порив на кръвта и на тялото, който разпалваше в очите ми безумна радост. Трябваше да се старая да сдържа този вик, да го осмисля. Трябваше да бъда естествен даже при подобна хипотеза, за да направя по-приемлива моята примиреност с първата. Когато успявах, печелех един час спокойствие. Това все пак беше от значение.

Именно в един такъв момент отказах още веднъж да приема свещеника. Бях легнал и долавях приближаването на лятната вечер по особеното избледняване на небето. Току-що бях отхвърлил моето обжалване и чувствувах как вълните на кръвта ми се движат равномерно в мен. Нямах нужда от свещеник. За пръв път от доста дълго време мислех за Мари. От много дни тя не ми пишеше вече. Тази вечер размислих и си рекох, че навярно би се е уморила да бъде любовница на един осъден на смърт. Мина ми през ум също, че е възможно да е болна или умряла. Това беше в реда на нещата. Как бих могъл да го знам, след като извън нашите тела, сега разделени, нищо не ни беше свързвало и не ни напомняше един за друг. А и от този миг нататък споменът за Мари щеше да ми бъде безразличен. Мъртва, тя вече не бе в състояние да ме интересува. Намирах това за нормално, така както разбирах прекрасно, че след смъртта ми хората ще ме забравят. Не можех вече да ги интересувам. Не можех даже да кажа, че такава мисъл ми се струваше мъчителна.

Точно тогава влезе свещеникът. Когато го видях, леко потреперих. Той го забеляза и ме призова да не се страхувам. Казах му, че обикновено идва по друго време. Отвърна ми, че това е едно съвсем приятелско посещение и че то няма нищо общо с моето обжалване, за което не знаел нищо. Седна на постелята и ме покани да се настаня до него. Отказах. Но намерих, че е много благ.

Поседя, опрял лакти на коленете, с наведена глава, като гледаше ръцете си. Те бяха изящни и мускулести, напомняха ми две пъргави животинчета. Той бавно ги триеше една в друга. После остана така, обронил чело, и седя толкова дълго, че по едно време почти забравих за него.

Но изведнъж вдигна глава и ме погледна право в очите. „Защо — пророни — не желаете моите посещения?“ Отговорих му, че не вярвам в Бога. Искаше да знае дали съм сигурен в това и аз казах, че нямам какво да се питам: този въпрос ми се струваше без значение. Тогава той отметна рамене, облегна се на стената и положи длани на бедрата си. Почти без да дава вид, че говори на мен, подчерта, че човек понякога се мисли за сигурен в нещо, а в действителност не е. Не отвърнах. Той се взря в мен и запита: „Какво мислите за това?“ Отговорих, че е възможно. Във всеки случай може би не бях сигурен какво в действителност ме интересува, но бях съвсем сигурен какво не ме интересува. И именно това, за което той ми говореше, не ме интересуваше.

Извърна поглед и като продължи да седи в същата поза, ме попита дали не говоря така от крайно отчаяние.

Обясних му, че не съм отчаян. Беше ме само страх, което си бе напълно естествено. „Бог би ви помогнал тогава — забеляза той. — Всички ония, които съм познал във вашето положение, се обръщаха към него.“ Признах, че си е било тяхно право. Това доказваше също, че са имали време за подобна постъпка. Що се отнася до мен, не исках да ми помагат и ми липсваше именно време, за да се интересувам от работи, които не ме интересуваха.

В този миг ръцете му направиха гневен жест, но той се овладя и взе да оправя гънките на расото си. Когато свърши, обърна се към мен, наричайки ме „приятелю мой“: добави, че ми говори така не защото съм бил осъден на смърт; по негово мнение всички сме осъдени на смърт. Но аз го прекъснах, като му казах, че не е едно и също и че освен това такава мисъл не може да бъде в никакъв случай утешение. „Наистина — съгласи се той. — Но вие ще умрете по-късно, ако не умрете днес. Тогава ще се постави същият въпрос. Как ще се отнесете към това ужасно изпитание?“ Казах му, че ще се отнеса точно така, както се отнасям в сегашния момент.

При тези думи той стана и пак ме погледна право в очите. Тази игра и аз я умеех. Така се шегувах често с Еманюел или Селест и обикновено те извръщаха поглед. Свещеникът също го биваше, веднага разбрах: погледът му не трепваше. А също и гласът му не трепна, когато ми рече: „Нима нямате вече никаква надежда и живеете с мисълта, че ще умрете напълно?“ — „Да“ — отговорих аз.

Тогава той наведе глава и седна отново. Заяви, че ме съжалява. Смяташе, че е невъзможно човек да понесе това. Аз само почувствувах, че започва да ме отегчава. На свой ред се обърнах и отидох под прозорчето. Опрях рамо на стената. Без да следя добре какво казва, чух, че отново почва да ме разпитва. Гласът му беше разтревожен и настойчив. Разбрах, че е развълнуван, и го заслушах по-внимателно.

Обясняваше как бил сигурен, че моето обжалване ще бъде прието, но аз съм носел тежестта на един грях, от който трябвало да се освободя. Според него правосъдието на хората било нищо, а правосъдието на Бога — всичко. Възразих, че съм наказан от първото. Отговори ми, че то все пак не е измило моя грях. Казах му, че не знам какво е това грях. Научих само, че съм виновен. Бях виновен, плащах си и нищо повече не можеше да се иска от мен. В този момент той стана отново и си помислих, че ако искаше да се разтъпче в тази толкова тясна килия, нямаше избор. Трябваше да седиш или да стоиш прав.

Очите ми бяха приковани в земята. Той направи крачка към мен и се спря, като че ли не смееше да се приближи. Гледаше небето през решетките. „Вие се лъжете, сине мой — промълви, — биха могли да поискат и повече от вас. Може би ще поискат.“ — „Че какво още?“ — „Могат да поискат да видите.“ — „Да видя какво?“

Свещеникът се озърна и отговори с глас, който изведнъж ми се стори много уморен: „От всички тези камъни блика болка, знам това. Винаги съм ги гледал с мъчителна тревога. Но вдън душа знам, че и най-клетите от вас са виждали да се откроява от техния мрак един божествен образ. От вас се иска да видите този образ.“

Пооживих се. Отвърнах, че от месеци насам гледам тези стени. Нищо и никого на света не познавам по-добре от тях. Може би преди доста време и да съм търсил в тях някакъв образ. Но този образ имаше цвета на слънцето и пламъка на желанието: той беше образът на Мари. Бях го търсил напразно. Сега всичко беше свършено. И във всичките случаи не бях видял нищо да се откроява върху тези жалки камъни.

Свещеникът ме погледна с известна тъга в очите.

Сега цял се бях облегнал на стената и светлината се стичаше по челото ми. Той изрече няколко думи, които не чух, и ме попита много бързо дали му позволявам да ме прегърне. „Не“ — отказах. Обърна се и тръгна към стената, по която бавно прокара ръка. „Толкова ли обичате тази земя?“ — промърмори той. Не отговорих.

Дълго остана обърнат с гръб. Неговото присъствие ми тежеше и ме дразнеше. Канех се да го помоля да си отиде, да ме остави, когато той се обърна към мен и внезапно се провикна с особен жар: „Не, не мога да ви вярвам. Сигурен съм, че ви се е случвало да желаете и друг живот.“ Отговорих му, че естествено, но че това има толкова значение, колкото да желаеш да бъдеш богат, да плуваш бързо или да имаш по-хубава уста. Това са желания от един и същ характер. Но той ме прекъсна, искаше да знае как виждам този друг живот. Тогава му креснах: „Един живот, в който ще мога да си припомням този“, и веднага добавих, че ми е дошло до гуша. Искаше да ми говори още за Бога, но аз се приближих до него и се опитах да му обясня за последен път, че ми остава малко време. Не исках да го губя с разговори за Бога. Опита се да смени темата, като ме попита защо го наричам „господине“, а не „отче“. Това ме раздразни и му отвърнах, че той не ми е отец: той е с другите.

„Не, сине мой — възрази той, слагайки ръката си на рамото ми. — Аз съм с вас. Но вие сте неспособен да го проумеете, защото сърцето ви е сляпо. Ще се моля за вас.“

Тогава, не знам защо, нещо се скъса в мен. Започнах да крещя с цяло гърло и го ругаех, и му казвах да не се моли. Бях го хванал за яката на расото. Изсипвах върху него всичко онова, което се бе набрало в сърцето ми, изсипах го до дъно, с изблици на радост и на яд. Той изглеждаше така уверен, нали? А тази негова увереност не струваше и пукната пара. Той даже не беше сигурен дали живее, защото живееше като мъртвец. Аз като че ли не разполагах с нищо. Но бях сигурен в себе си, сигурен във всичко, по-сигурен от него, сигурен в живота си и в тази смърт, която щеше да дойде. Да, това беше всичко, което имах. Но поне държах тази истина така, както и тя ме държеше. Аз бях имал право, още имах право, винаги имах право. Бях живял по един начин, но бих могъл да живея и по друг. Бях правил някои неща и не бях правил други. Не бях направил еди-какво си, но пък бях направил друго. Е, та какво? Като че ли през всичкото време бях чакал тази минута и ранното утро, когато щях да бъда оправдан. Нищо, нищо нямаше значение и аз знаех добре защо. Той също знаеше защо. От дълбочината на моето бъдеще, през целия абсурден живот, който бях водил, един неясен полъх се изкачваше към мен през годините, които още не бяха дошли, и този полъх изравняваше по пътя си всичко, което ми се предлагаше в годините, които живях и които не бяха по-реални. Какво значение имаше за мен смъртта на другите, любовта на една майка, какво значение имаше за мен неговият Бог, животът, който човек избира, съдбите, които хората избират, щом една-единствена съдба трябваше да избере мен и с мен милиарди привилегировани, които като него се наричат мои братя! Разбираше ли той, разбираше ли впрочем? Целият свят беше привилегирован. Имаше само привилегировани. Другите също ще ги осъдят един ден. Него също ще го осъдят. Какво значение има, ако, обвинен в убийство, той бъде екзекутиран, защото не е плакал на погребението на майка си? Кучето на Саламано струваше колко жена му. Дребната жена-автомат беше толкова виновна, колкото парижанката, за която се беше оженил Масон, или колкото Мари, която имаше желание да се оженя за нея. Какво значение имаше, че Ремон ми беше толкова приятел, колкото и Селест, който струваше повече от него? Какво значение имаше, че Мари днес се целува с някой нов Мьорсо? Разбираше ли изобщо той този осъден и че от дълбините на моето бъдеще… Задъхвах се, докато крещях всичко това. Но вече отскубваха свещеника от ръцете ми и пазачите ме заплашваха. Той обаче ги успокои и за миг се втренчи в мен мълчаливо. Очите му бяха пълни със сълзи. Обърна се и изчезна.

Щом излезе, аз се успокоих. Бях изтощен и се хвърлих върху постелята си. Мисля, че спах, защото се опомних със звезди по лицето си. До мен достигаха шумове от полето. Мирис на земя, на сол, на нощ освежаваше слепоочията ми. Чудното спокойствие на заспалото лято навлизаше в мен като прилив. В този миг, на границата между нощта и зората, завиха сирени. Те известяваха отпътуванията към един свят, който сега завинаги ми беше безразличен. За пръв път от много дълго време си помислих за мама. Стори ми се, че разбирам защо в края на живота си тя си беше намерила „годеник“, защо беше искала да повтори играта. Там, там също, около онзи приют, където гаснеше животът, вечерта беше донякъде меланхолично примирение. Тъй близо до смъртта мама навярно се е чувствувала освободена и готова да преживее всичко отначало. Никой, никой нямаше право да я оплаква. И аз се усетих също така готов да преживея всичко отначало. Като че ли неимоверната ярост ме беше пречистила от злото, изпразнила от надеждата. През тази нощ, натежала от знамения и звезди, за пръв път се отдадох на нежното безразличие към света. Усещайки го тъй еднакъв с мен, като брат най-сетне, почувствувах, че съм бил щастлив и че още съм щастлив. За да бъде всичко изчерпано, за да се чувствувам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещнат с викове на омраза.