Стивън Кинг
Сияние (54)

54. Тони

(Дани…)

(Даниии…)

Тъмнина и коридори. Луташе се в тъмнина из коридори, подобни на тези в сградата на хотела и все пак по-различни. Покритите с копринени тапети стени се издигаха безкрайно високи и дори когато проточи вратле нагоре, Дани не успя да види тавана. Губеше се някъде далеч в сенките. Всички врати бяха заключени и горните им прагове също чезнеха в сенките. Под шпионките (в тези гигантски врати те бяха големи колкото дуло на пушка) към всяка врата беше прикрепен череп с кръстосани кости вместо номера на стаята.

Чу как Тони го вика отнякъде.

(Даниии…)

Разнесе се думкане — шум, който му бе познат твърде добре — и далечни дрезгави крясъци. Не можеше да различи отделните думи, но съдържанието му бе известно. Беше ги чувал неведнъж в сънищата си и наяве.

Спря се — малко момченце, едва преди три години излязло от бебешката възраст — и се зачуди къде ли се намира. Усещаше страх, но страх, който бе в състояние да понесе. Вече два месеца уплахата не го бе напускала нито за ден, само варираше от смътно безпокойство до влудяващ ужас. А този страх се търпеше. Само че искаше да разбере защо е дошъл Тони, защо вика името му в този коридор, който нито беше част от реалните неща, нито от страната на сънищата, където го водеше Тони, за да му показва разни работи. Защо… къде…

— Дани.

Далеч в дъното на гигантския коридор се виждаше черна фигурка, дребна почти колкото самия него. Тони.

— Къде съм? — подвикна той тихичко на Тони.

— Спиш — отвърна Тони. — Спиш в спалнята на майка си и татко си. — В гласа на Тони звучеше тъга. — Дани — продължи той, — майка ти лошо ще пострада. Може дори да бъде убита. И господин Халоран също.

— Не!

Той извика със смесица от скръб и ужас, но те бяха някак приглушени от мрачната, нереална обстановка. Въпреки това в съзнанието му нахлуха видения на смъртта: мъртва жаба, размазана на шосето като сиво петно; татковият смачкан часовник върху куп боклуци, приготвени за изхвърляне; надгробни камъни и под всеки от тях мъртвец; залоени остатъци от храна, които мама остъргваше от чиниите и тенджерите в тъмния канал на шахтата.

Ала той не можеше да свърже тия прости символи със сложната реалност, отнасяща се до майка му — тя се отъждествяваше с детската му дефиниция за вечността. Нея беше я имало още преди той да се появи и дори той да изчезнеше отново, щеше все тъй да я има. В състояние бе да приеме възможността за собствената си смърт, подготвен бе за нея още от преживяването си в стая двеста и седемнайсет.

Но не и за нейната.

Не и за татковата.

Никога.

Започна да се бори и наоколо му мракът и дългият коридор се разлюляха. Фигурата на Тони стана химерична, неразличима.

— Недей! — извика му Тони. — Дани, не прави това!

— Тя няма да умре! Няма!

— Тогава трябва да й помогнеш, Дани… Ти си в едно място, дълбоко в собственото си съзнание. Там, където съм и аз. Аз съм част от теб, Дани.

— Ти си Тони. Ти не си аз. Искам си мама! Искам си моята мама!

— Аз не те доведох тук, Дани. Ти сам се доведе. Защото знаеше…

— Не…

— Винаги си знаел — продължи Тони и запристъпва към него. За пръв път Тони се приближаваше към него. — Ти си дълбоко в себе си, в място, където, нищо не може да проникне. За известно време сме сами Тук, Дани. Това е друга „Панорама“, където никой човек не може да дойде. Тук часовниците не работят: Никакви ключета не стават за тях и не могат да ги навият. Вратите никога не се отварят и никой никога не е живял в стаите. Но не можеш да останеш още дълго. Защото то идва…

— То… — уплашен пошепна Дани и в този миг откъслечното думкане сякаш започна да го доближава, да звучи по-силно. Страхът му, допреди миг овладян и някак страничен, сега го обви плътно. Думите вече се различаваха: изричаше ги дрезгав глас, груба имитация на татковия му и все пак не беше той. Сега го знаеше…

(Ти сам се доведе. Защото знаеше.)

— О, Тони, татко ми ли е това? — изпищя Дани. — Татко ли иска да ми стори зло?

Тони не отговори. Ала на Дани не му бе нужен отговор. Той знаеше. Кошмарният бал с маски продължаваше тук от дълги години. Постепенно бе набирал сила тайничко и неусетно, както в банкова сметка се трупат лихви. Сила, присъствие, форма — всичко това бяха само думи и те вече нямаха значение. Нещото носеше различни маски, но бе едно и също. Сега идеше да му вземе живота. Криеше се зад лицето на татко, имитираше неговия глас, облечено бе в неговите дрехи.

Но това не беше татко му.

Не беше неговият татко.

— Аз трябва да им помогна! — извика той.

Сега Тони беше точно пред него и като гледаше Тони, сякаш гледаше във вълшебно огледало и виждаше себе си след десет години с раздалечени тъмни очи, с решителна брадичка и красива извивка на устата. Косата беше светлоруса като на майка му, ала чертите бяха на баща му, сякаш Тони — сякаш Даниъл Антъни Торънс, какъвто щеше да бъде един ден — бе някаква Призрачна смесица между баща и син.

— Трябва да се опиташ да помогнеш — каза Тони. — Но баща ти… Той сега е на страната на хотела, Дани. Прави онова, което хотелът иска от него. А той иска теб, Дани, защото е много алчен.

Тони мина покрай него и потъна в сенките.

— Почакай! — извика Дани. — Но какво мога аз…

— Той е близо вече — предупреди Тони, без да се спира. — Бягай… скрий се от него. Не го доближавай.

— Тони, не мога!

— Ти започна вече — каза Тони. — Ти ще си спомниш онова, което баща ти е забравил.

След това изчезна.

Някъде съвсем отблизо долетя гласът на баща му:

— Дани? Хайде, покажи се, шефе. Ще си изядеш пердаха и нищо повече. Приеми го като мъж и да се свърши с това. Нямаме нужда от нея, шефе. Да приключим с дребния пердах и ще си бъдем само двамата с теб.

Дани се втурна да тича.

Зад него нещото избухна в гняв, който пропука крехката фасада на нормалното поведение.

— Идвай, гадинке малка! Излез тук веднага!

Тичаше по дългия коридор, останал без дъх. Зави зад ъгъл. Изкачи стълби. И докато бягаше, безкрайно високите стени постепенно се снишиха; килимът, който досега бе размазано петно пред очите му, придоби познатите синьо-черни шарки, преплетени една в друга; по вратите отново се появиха номера и зад тях се носеха шумове от забави, които всъщност бяха една обща забава, посетена от различни поколения гости. Въздухът наоколо му сякаш трептеше и се разнасяше ехото от ударите на чукчето по стените. Сякаш проби тънката плацента на утроба и прескочи от съня към изтривалката пред вратата на президентския апартамент на третия етаж; край него едно върху друго лежаха окървавените тела на двама мъже в костюми и тесни вратовръзки. Бяха застреляни с автоматен откос, но ето че се размърдаха пред очите му и взеха да се надигат.

Пое дълбоко въздух, приготвил се за писък, но не изпищя.

(!! ФАЛШИВИ ЛИЦА !! НЕ СА ИСТИНСКИ !!)

Избледняха под погледа му като стари снимки и изчезнаха.

Но отдолу глухият тропот на чукчето по стените не преставаше, носен нагоре през асансьорната шахта и стълбищната клетка. Властната сила на „Панорама“ в образа на баща му, препъващ се и вилнеещ на първия етаж.

Зад него с тънко скърцане се отвори врата.

Жена с разложена плът и изгнила копринена рокля пристъпи навън. Пожълтелите й като пергамент пръсти бяха отрупани с пръстени. По лицето й лениво пълзяха едри оси.

— Ела вътре — пошушна тя и му се усмихна с почернелите си устни. — Ела и ще танцуваме танго…

— Фалшиво лице! — изсъска й той. — Не си истинска!

Тя отскочи от него в паника и още преди да се е отдалечила, избледня и изчезна.

— Къде си?! — изкрещя нещото, но този вик все още звучеше само в главата му.

Този, който бе с лицето на Джак, все още се намираше на първия етаж и той го чуваше, но чу и нещо друго.

Високото бръмчене на приближаващ се мотор.

Дани мигом затаи дъх. Нима това бе още едно от лицата на хотела, още една илюзия? Или наистина бе Дик? Отчаяно му се искаше да вярва, че е Дик, ала не смееше да рискува.

От дългия коридор сви в един от страничните. Наоколо му се хилеха заключени врати, както тъй често бе ставало в сънищата и виденията му, само че сега бе в света на реалните неща, този път се играеше на живот и смърт.

Сви надясно и спря с лудо биещо сърце. Глезените му бяха облъхнати от топлина. Вероятно този ден бе ред да се отоплява западното крило и

(Ти ще си спомниш онова, което баща ти е забравил )

Какво беше то? Всеки миг щеше да се сети. Нещо, което би могло да спаси мама и него. Но Тони бе казал, че той трябва да го направи сам. Какво беше?

Отпусна гръб до стената и отчаяно напрегна мисълта си. Толкова бе трудно… Хотелът постоянно се опитваше да проникне в главата му… пречеше му образът на тъмната фигура, която размахваше чукче за роук, блъскаше с него по стените и от тях се ронеше мазилка.

— Помогни ми — продума той. — Тони, помогни ми.

Внезапно осъзна, че хотелът е потънал в мъртвешка тишина. Бръмченето на мотора бе престанало, (сигурно не го бе имало в действителност) бяха замлъкнали и звуците от забавата, разнасяше се само вечният, непрестанен вой на вятъра. Внезапно асансьорът се задвижи. Идваше нагоре. И Дани знаеше кой… кое… е вътре в него. Скочи на крака и се огледа с див поглед. Паниката сграбчи безмилостно сърцето му. Защо Тони го бе изпратил на третия етаж? Та тук бе като в капан. Всички врати бяха заключени.

Таванът!

Знаеше, че има таван. Бе ходил веднъж с баща си, когато той постави капани за плъховете. Татко му го остави отвън, не му позволи да се качи заради плъховете… Страх го бе някой плъх да не ухапе Дани. Но той знаеше къде е вратата за тавана — в дъното на последния къс коридор в това крило. Там край стената имаше подпрян прът. Баща му отвори вратата с пръта и с отварянето й отгоре се спусна стълба. Ако можеше да се изкачи там и да издърпа стълбата зад себе си…

Някъде отвъд лабиринта от коридори зад гърба му асансьорът спря. Последва шумно тракане от дръпнатата решетка. Чу се глас — вече не в главата му, а ужасно истински:

— Дани? Дани, ела за малко, чуваш ли? Ти извърши нещо нередно, шефе, затова искам да се покажеш и да си получиш лекарството като мъж. Дани? Дани!

Послушанието бе заложено тъй дълбоко в природата му, че той действително направи две стъпки съвсем механично по посока на гласа, преди да се осъзнае и да спре. Ръцете му конвулсивно се свиха в юмруци.

(Не си истински! Фалшиво лице! Аз знам кой си! Свали си маската!)

— Дани! — изрева гласът, вече по-близо. — Идвай тук, мръсно паленце! Ела и се дръж като мъж!

В света на реалните неща истинското преследване започваше.

Дани побягна. Докосвайки безшумно с крака дебелия килим, той тичаше покрай заключените врати, покрай стените с копринени тапети на геометрични фигури, покрай пожарогасителя, окачен точно преди ъгъла. Поколеба се за миг, после се втурна в последния коридор. На края му нямаше нищо освен една залостена врата, нямаше накъде повече да бяга.

Ала прътът си стоеше все така подпрян до стената, както татко му го бе оставил.

Дани го грабна. Вдигна глава към вратата за тавана. На върха на пръта имаше кукичка и с нея трябваше да се подхване халката на вратата. Трябваше да…

На вратата лъщеше съвсем нова секретна ключалка. Джак Торънс я бе монтирал на следващия ден, след като заложи капаните, за да не би на сина му да му хрумне да се качи горе, гонен от любопитство.

Беше заключено. Ужасът го парализира.

Зад него, някъде около президентския апартамент, чукът свистеше зловещо във въздуха.

Дани опря гръб в заключената врата и го зачака.