Томас Ман
Вълшебната планина (7)

Благопристойно помрачаване

Ханс Касторп се боеше да не се успи, тъй като бе толкова много уморен, но бе на крак по-рано, отколкото трябваше, та разполагаше с време в излишък за всичките си утринни навици — навици на висока цивилизация, при които главна роля играеха едно гумено тасче, дървеното блюдце със зелен лавандулов сапун и меката бръснарска четка към него; така той можа да се занимае с утринния си тоалет, а също и да разопакова вещите си и да поразтреби. Докато прокарваше посребрената самобръсначка върху насапунисаните с парфюмирана пяна бузи, той се сети за обърканите си сънища и поклати глава, снизходително усмихнат на тия безсмислици, с чувството на превъзходство на човек, който се бръсне в дневното осветление на разума. Той не се чувстваше много отпочинал, но настъпващият ден го освежи.

Докато си избърсваше ръцете, той пристъпи с напудрени бузи, по долни гащи от памучно трико и червени сахтиянови чехли на балкона, който ограждаше целия етаж; пред всяка стая той бе разделен с непрозрачни стъкла, които не стигаха чак до перилата. Утрото бе хладно и облачно. Дълги вълма мъгла лежаха неподвижни пред страничните възвишения, а облачни маси, бели и сиви, обграждаха по-далечните планини. Тук-таме се провиждаха петна и ивици от небесната синева, а когато слънцето надникнеше всред тъмните борови гори, по склоновете блясваше бялото селище в дъното на долината. Някъде свиреше музика, вероятно в същия хотел, където и снощи бе имало концерт. Приглушени идваха оттам акорди на хорал, след пауза последва някакъв марш и Ханс Касторп се ослуша с наслада, наклонил глава на една страна, с отворена уста и малко зачервени очи; той от сърце обичаше музиката, тъй като тя му действаше като неговия портер на закуска, защото дълбоко го успокояваше и го унасяше в някаква дрямка.

Долу се виеше лентата на пътя към санаториума, по който бе дошъл снощи. Ниска, подобна на звездички тинтява растеше всред влажната трева на склона. Част от площадката бе оградена като парк; там имаше пътеки с дребен чакъл, цветни лехи и една изкуствена скална пещера в подножието на голяма сребриста ела. Тераса с покрив от ламарина, в която имаше лежащи столове, се откриваше към юг, а до нея се издигаше пилон, боядисан в кафявочервено, по чийто шнур понякога се развяваше знамето — едно измислено знаме, зелено и бяло, по средата с емблемата на медицината — жезъл със змия.

Долу в парка се разхождаше жена — възрастна дама с мрачен, дори трагичен вид. Облечена само в черно, омотала около обърканата си сиво-черна коса черен шарф, тя неуморимо и равномерно се движеше по пътеките с подсечени колене и неподвижно увиснали напред ръце; челото й бе набраздено от напречни бръчки, а въгленовочерните очи, под които висяха отпуснати торбички, втренчено се вглеждаха право напред. Нейното остаряващо, бледо южняшко лице и голямата, огорчена, отпусната само от едната страна уста напомняха на Ханс Касторп за портрета на някаква прочута трагическа актриса, който някъде бе виждал; зловещо бе да гледа човек как тая черна и бледа жена, очевидно без да си дава сметка за това, нагаждаше своите дълги, натежали от мъка крачки по такта на долитащата маршова музика.

Замислено и със съчувствие Ханс Касторп гледаше надолу към нея; стори му се, че печалният й образ затъмнява утринното слънце. В същото време обаче той долови и някакъв друг, по-ясен шум, който идваше от съседната му вляво стая, дето, както му бе казал Йоахим, живееше някаква руска съпружеска двойка; този шум не отговаряше на веселото, свежо утро, а някак си лепливо го замърсяваше. Ханс Касторп си спомни, че още снощи бе чул нещо подобно, ала умората му бе попречила да обърне по-голямо внимание. Имаше борба, смехове и пъхтене, чието неприлично значение не за дълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало се опитваше от добродушие да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено и с други имена, например с блудкавото име „душевна чистота“ или със сериозното и хубаво име „срамежливост“, или най-сетне с унизителните имена „бягство от истината“ и „притворство“, в него имаше дори и някаква мистична боязън и благочестие — с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, а външно то се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш той нито можеше, нито желаеше да знае нещо за това, което чуваше: един израз на благоприличие, който не бе напълно оригинален, но той бе свикнал да го възприема при известни случаи.

С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята, за да не подслушва повече работи, които му се струваха сериозни и дори покъртителни, макар че се извършваха при кикотене. Но в стаята суетнята отвъд стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, гонеха се около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане, а на всичкото отгоре се смесиха и валсови звуци отвън, изтъркани мелодийни фрази на някакъв шлагер, който отдалече съпровождаше невидимата сцена. Ханс Касторп стоеше с кърпата в ръце и въпреки желанието си слушаше. Изведнъж той се изчерви под пудрата, тъй като това, което със сигурност предвиждаше да се случи, стана и сега играта без съмнение бе взела животински характер. „Дявол да ги вземе!“ — помисли той и се извърна, за да завърши тоалета си с нарочно шумни движения. Боже мой, та те са съпрузи и дотук всичко е в ред. Но посред бял ден, това вече е малко множко. А струва ми се, че и снощи не мируваха. В края на краищата, щом като са тук, те са болни или поне единият от тях — би трябвало малко да се попазват. Но истински скандалното, мислеше той разгневен, е това, дето стените са така тънки и всичко се чува ясно през тях, наистина нетърпимо! Естествено — евтин строеж, безобразно евтин! Дали после ще видя тия хора, а може би дори и ще ме представят на тях. Това би било във висша степен неприятно. Тук Ханс Касторп се зачуди, защото забеляза, че червенината, която преди малко бе покрила току-що избръснатите му бузи, не иска да изчезне; може би това беше само чувството на топлина, което я бе придружавало — бузите му бяха пламнали и тази суха топлина по нищо не се различаваше от снощната, от която се бе отървал през нощта, а сега отново се бе появила. Това не го настрои по-дружелюбно към съседната двойка, напротив, той измърмори с издадени напред устни нещо твърде презрително, а после направи грешката още веднъж да разхлади лицето си с вода, което само влоши състоянието му. Ето защо, отпаднал, гласът му потрепера, когато се обади на братовчед си, който го бе повикал с чукане по стената, а когато Йоахим влезе, той не му направи впечатление на освежен и радостен от утрото човек.