Жул Верн
Тайнственият остров (50)

Глава VIII

Пиратите край кошарата. Временно настаняване. Лекуването продължава. Първата радост на Пенкроф. Назад към миналото. Какво отрежда бъдещето. Какво мисли Сайръс Смит по тоя въпрос

И тъй разбойниците бяха още там и дебнеха кошарата, решени да избият преселниците един по един! Единственият изход беше да ги изтребят като хищни зверове. Но трябваше да внимават много, защото престъпниците бяха в по-изгодно положение, тъй като виждаха, без да бъдат видени, и можеха да изненадат преселниците с някое бързо нападение, без да има някаква възможност те да бъдат изненадани.

И Сайръс Смит реши да останат в кошарата, дето всъщност имаше храна за доста дълго време. В къщата на Еъртън имаше всичко необходимо, а разбойниците, изплашени от идването на преселниците, не бяха успели да я разграбят. Както обясняваше Джедеон Спилет, събитията по всяка вероятност се бяха развили така: шестимата разбойници, които слязоха на острова и тръгнаха по южния бряг, после са заобиколили полуостров Змия, но не са посмели да навлязат в горите Фар-уест и са стигнали устието на река Водопад. Тогава са тръгнали по десния бряг на реката и са стигнали в полите на планината Франклин, потърсили са там къде да се скрият и много лесно са открили кошарата, гдето тогава не е имало никакъв човек. Там те по всяка вероятност са се настанили и са очаквали да наближи часът да изпълнят престъпните си намерения. Еъртън ги изненадал с идването си, но те са успели да заловят нещастника и после… лесно можеше да се разбере какво бе станало!

Сега разбойниците бяха петима наистина, но бяха добре въоръжени, скитаха се в гората и да излязат от кошарата, значеше да се изложат на куршумите им, без да могат да се предпазят или да ги преварят.

— Търпение! Това е единственият изход! — повтаряше Сайръс Смит. — Когато Хърбърт оздравее, ще претърсим целия остров и ще се оправим с разбойниците. Това ще бъде целта на нашата експедиция, а в същото време…

— Ще открием и тайнствения си покровител — добави Джедеон Спилет и довърши мисълта на инженера. — А трябва да си признаем, Сайръс, че тоя път неговата закрила ни липсва, и то точно когато ни е най-необходима.

— Кой знае! — отвърна инженерът.

— Какво искате да кажете? — запита дописникът.

— Мъките ни още не са се свършили, драги ми Спилет, и не е изключено той пак да има случай да се намеси. Но не става дума за това. Животът на Хърбърт преди всичко!

Това беше най-тежката грижа на преселниците. Няколко дни изминаха и за щастие състоянието на бедния момък не се влоши. А не е малка работа да не дадеш възможност на болестта да се развие! Студената вода, с която мокреха непрестанно кърпите, не позволи да се яви никакво възпаление на раните. Дописникът дори мислеше, че тая вода, в която имаше и малко сяра — това можеше да се обясни с близостта на вулкана, — спомагаше пряко и за заздравяването на раните. Гной вече имаше много по-малко и благодарение на непрестанните грижи, с които беше заобиколен, Хърбърт се възвръщаше към живота и треската му постепенно намаляваше. Не му даваха да яде почти нищо и затова беше много слаб, но разхладителни питиета имаше в изобилие и пълната почивка беше много полезна за него.

Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Пенкроф превързваха много умело ранения младеж. Те пожертваха всичкото бельо, което се намираше в къщата. Раните на Хърбърт, покрити с компреси и нищелки, бяха привързани нито много стегнато, нито много хлабаво, така че зарастваха, без да се яви каквото и да било възпаление. Дописникът превързваше много грижливо раните, защото знаеше много добре, че превръзките са от голямо значение, и повтаряше на другарите си това, което доста лекари си признават най-чистосърдечно: една добре превързана рана се среща по-рядко от една добра операция.

След десет дни, на 22 ноември, Хърбърт беше значително по-добре. Даваха му вече по малко храна. Страните му се зачервяваха и кротките му очи се усмихваха вече на болногледачите му. Той говореше по малко въпреки усилията на Пенкроф, който бъбреше непрестанно, за да не му позволи да вземе думата, и разказваше най-невероятни истории. Хърбърт го запита за Еъртън, тъй като мислеше, че той е в кошарата, и беше изненадан, че не го виждаше край себе си. Но морякът не искаше да наскърби Хърбърт и му каза само, че Еъртън бил отишъл при Наб, за да бранят заедно Гранитния дом.

— Ах, тия пирати! — казваше той. — Не заслужават никаква милост! А господин Сайръс искаше да ги спечели с добро! Ще им дам аз на тях едно добро, но с някой куршум от по-голям калибър!

— Не сте ли ги виждали оттогава? — попита Хърбърт.

— Не, момчето ми — отвърна морякът, — но ще ги намерим и когато оздравееш, ще видим дали тия подлеци, които стрелят в гръб, ще посмеят да излязат насреща ни!

— Но аз съм още много слаб, добри ми Пенкроф.

— Е, ще закрепнеш лека-полека! Какво е един куршум в гърдите? Дребна работа! Колко пъти са ме ранявали, пък я ме виж какъв съм!

С една дума, всичко, изглежда, отиваше на добре и ако не се явеше някакво усложнение, Хърбърт можеше да се смята за излекуван. Но какво щяха да правят преселниците, ако положението му се беше влошило? Ако например куршумът беше останал в тялото му или ако трябваше да му се отреже крак или ръка?

— Не — казваше понякога Джедеон Спилет, — тръпки ме побиват, като си помисля за това!

— И все пак, ако трябваше да се направи такова нещо — му отговори един ден Сайръс Смит, — нямаше да се колебаете, нали?

— Не, Сайръс! — заяви Джедеон Спилет. — Но добре че не се яви такова усложнение!

Както при толкова други случаи преселниците бяха прибягнали към своя здрав разум, който вече много пъти им беше помагал, и благодарение на общите си познания и тоя път сполучиха! Но нямаше ли да настъпи ден, когато всичките им познания нямаше да им помогнат? Те бяха съвсем сами на този остров. А хората се допълват и са необходими един на друг само в обществото! Сайръс Смит знаеше много добре това и често се питаше дали няма да ги сполети някоя беда, която ще бъдат безсилни да преодолеят.

Струваше му се прочее, че него и другарите му, които дотогава бяха тъй щастливи, ги очакваха вече само нещастия. Повече от две години и половина, откак бяха избягали от Ричмънд, и може да се каже, че всичко вървеше добре. Островът ги беше надарил щедро с минерали, растения и животни и благодарение на своите познания те успяха да се възползват от всички дарове, с които ги отрупваше непрестанно природата. Колонията беше в много добро материално състояние. А освен това понякога и една неизвестна сила им идваше на помощ!… Но всичко това беше до време!

С една дума, на Сайръс Смит му се струваше, че щастието сякаш започваше да им изменя.

И наистина пиратският кораб се появи във водите на острова и макар че разбойниците бяха избити, тъй да се каже, по някакъв чудотворен начин, шестима от тях се спасиха от гибел. Те слязоха на острова и петимата бяха още живи и почти неуловими. Нямаше никакво съмнение, че Еъртън беше убит от тия злодеи, които имаха пушки, и още първия път, когато си послужиха с тях, Хърбърт падна почти смъртно ранен. Не бяха ли това първите удари, които злата съдба отправяше срещу преселниците? Ето какво се питаше Сайръс Смит! Ето какво повтаряше той често на дописника и им се струваше, че тая толкова необяснима, но крайно полезна сила, която им беше помогнала вече няколко пъти, сега им липсваше. Тайнственото същество, каквото и да беше то, чието съществуване не можеха да отрекат, напуснало ли беше острова? И то ли беше загинало?

Не бяха в състояние да отговорят по никакъв начин на тия въпроси. Но да не си помислите, че Сайръс Смит и другарите му водеха такива разговори, защото се бяха отчаяли! Далеч от тая мисъл! Те гледаха положението право в лицето, проучваха каква беше вероятността да спечелят, готови бяха на всичко, стояха твърди и самоуверени срещу бъдещето и ако ги сполетеше някакво нещастие, бяха решени да се борят докрай!