Александър Дюма
Тримата мускетари (58)

XXVII
Изпитано средство от класическа трагедия

След кратко мълчание, през което милейди наблюдаваше младежа, който я слушаше, тя продължи своя разказ.

— Минаха три дни, без да пия и без да ям, изпитвах ужасна мъка. Понякога минаваха сякаш облаци, които ми притискаха челото, замъгляваха очите ми. Започнах да бълнувам.

Настъпи вечерта, бях толкова слаба, че всеки миг губех съзнание и всеки път, когато изпадах в безсъзнание, благодарях на бога, защото мислех, че ще умра.

Сред един от тия припадъци чух, че вратата се отваря. Ужасът ме свести.

Той влезе в стаята, последван от някакъв мъж с маска. Той самият беше с маска, но аз познах стъпките му, познах гласа му, познах величествената осанка, която адът му беше дал за нещастие на човечеството.

„Е — рече той, — решихте ли да ми дадете клетвата, която ви поисках?“

„Вие казахте, че пуританите имат само една дума: моята дума е — вие я чухте — да ви предам тук на земята на човешкия съд, а на небето — на божия!“

„И така, вие упорствувате?“

„Кълна се пред бога, ще призова целия свят за свидетел на вашето престъпление и това ще продължи, докато намеря отмъстител.“

„Вие сте уличница — извика той гръмогласно — и ще бъдете наказана като уличница! Жигосана в очите на света, който ще призовете, опитайте се да докажете на тоя свят, че не сте нито престъпница, нито луда!“

После, като се обърна към мъжа, който го придружаваше, каза:

„Палачо, изпълни дълга си!“

— О! Името му, името му! — извика Фелтън. — Кажете ми името му!

— Тогава въпреки виковете ми, въпреки съпротивата, защото започвах да разбирам, че с мене ще се случи нещо по-страшно от смъртта, палачът ме сграбчи, повали ме на пода, притисна ме в ръцете си и задавена от ридания, почти в безсъзнание, като призовавах бога, който не ме чуваше, нададох изведнъж страшен вик на болка и срам. Горящо желязо, зачервено желязо, желязото на палача се беше отпечатало на рамото ми.

Фелтън изрева.

— Вижте — каза милейди и се изправи величествена като кралица, — вижте, Фелтън, какво ново наказание измислиха за чистата девойка, жертва на насилието на един злодей. Научете се да познавате сърцата на хората и не ставайте вече така лесно оръдие на тяхната несправедлива мъст.

С бързо движение милейди разгърна дрехата си, раздра батистата, която покриваше нейната гръд, и зачервена от престорен гняв и лъжлив свян, показа на младежа незаличимия жиг, който опозоряваше това толкова хубаво рамо.

— Но — извика Фелтън — аз виждам тук лилия!

— В това именно се състои подлостта — отвърна милейди. — Английски жиг! — Трябваше да докажат кой съд го е присъдил и аз щях да призова публично всички съдилища в кралството. Но френския жиг… О! С него, с него аз бях наистина жигосана.

Това беше много за Фелтън.

Блед, неподвижен, смазан от това страшно откритие, заслепен от неземната красота на тая жена, която разкриваше своята голота пред него с безсрамие, което му се виждаше възвишено, той падна накрая на колене пред нея, както правеха първите християни пред непорочните и свети мъченици, които гоненията на императорите хвърляха в цирка на кръвожадната похот на тълпите. Жигът изчезна, остана само красотата.

— Простете, простете! — извика Фелтън. — О! Простете! — Милейди прочете в очите му: любов, любов!

— Да ви простя, за какво? — запита тя.

— Простете, че се присъединих към вашите мъчители. — Милейди му подаде ръка.

— Толкова хубава, толкова млада! — извика Фелтън, като покриваше с целувки ръката й.

Милейди хвърли върху него един от ония погледи, които превръщат роба в крал.

Фелтън беше пуритан: той пусна ръката на тая жена, за да целуне нозете й.

Той не я обичаше, боготвореше я.

Когато възторгът премина, когато милейди сякаш възвърна своето хладнокръвие, което нито за миг не беше изгубила, когато Фелтън видя да се закриват под булото на целомъдрието тия любовни съкровища, които се криеха така умело, за да ги пожелае по-горещо, той каза:

— Сега остава да ми кажете само едно — името на вашия истински палач, защото за мене той е само един, другият е бил оръдие, нищо друго.

— Как, братко! — извика милейди. — Трябва ли да го назова, не отгатна ли кой е?

— Как! — запита Фелтън. — Той!… Пак той!… Вечно той!… Как! Истинският виновник…

— Истинският виновник — отвърна милейди — е човекът, който разорява Англия, гонителят на истинските вярващи, подлият похитител на честта на толкова жени, този, който за една прищявка на поквареното си сърце ще накара Англия да пролее толкова кръв, който днес закриля протестантите, а утре ще ги предаде…

— Бъкингам! Значи Бъкингам! — извика силно разгневен Фелтън.

Милейди закри лицето си с ръце, сякаш не можеше да понесе срама, който й навяваше това име.

— Бъкингам, палачът на това небесно създание! — извика Фелтън. — И ти не го порази с гръм, господи! И ти го остави знатен, уважаван, могъщ, за гибел на всички ни!

— Бог се отрича от този, който сам себе си отрича — каза милейди.

— Та той иска да навлече на главата си наказанието, което е отредено за прокълнатите! — продължи Фелтън с растящо възбуждение. — Та той иска човешката мъст да изпревари небесното правосъдие!

— Хората се боят от него и го щадят.

— О! Аз — заяви Фелтън, — аз не се боя от него и не ще го пощадя!…

Милейди почувствува, че душата й се облива в адска радост.

— Но как лорд Уинтър, моят покровител, моят баща — запита Фелтън — е замесен във всичко това?

— Слушайте, Фелтън — започна милейди, — между подлите и презрените още има благородни и великодушни хора. Имах годеник, мъж, когото обичах и който ме обичаше. Сърце като вашето, Фелтън, човек като вас. Отидох при него и му разказах всичко. О, той ме познаваше и не се усъмни нито за миг. Той беше знатен благородник, той беше човек във всяко отношение равен на Бъкингам. Той не каза нищо, препаса само шпагата си, наметна мантията си и отиде в двореца на Бъкингам.

— Да, да — рече Фелтън, — разбирам, макар че за такива хора човек не трябва да си служи с шпага, а с кинжал.

— Бъкингам беше заминал предната вечер, изпратен като извънреден посланик в Испания, отишъл да иска ръката на инфантата за крал Карл I, който тогава беше само уелски принц. Годеникът ми се върна.

„Слушайте — каза ми той, — този човек е заминал и с други думи, засега избягва моето отмъщение. Но докато той се върне, нека се венчаем, както бяхме решили, а после разчитайте на лорд Уинтър, който ще съумее да защити своята чест и честта на жена си.“

— Лорд Уинтър — възкликна Фелтън.

— Да — потвърди милейди, — лорд Уинтър, и сега разбирате всичко. Нали? Бъкингам отсъствува близо една година. Осем дни преди пристигането му лорд Уинтър почина внезапно, като ме остави единствена наследница. Отде дойде този удар? Бог, който знае всичко, навярно знае това, но аз не обвинявам никого…

— О! Каква бездна, каква бездна! — извика Фелтън.

— Лорд Уинтър умря, без да каже нищо на брат си. Ужасната тайна трябваше да остане скрита за всички, докато един ден падна като гръм над главата на виновния. Вашият покровител гледаше с лошо око на тая сватба на големия си брат с момиче без състояние. Почувствувах, че не мога да очаквам от човек, излъган в надеждите си за наследство, никаква подкрепа. Прехвърлих се във Франция, решена да прекарам там останалите дни на живота си. Но цялото ми състояние е в Англия. Войната прекрати съобщенията между двете държави и аз останах без средства. Принудена бях да се върна. Преди шест дни слязох в Портсмут.

— Е, и? — запита Фелтън.

— И! Бъкингам, научил навярно за моето завръщане, говорил за мене на лорд Уинтър, вече настроен срещу мене, и му казал, че снаха му е уличница, жигосана жена. Чистия и благороден глас на моя съпруг го нямаше вече да ме защити. Лорд Уинтър повярвал всичко, което му казали, повярвал лесно, тъй като му било изгодно да повярва. Заповяда да ме арестуват, доведе ме тук и ме постави под ваша охрана. Вие знаете останалото: вдругиден той ме заточава, изпраща ме в изгнание, вдругиден той ме заселва сред престъпници! Клопката е добре скроена, заговорът е изкусен и честта ми няма да преживее това. Вие виждате много добре, Фелтън, че трябва да умра. Фелтън, дайте ми ножа!

И при тези думи, сякаш изгубила сетни сили, милейди падна немощна и посърнала в прегръдките на младия офицер, който, опиянен от любов, от ярост и от незнайни наслади, я прихвана възторжено, притисна я към сърцето си, цял изтръпнал от дъха на тези хубави уста и от допира на тази тъй трептяща гръд.

— Не, не — рече той, — не, ти ще живееш уважавана и чиста, ще живееш, за да възтържествуваш над враговете си.

Милейди го отблъсна бавно с ръка, като го привличаше с поглед, но Фелтън на свой ред я прегърна и почна да я умолява като божество.

— О, смърт, смърт! — казваше тя, като снишаваше глас и премрежваше поглед. — О, смърт, не позор! Фелтън, братко мой, приятелю мой, заклевам те!

— Не — извика Фелтън, — не, ти ще живееш и ще живееш отмъстена.

— Фелтън, аз нося нещастие на всичко, което ме заобикаля! Фелтън, върви си! Фелтън, остави ме да умра!

— Добре, тогава ще умрем заедно! — извика той, като впи устни в устните на затворницата.

Няколко удара отекнаха на вратата. Този път милейди наистина го отблъсна.

— Слушай — прошепна тя, — чули са ни и идат! Свършено е, ние сме загубени!

— Не — отвърна Фелтън, — часовият ме предупреждава, че минава патрул.

— Тогава тичайте на вратата и отворете сам.

Фелтън се подчини. Тази жена владееше вече всичките му мисли, цялата му душа.

Срещу него стоеше сержант, началник на охранителен патрул.

— Е! Какво има? — запита младият лейтенант.

— Бяхте ми казали да отворя вратата, ако чуя да се вика за помощ — отговори войникът, — но забравихте да ми оставите ключа. Чух, че викате, без да разбера какво казвате, исках да отворя вратата, тя беше заключена отвътре и повиках сержанта.

— И аз дойдох — добави сержантът.

Фелтън объркан, почти обезумял, стоеше безмълвен. Милейди разбра, че тя трябва да овладее положението, изтича до масата и взе ножа, оставен от Фелтън там.

— С какво право искате да ми попречите да умра? — извика тя.

— Велики боже! — викна Фелтън, като видя ножа да блести в ръката й.

В този миг подигравателен смях екна в коридора. Лордът, привлечен от шума, по халат, с шпага под мишница, стоеше на прага.

— Аха! — каза той. — Ето и последното действие на трагедията. Виждате ли, Фелтън, че драмата се развива така, както ви казах. Но бъдете спокоен, няма да се пролее кръв.

Милейди разбра, че е загубена, ако не даде на Фелтън бързо и страшно доказателство за смелостта си.

— Лъжете се, милорд, кръв ще се пролее и нека тази кръв падне върху тези, които са причина тя да се пролее!

Фелтън извика и се спусна към нея. Беше много късно: милейди се бе наранила.

Но ножът за щастие или по-право благодарение на ловкостта на милейди срещна железния корсет, който по онова време бранеше като броня женската гръд. Той се беше плъзнал, разкъсвайки дрехата, и бе проникнал покрай ребрата.

Но въпреки това дрехата на милейди в миг се обагри с кръв.

Милейди бе паднала по гръб и изглеждаше в безсъзнание.

Фелтън измъкна ножа.

— Вижте, милорд — продума той мрачно, — ето една жена, която се намираше под моя охрана и която се уби!

— Бъдете спокоен, Фелтън — рече лорд Уинтър, — тя не е мъртва, демоните не умират толкова лесно. Бъдете спокоен и идете да ме чакате в стаята ми.

— Но, милорд…

— Вървете, заповядвам ви.

При тази заповед на началника си Фелтън се подчини. Но като излизаше, той прибра ножа в пазвата си.

А лорд Уинтър повика само жената, която прислужваше на милейди, и когато тя дойде, поръча й да се грижи за затворницата, която все още беше в безсъзнание, и я остави сама с нея.

Но понеже в края на краищата въпреки съмненията му раната можеше да се окаже тежка, той изпрати веднага слуга на кон да повика лекар.