Георги Връбчев
Някъде… там… някъде (16)

16.

Дори да го беше видял трудно щеше да го познае.

Това сякаш не беше същия човек.

Раменете на стареца бяха увиснали, лицето му сякаш се бе свлякло и на процеждащата се от вратата светлина изглеждаше пръстено сиво. Болка бе замъглила живите му очи. Изкачи тежко стъпалата на верандата и отвори бавно вратата.

Вътре очакваха Уилкинсън и всички обърнаха глави с интерес. Чичо Хенри се появи бавно като дух изплуващ от тъмнината навън. Дори Хансен се сепна. Видът на стария човек наистина беше призрачен. Мъждивата светлина на крушката засилваше това впечатление.

— Защо, бе момчета… Защо бе… — изгасващ сякаш глас наруши тишината — Защо ви трябваше да го правите? На кой пречеха? — думите сякаш умираха преди да бъдат изговорени, Чичо Хенри, вероятно несъзнателно, стискаше в дланта си кипарисови клонки.

— За това ли, бе, момчета, дойдохте?… С душата си съм ги отгледал… Защо, бе, защо… Какви хора сте вие… Какви… — гласът немощно затихна, глуха въздишка се отрони от стареца, който с тъжен поглед обхождаше събралите се.

Дори Харди сведе очи. Несъзнателно. Старецът наведе глава и също тъй бавно, както бе дошъл, изчезна в тъмнината.

Вратата със задавено скърцане бавно се притваряше. Четиримата гледаха след стареца и тези от тях, които можеха осмисляха казаното. Истината обаче бе, че не ги трогна. Нямаше как.