Пиер дьо Ронсар
Елегия на Реми Бело

Желая, скъп Бело, да си осведомен

за онзи, който бе към тебе приобщен

от Музите така, че и след много време

потомъкът ни млад ще трябва да приеме,

че неделим човек били Ронсар с Бело

и че едно сърце у двамата било.

 

По род съм от страна, где зиме мраз настава,

где Дунавът студен край Тракия минава.

Отвъд Унгария е то, добре познат

бил там маркиз Ронсар, сеньор с имот богат

от хора и земи, от градове и злато.

От синовете му едно момче сърцато

връстници сбрало — все жадуващи за път,

повело ги далеч от родния си кът

и прекосили те земя унгарска, немска,

Бургундия, Шампан, и с храброст старовремска

с Филип дьо Валоа^[1] развели знамена,

че тъкмо в ход била със Англия война.

 

Младежът за Филип спечелил лаври само,

та кралят го дарил с имение голямо

покрай Лоара — тъй забравил дом, страна

и братя, и баща; намерил си жена,

семейство си създал — а то било начало,

което след това баща ми е създало.

Баща ми пък е бил на служба при Анри^[2],

сина на Франсоа; в Испания дори

последвал го — Анри там за заложник взели, —

със своя господар служителите смели

защо да не делят не само добрини,

но и несгоди, щом светът се промени?

 

От майчина страна познавам имената

на моите предци, известни във страната,

това са Шодрие, Тримуй, Руо, Бушаж,

които са били бойци с голям кураж —

с достойнствата на Марс във битките блестели,

догдето Ла Рошел от Англия отнели.

В прослава на един от тях — храбрец голям —

днес улица една е назована там.

 

Ако ме питаш ти за житието мое,

освен за моя род, чети и знай какво е,

любезни ми Бело, ще бъда откровен.

Започвам от деня, във който съм роден.

 

Нали пред Павия крал Франсоа пленен е —

туй лято^[3] — бог тъй дал — рождено е за мене.

На единайсети септември се родих

и Парка ме дари веднага с жребий лих.

Не съм бил първи син в семейството честито —

пред мен са пет деца родени, от които

умрели скоро две; останалите три

различни са от мен по нрав и ръст дори.

 

Години девет бях навършил и в колежа

бях вписан; не можах успех да отбележа —

напуснах го, стоял шест месеца едва

да слушам на Вели премъдрите слова.

Отидох в Авиньон, а там войската цяла

на краля Франсоа за бой се беше сбрала

със Карл Австрийски; паж при дука д’Орлеан

ме дадоха; след туй да следвам бях избран

шотландския монарх с младежи все отбрани

за трийсет месеца, а шест бях с англичани.

 

Дойдох си; паж ме взе отново този дук,

но нито ден в покой не ме остави тук.

В земи фламандски бях и всичко бе готово

Шотландия след туй да посетя отново,

но кораба ни слаб, подет от буря зла,

едва не се разби край Англия в скала.

 

Три дни вилня така стихийната заплаха:

светкавици, вълни и град ни връхлетяха.

В пристанище, от нас жадувано безспир,

пристигнахме, а там разби се най-подир

съда ни в бряг скалист, но никой не пострада,

освен от мокрота, освен че изпопада

багажа ни, подет от вятъра встрани

и за играчка взет от палави вълни.

Престанах да съм паж; едва шестнайсетина

лета навършил бях и тъкмо през година

четирийсета бе, когато със Баиф

в Германия живях; тогава с пример жив

показа той пред мен какво е добродетел.

След туй се разболях и, бог ми е свидетел,

жестоко болестта засегна моя слух,

така че и до днес оставам полуглух.