Стивън Кинг
Дума Ки (197)

VI

Не разполагахме с автомобил 4х4, но старият мерцедес SEL 500 на Елизабет ни се стори разумен заместител, все пак беше здрав като танк. Отидохме до „Двореца“ с колата на Джак и спряхме пред портата. Двамата с младежа пренесохме провизиите в мерцедеса, а задачата на Уайърман беше да се погрижи за кошницата за пикник.

— Виж дали можеш да ни осигуриш още някои неща, докато си тук — казах му аз. — Например спрей против насекоми и силно фенерче. Ще се справиш ли?

Той кимна.

— Под градинския навес има фенерче с осем батерии.

— Добре. И, Уайърман?

Той ме изгледа с типичното си „Какво пък сега?“ Изражение, повдигайки театрално вежди, но не каза нищо.

— Да не забравиш харпунния пистолет.

Той се усмихна чистосърдечно.

— Si, señor. Para fijacono — ще бъде доставен.

Докато го нямаше, аз се облегнах на мерцедеса и се загледах в тенис корта. Вратата в далечния му край беше отворена. Полуопитомената чапла на Елизабет стоеше до мрежата и се взираше в мен с обвиняващите си сини очи.

— Едгар? — Джак докосна рамото ми. — Добре ли сте?

Не бях добре и още дълго време нямаше да съм добре, ала…

„Мога да се справя — помислих си. — Трябва да се справя. Тя не бива да победи.“

— Да — казах.

— Не ми харесва, че сте толкова блед. Изглеждате както когато дойдохте за пръв път на Дума. — Гласът на младежа му изневери при последните три срички.

— Нищо ми няма — натъртих и го потупах леко по гърба. Дадох си сметка, че като изключим ръкостисканията, това навярно бе единственият път, когато го докоснах.

Уайърман се върна, понесъл кошницата за пикник в двете си ръце. На главата му се мъдреха три шапки с големи козирки, харпунния пистолет на Джон Истлейк бе затъкнат под мишницата му.

— Фенерчето е в кошницата — заяви той. — Спреят срещу насекоми — също, както и три чифта градински ръкавици, които открих под навеса.

— Чудесно.

— Si. Обаче вече е един без петнайсет, Едгар. Ако ще вършим нещо, можем ли най-накрая да тръгваме?

Погледнах към чаплата на тенис корта. Продължаваше да стои до мрежата, неподвижно като стрелката на счупен часовник, и да се взира безжалостно в мен. Добре де, и какво толкова? Нима светът, в който живеем, не е жесток и безжалостен?

— Да — промълвих. — Да тръгваме.