Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (30)

Епилог

Този път не тръгнаха към пещерата край Прохода на мъртвите орки. Водени от Гуенивар, те навлязоха в галериите дълбоко под Митрил Хол, които Ентрери помнеше достатъчно добре, за да открие тунелите, свързващи Подземния мрак с най-долните нива на джуджешката твърдина. Палачът и Дризт се разделиха на същата онази тераска, където преди време се бяха изправили един срещу друг, наблюдавани единствено от Риджис и милионите звезди, обсипали небосвода.

Преди да се скрие от погледите на двамата приятели, Ентрери поспря и се обърна:

— Аз също не забравям — повтори той прощалните думи на Джарлаксъл. — А нима моите похвати са по-малко коварни и жестоки от тези на Мрачните?

Дризт дори не си направи труда да му отговори.

— Ех, защо му дадох дума! — прошепна Кати-Бри. — Така ми се ще да изпратя една от сребърните си стрели в гърба му!

Дризт обгърна раменете й с ръка и я поведе обратно в тунела. Не можеше да отрече, че изстрелът би направил света по-добро място за живеене, ала той вече не се боеше от Артемис Ентрери.

Въпреки самоувереното му държание, на Ентрери не му бе никак лесно в този момент, сигурен бе Дризт. Онова, на което бе станал свидетел в Мензоберанзан — съвършено ясно отражение на собствената му черна същност — никак не му се бе понравило. Още дълго палачът щеше да се възстановява от душевните рани, получени в града на Мрачните; много време щеше да мине, преди отново да се сети за скиталеца, живеещ своя живот далече-далече от него.

Не бяха вървели и час, когато достигнаха лобното място на Уолфгар. Двамата приятели дълго стояха там, безмълвни, хванати ръка за ръка.

Когато най-сетне се откъснаха от скръбните спомени и се наканиха да продължат, в стаята внезапно нахлуха тежковъоръжени джуджета и препречиха всички изходи с бойните машини, които носеха.

— Предайте се или ще ви стъпчем кат’ буболечки! — закрещяха те, ала суровите викове бързо отстъпиха място на смаяни възгласи — брадатите войни бяха разпознали „нашествениците“ и сега до един се скупчиха около тях, с грейнали от задоволство лица.

— Заведете ги при командира! — провикна се някой и двамата приятели бяха понесени към официалния вход на Митрил Хол с главоломна скорост.

Недалече оттам откриха командира и бяха не по-малко учудени да го видят в тази роля, отколкото той от това, че ги вижда живи.

— Командирът? — едва успя да каже Кати-Бри, когато Риджис се хвърли на врата й, прегръщайки и Дризт с едната си ръка.

— Върнахте се! — не спираше да повтаря той с блеснали от възторг очи.

— Командир? — Кати-Бри все още не можеше да повярва, че е чула правилно.

Дребничкият й приятел само сви рамене:

— Все някой трябваше да го свърши — обясни той.

— А той се справи повече от добре, нас ако питаш — обади се едно от джуджетата и другарите му се съгласиха с него толкова горещо, че полуръстът се изчерви.

Бързо се отърси от смущението си, обаче, и я целуна така силно, че замалко не й насини бузата.

* * *

Бруенор се вкамени на мястото си и след като горещо приветстваха Кати-Бри, останалите джуджета в тронната зала побързаха да си тръгнат.

— Доведох го обратно — започна направо младата жена, когато останаха сами, мъчейки се да звучи, сякаш не се бе случило нищо особено. — Ще ми се и ти да бе видял колко красив е градът на Мрачните!

Лицето на баща й се сгърчи, сивите му очи се наляха със сълзи.

— Глупаво момиче! — сопна се той и резкият му тон я стресна.

Познаваше Бруенор от съвсем малка, ала ето че в този миг не бе сигурна, дали се кани да я прегърне или да я удуши.

— Ти си глупак! — отвърна тя, не по-малко упорита от него.

Кралят скочи от трона си и вдигна ръка. Никога през живота си не я беше удрял, ала сега едва се удържа да не го стори.

— Ти си глупак! — повтори дъщеря му, сякаш го предизвикваше. — Седиш си тук, потънал в скръб по нещо, което не можеш да промениш, когато навън е пълно със злини, които трябва да бъдат поправени!

Бруенор се извърна.

— Нима мислиш, че Уолфгар ми липсва по-малко, отколкото на теб? — сграбчи го тя за рамото (макар разбира се, да не бе в състояние да завърти якото джудже към себе си). — Нима мислиш, че Дризт страда за него по-малко, отколкото ти?

— И той е глупак! — изкрещя баща й и когато се обърна към нея, в очите му за миг проблесна искрица от стария плам, който някога бушуваше в тях.

— О, да, той също не го отрича — засмя се Кати-Бри. — Рано или късно, всички ние правим по нещо глупаво. И точно затова са приятелите — да ни помогнат, когато се държим безразсъдно.

Най-сетне Бруенор не издържа и стори онова, от което дъщеря му имаше такава отчаяна нужда сега — притисна я в обятията си.

— А Дризт не може и да мечтае за по-добър приятел от Кати-Бри! — прошепна той и зарови лице във врата й, а сълзите се стичаха от очите му и изцеряваха нараненото му сърце.

* * *

Недалече от Митрил Хол Дризт До’Урден бе приседнал на една скала. Бръснещият вятър, предвестник на наближаващата зима, хапеше лицето му, ала той не усещаше нищо, потънал в пурпурната омая на зората, с която мислеше, че се е простил завинаги.