Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2011)

Издание:

Братя Мормареви. Задача с много неизвестни

Рецензент: Николай Янков

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Виолета Минчева

Художествен редактор: М. Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Лилия Вълчева

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

ДП „Тодор Димитров“, София, 1976

История

  1. —Добавяне

2.
Голямата скука

На другата сутрин тримата приятели отново не отидоха на училище. Взеха направо трамвая, прехвърлиха се на тролей №1 и слязоха на „Патриарх Евтимий“ и „Христо Ботев“, на спирката срещу аптеката. Спуснаха се по „Христо Ботев“, свиха по „Цар Аспарух“ и намериха къщата, която Васко им беше описал — стара, двуетажна, боядисана в тъмносиво, с очукана мазилка. Срещу къщата, малко в диагонал, имаше дъсчена ограда, а зад нея — дворче, не по-дълго от два метра и широко около метър, пълно с кофи за смет. Притаиха се зад тях. През процепа на дървената ограда можеха незабелязано да наблюдават сивата къща. Видяха паркиралия отпред трабант СГ 25–25. Живко го позна веднага — същият беше. Пръв на пост оставиха Патри. Щяха да дежурят по десет минути, защото наблюдението можеше да се извършва само на колене, а това беше не само неудобно, но и изморително.

Около четири ча̀са не се случи нищо особено. По сравнително тихата улица превозни средства почти не минаваха. От време на време се мяркаха предимно възрастни хора, които отиваха с празни мрежи на пазар или се връщаха. Но нищо не смущаваше тримата, тъй като нямаше никаква опасност да бъдат открити. Пък и кофите с боклук, изхвърлени същата сутрин, не миришеха кой знае колко непоносимо.

— Нищо! — докладва Патри, без да го е питал някой.

— Васко нали каза — обади се Живко, — за тези неща трябва търпение.

— Понякога се чака с дни — отвърна Досьо. — Голяма скука, ама…

Не довърши мисълта си, но другите разбраха какво иска да каже — скука не скука, няма как.

Около дванайсет часа̀ улицата започна да се оживява. Някои хора се прибираха за обед. На пост беше Живко.

— Соня! — възкликна изведнъж той.

Соня мина по отсрещния тротоар, хвърли поглед към трабанта, явно и на нея й направи впечатление, отмина го, пресече улицата и се вмъкна в дворчето при останалите. Кимна им делово, и те също така делово кимнаха. Живко дори не се обърна — продължаваше съответно наблюдението си.

— Какво ново? — попита лаконично Досьо.

— Класната пита за вас.

— Е?

— Нищо, само пита, но никой нищо не подозира. Вие впрочем откъде ще вземете медицинско за отсъствията?

Но разговорът не продължи, защото Живко го прекъсна.

— Вижте! — каза възбудено той.

Децата се натрупаха при оградата.

Пред входа на двуетажната сива къща стоеше сух, средно висок мъж с остри, неприятни черти на лицето. Имаше някакъв тик — издаваше главата си от време на време напред, сякаш му пречеше яката на ризата. Порови в джобовете си, измъкна ключ и отвори трабанта. Преди да влезе в него, огледа се на всички страни. После седна вътре, моторът изпращя и от ауспуха се вдигна гъст сиво-синкав дим. Колата изчезна зад завоя.

— Как потегли само — възхити се Живко. — Друго си е с осем цилиндъра!

Останалите стояха и се гледаха.

— Не може ли да кажете на Васко да ви извини отсъствията? — Както винаги, най-трезва от всички се оказа Соня.

— Стига с тези отсъствия! — сряза я Досьо и в тона му имаше нещо от тона на Васко, опитваше се да го имитира. — Не виждаш ли какво става? — посочи той с ръка към отсрещната къща.

Соня си замълча, защото нищо особено не виждаше.

— Добре де — каза Патри. — Защо висяхме цяла сутрин? Качи се на двеста и шейсетте си коня и дим да го няма. Какво ще докладваме сега на Васко?

Трите момчета отново се спогледаха. Всяко от тях си беше помислило същото. Нещо не бяха направили като хората и се налагаше нова среща с пиколото Васко. Решиха, че още в три часа̀ следобед трябва да отидат при него. Дотогава ще си стоят в къщи, за да не събудят подозрението на родителите си. Защото това, което родителите могат да ти разтурят, никой друг не може.