Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov(2011)

Издание:

Павел Вежинов

Малки семейни хроники

 

Редактор: Мария Кондова

Художник: Кирил Гогов

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Коректор: Паунка Камбурова

 

Код 25/9536172411/5506–37–88

Българска. Дадена за печат м. V. 1988 г.

Излязла от печат м. X. 1988 г. Формат 84/108/32. Изд. коли 15,12.

Печатни коли 18. Цена 2.35 лв.

 

© 1979 Павел Вежинов

Издателство „Български писател“, София, 1988

Държавна печатница „Стоян Добрев-Странджата“, Варна, 1988

История

  1. —Добавяне

16

Когато влязоха при главния лекар, той нещо пишеше, ниско наведен над бюрото си като някакъв късоглед ученик. Но като вдигна глава, Кирил учудено забеляза, че погледът му е ясен като синчец.

— Не се плашете, не е толкова страшно! — каза лекарят, като видя колко са прежълтели. — Най-обикновен инфаркт, заден, десен. Колкото копче — той дори се усмихна окуражително. — Ако слуша и изпълнява, ще оздравее.

— Няма да слуша! — каза Неда унило.

— Да, малко е капризен. Преместихме го сам в стая и пак мърмори.

Облякоха две бели манти и влязоха при баща си. Старият лежеше в бялото чисто легло, сам избелял като него, но изглеждаше някак странно оживен и възбуден. На нощната масичка до него пърпореше транзистор. Той веднага вторачи поглед в сина, сякаш Неда не бе влязла.

— Ей сега говориха по радиото за тебе! — обади се той със зарадван, почти невярващ глас. — Да ти кажа право, хич не съм очаквал.

— Какво казаха? — усмихна се Кирил.

— Много хубави неща казаха! Особено за една картина! Само това дето малко ме усъмни. Какво имаш чак толкова за рисуване! — сега за пръв път той погледна към дъщеря си.

— Тате, казаха, че не бива да се вълнуваш! — обади се Кирил предпазливо.

— Не се вълнувам, но… искам да видя картините.

— Знаеш ли, че малко е трудна тая работа… Почти всички се разпродадоха.

Той го гледаше тъй, сякаш не вярваше на ушите си.

— И тая? — Той погледна отново дъщеря си.

— Да, тя отиде в Националната галерия. Ще стои там, докато свят светува.

Старият изведнъж зачерви бузите.

— Срамота! — каза той. — Да не ме поканиш навреме! — Но не беше сърдит.

— Разбира се, че те поканих.

— Трябваше да дойдеш да ме вземеш с колата си… Та да се разбере, че имам син.

— Тате, нямаше как да оставя изложбата. Там се купува — продава. Не може без мен.

— Както и да е! — махна с ръка бащата. — И друг път съм ти казвал — важното е да се рисува красиво. Толкова грозни неща има по света, та да го загрозяваме и с картини.

В тоя момент влезе медицинската сестра с поднос. В белите чинийки грижливо бяха разпределени разноцветни хапчета, не по-малко от десетина. Беше хубавичко стройно момиче в къси бели чорапки и късичка манта. Като се наведе да остави подноса на ниската маса, стройните й крака се пооголиха до основата. И Кирил смаян видя как баща му залепи на тях кратичък, лъстив поглед. И навярно не би бил толкова кратичък, ако не бяха децата му около него. Сестрата се обърна, младичкото й лице изглеждаше по-скоро развеселено, отколкото загрижено.

— И му кажете да си взема редовно лекарствата! Все ми се струва, че ги крие някъде по джобовете.

Не стояха дълго. Най-трудно и тежко се стои при болен. Болният човек има съвсем други измерения за света, неговите вътрешни очи виждат различно. Простиха се и излязоха. Старият дори не погледна след тях. Вън те се качиха в колата и отидоха при леля Савка. Тя ги чакаше край тенджерата, готвеше обед. Лицето й, зачервено от печката, беше неспокойно.

— Как е? — запита тя.

— Вече не ме е страх — отвърна Кирил. — Тате ще оживее.

— Не бъди толкова сигурен — обади се Неда.

— Напълно съм сигурен. Защото видях нещо, което ти не забеляза. Ще живее и ще ни преживее може би.

— Друмевци са дълголетни! — каза леля им успокоена. — Вашият дядо умря на сто и шест години. А е бил ханджия на всичко отгоре, пиел е за живите и за умрелите.

Тя ги остави в гостната и отиде при своята кокоша яхния. Правеше чудни кокоши яхнии. Докато беше учителка, всички инспектори ходеха да обядват при нея.

— Как мислиш? Дали да останем до утре? — предложи Неда. — Леля много ще се зарадва.

— Не знам, не съм спокоен — отвърна Кирил потиснат. — Бих желал да се върна в София.

— Заради Генка?

— Да, заради нея. Снощи, като се прибрахте заедно, тя нищо ли не ти каза?

— Нищо. През цялото време не ми продума ни думичка, сякаш не беше на себе си. Сигурно много тежко си я засегнал.

Кирил мълчеше.

— Ще ми кажеш ли?

— Няма как, трябва да ти разкажа! — въздъхна той…

Като заекваше и се червеше, сякаш се изповядваше на майка си, той й разказа какво се бе случило с Анета. Не беше кой знае колко верен тоя разказ, но все пак не се отдалечаваше много от истината. И щом й разказа, изведнъж му олекна. Сега друг човек бе поел тежестта от гърба му, близък човек, по-възрастен, по-отговорен. Неда размишляваше, лицето й беше ожесточено.

— Много лошо! — каза тя най-сетне. — Хванала те е като плъх в капан. И което е право — напълно го заслужаваш.

— Знам, че го заслужавам!… Но наистина не знам какво да правя.

— И аз не знам! — отвърна тя троснато. — Каквото и да кажа, все ще бъде несправедливо.

Кирил мълчеше, навън кокошките си кудкудякаха тъй, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Главата просто ми се пръска от мисли! — въздъхна той. — Дете!… Да ти кажа, не го чувствувам като мое дете. Или като дете изобщо. Нейните думи минаха край ушите ми. Но като нямам родителско чувство, това не значи, че нямам родителска съвест.

— Там е цялата работа! — едва не изръмжа Неда.

— Просто не разбирам как ще се роди в тая ужасна къща. Ти беше права, дори няма къде да го окъпем. И кой да го окъпе. Анета един мъж не може да гледа, та камо ли невръстно дете.

— Да, това е най-лошото! — каза тя.

— Не е най-лошото. Най-страшна за мен е тая мисъл — как мога да го изоставя, преди още да се е родило? Нима това е човешко? Хората ще кажат, че съм изрод.

— А защо трябва да го изоставяш? — запита Неда. — Ще си го вземете с Генка и ще си го гледате.

Кирил поклати безнадеждно глава.

— И за това мислих. Генка не е проблем. Но нима смяташ, че Анета ще се съгласи?… По-скоро ще го умори, отколкото да го остави на Генка.

Неда положи върху масата тежката си ръка, така силна и груба, както я бе нарисувал.

— Виж сега, понеже ме питаш, длъжна съм да ти кажа моето мнение. Ако останеш без Генка, ти ще пропаднеш. Това е истината и ти много добре я знаеш.

— Знам, разбира се… А детето?

— А Генка?… Защо не сложиш и нея в сметката. Две съдби срещу една. Детето има предимство, разбира се. Защото е дете и е безпомощно. И все пак… — Тя млъкна.

— И все пак? — попита той с последна надежда.

— Струва ми се, че ти не познаваш Анета. Тия красиви женски животни са винаги много силни. И умеят да се пазят и съхраняват. За тях няма безизходно положение, те винаги успяват да се справят. Защото освен силни те са по инстинкт много практични.

— Не, тука грешиш!… Анета е ужасно непрактична.

— Анета непрактична! — погледна го тя подигравателно.

В тоя момент влезе Савка и застла масата. През цялото време те мълчаха неестествено, но Савка нищо не забеляза.

— Сега ще ти докажа, че е практична! — започна тя, щом леля им излезе от стаята. — Ти имаш ли спестовна книжка?

— Сега имам — отвърна Кирил унило. — От няколко месеца.

— А тя има, откакто сте се оженили. Знаеш ли колко е внесла в тая книжка? Миналата година бяха двайсет и шест хиляди.

Той я гледаше поразен.

— Ти откъде знаеш?

— От директора на спестовната каса. От мъжа ми.

Това откритие за него беше толкова неочаквано, че той я зяпна като момче. Ето къде са се губели парите й. Как е бил толкова наивен, че да не му хрумне това, което е било най-реално и допустимо.

— Искаш да кажеш, че затова ми устройва тия капани? Защото е заинтересована?

— Не! Глупости! Не опошлявай нещата! — каза Неда строго. — Тя те обича, разбира се, затова иска да те задържи. Но си знае интересите, това е друг въпрос.

— Не е друг въпрос! — отвърна Кирил обидено.

— Мисли както искаш. Но за себе си аз съм сигурна, че Анета ще ви даде детето. Защото за нея няма друг изход. Тя е артистка, понякога се губи с дни, даже със седмици. Кой ще гледа детето? Ти ли? Тя знае, че не е възможно, дори е смешно да се помисли. Затова не е искала да има дете, докато бяхте женени. Та сега ли? Особено ако остане сама!

Кирил мълчеше озадачен.

— Не бързай, опитай! — продължаваше Неда безмилостно. — Пък ако не го даде, тогава ще мислим.

В стаята отново влезе Савка с голяма бяла емайлирана тенджера на цветчета. Изведнъж силно и апетитно замириса на гозба — такива, каквито все още някои стари учителки правят из малките провинциални градчета. Хубава миризма, вкусна, делнична, обикновена като живота, който всички живеем. В миг Кирил сякаш забрави кога и къде е, стори му се, че е отново малкото момче, което нетърпеливо чака кокошата яхния на леля си. За днес това му беше напълно достатъчно, повече за нищо не мислеше и нищо повече не желаеше. Освен шума на реката може би, който все още живееше дълбоко в душата му.

Край
Читателите на „Малки семейни хроники“ са прочели и: