Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (133)

131.
Джес Тамблин

След като корабът му бе разрушен над неотбелязания на нито една карта воден свят, след ослепителната експлозия и безкрайния порой отломки, Джес изпита усещането, че се носи във въздуха цяла вечност. И усети прилив на такава невероятна сила, че не можеше да я задържи вътре в себе си…

Насочи вниманието си върху тялото си… и установи, че се носи върху плитко, топло, заобиколено от брегове море. Синьо-сивата вода миришеше на полюляващия се около него планктон чак до зловещо далечния хоризонт.

Но Джес не се разтревожи. Изпитваше необичайна пълнота и жизненост, каквато не бе усещал никога, презареден с енергията на някакво древно, непонятно същество. Дълго време последният вентал бе съществувал в някаква дифузно разпръсната мъглявина сред звездите и бе оцелял. Дори бе станал по-силен. Сега, носейки се по вълните, Джес имаше успокояващото чувство, че морето се плиска около него като утробна течност.

Бе преживял някакво превращение… бе се превърнал в нещо много по-съществено от това, което бе преди. Не можеше да го проумее, но щом се огледа с грейналите си очи, всяка подробност му се стори по-ясна и категорична. Реакциите му бяха по-бързи, дори светкавични, инстинктите му се бяха разраснали неимоверно.

Изхвърленият товар и масивният контейнер с венталите бяха цамбурнали в извънземното море. Венталът, който бе проникнал в тъканите на тялото му, сега се разпростираше през порите му, сливаше се с новата оплодена среда. Съществото се бе изляло в непознатия океан с взрив от светлина и жизненост, които се излъчваха от тялото на Джес, прониквайки в гладната вода като преродена енергия.

Щом венталът се изцеди от клетките му, оплождайки безкрайния океан, Джес сам се превърна в частица от него. Това бе най-чудното усещане, което би могъл да си представи. Поради неочакваната атака на хидрогите той отново бе разпространил същността на вентала.

Би могъл да пренася населената с духове вода от свят на свят като някакъв странен проповедник и да умножава бързо и ефикасно съюзниците на хората срещу обитаващите ядрата извънземни… Стига да можеше да се измъкне оттук…

Докато плуваше, Джес се огледа и се учуди на съвършените си ръце, на необикновената лъчезарност на кожата си… Сиянието се засили, щом се съсредоточи, и водата помътня. Не му бе ясно в какво се е превърнал, нито какво трябва да прави с живота си.

И в същия момент реалността проникна в него, обладавайки кротките му мисли. Разбра къде се намира и какво е. В съзнанието му изникна образът на самотната Ческа и в него се надигна тъга.

Въпреки възбудата от новите обстоятелства Джес осъзна, че е загубен — носеше се върху някакво незнайно море със съвсем трансформирано тяло. Бе попаднал в капан. Вече просто не беше човешко същество.

Макар да продължаваше да изпитва любов към Ческа, той никога нямаше да се върне при нея. Това вече бе безвъзвратно минало.