Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (11)

4.

Като сложи върху лявата си длан просмукания от мазнина пакет, Драмов почука три пъти. Нямаха уговорка, но той се връщаше с усещането за участие в заговор и с плахо смирение пред една мистерия, която трябваше сама да си се разреши. Не чу отговор и натисна дръжката с лакът, защото пръстите му бяха вече изцапани, а вътре изтърва пакета. Наведе се и много дълго, до замайване дълго, го сгъва, за да не изтърси съдържанието му. Въпреки това, когато се изправи, картината си стоеше непроменена. Насред стаята, гол до кръста, бос, в полусвлечените панталони на Герчев, стоеше един съвършено непознат мъж.

— Не се плашете, аз съм — каза непознатият със също непознат глас.

Хумористът измърмори:

— Да, да… да, ето купих банички, топли са!

— Благодаря, не желая. Закусете си, не се смущавайте.

Гласът му беше подкупващо мелодичен, култивиран, глас на човек, който не можеше да бъде зъл или да изрича неприлични неща.

— Не ядете ли банички?

— Всичко ям, но няма смисъл.

— Смисълът на яденето едва ли е измислен от човека.

— Аз обаче не съм измислен от природата, казах ви.

Драмов отново измърмори:

— Да, да… Е, тогава самичък ще си ги изям… — И на пръсти отиде до хотелския мелез между писалище и тоалетна маса, но пакета разтвори прекалено шумно. И първото захапване на първата баничка пак приличаше на опит за бягство. Чак когато преглътна залъка, възвърна гласа си — разбира се, с нещо съвсем плоско:

— Има една поговорка: „Не е луд, който изяжда четири банички, а който му ги дава.“

— Не сте полудял. Успокойте се, другарю Драмов, много ви моля, успокойте се най-после! Само на вас разчитам сега. Вие сте писател, имате силно въображение, приемете най-после истината. Аз няма да извърша нищо лошо, уверявам ви, не съм способен на това, както не съм способен и да не изпълня мисията си. Но в самата ми мисия е заложено добро и полезно дело…

Хумористът дъвчеше настървено, сякаш искаше да заглуши думите му в ушите си.

— Нужен ми е съюзник, а друг е рисковано да търся. Аз знам всичко за вас и вие знаете всичко за мен, можем да се разберем. Няма да ви отнема много време…

Непознатият продължаваше да говори спокойно, не се подмилкваше, не се унизяваше в молбата си и тази изискана мелодика на думите му накара хумориста да осъзнае неприличието на спасителната лакомия, с която поглъщаше пресолените залъци. Той смачка останалите две банички заедно с хартията и ги хвърли в кошчето.

— Майка му стара, порядъчните хора виждат след напиване бели мишки, хлебарки и разни други симпатични животинчета, а аз — автомати!

Непознатият мелодично се засмя:

— Няма такъв делириум тременс, а и вие вече не треперете от мен, другарю Драмов.

Хумористът си наля вода от гарафата, изпи я на един дъх и нахлузи отново върху чашата книжното калпаче с емблемата на Балкантурист.

— Добре сте си вие, автоматите. Не ядете, не пиете, не пушите…

— Когато се налага, мога да го правя, аз съм програмиран за вашето време.

— Аз пък за съжаление съм свръхпрограмиран в тия работи — каза Драмов и докато палеше цигара, се ядоса на отстъпчивостта си и на неумъртвимото си добродушие. — Сега пък кого изобразявате?

— Не знам. Предполагам, че е смесен образ от множество други. Докато ви нямаше, успях най-после да изляза от вашия образ, та да не ви създам неприятности. Измислете ми вие име, професия, изобщо някаква убедителна биография…

— Аз мога да съчинявам само тъпи вицове.

— Не е вярно. Не забравяйте, че целият сте в мен.

— Не приличахте много-много…

— Не сте искрен, другарю Драмов.

— Говорехте и неща, които аз не съм в състояние да кажа.

Непознатият продължи да не се засяга, но като че ли особено се пазеше да не изразява превъзходство или снизхождение.

— Никой не познава възможните граници на мислите и поведението си.

— Добре де — отстъпи Драмов, — но как мога да ви измисля професия например, когато…

— Бъдете спокоен, аз съм зареден предварително с всички основни знания, нужни на човека от този век. Иначе не бих могъл да изпълня мисията си.

— Значи, сте от друг век, така ли?

— За себе си всичко ви казах. Не е заложено нищо повече в мен. Толкова, изглежда, ми е определено да съобщя някому при крайна нужда. Повярвайте ми, в този си вид сега аз не съм способен да лъжа.

— Хъм, няма да ви е лесно при нас в този вид — рече Драмов и храбро се просна на кревата си. — Разрешавате, нали?

— Да, но е време вече и да действуваме. Красимир Герчев не бива още дълго да страда заради мен.

— Герчев ми е най-малката грижа — отвърна хумористът през дима на цигарата си, чу го произнесено от автомата преди малко, засрами се, поиска да прикрие своята конфузия: — Впрочем той… той… също ли е целият във вас, както казахте?

— Разбира се.

— Чакайте, вие може да си го разбирате, но един нормален човек и пияница като мен…

— Искате да знаете как става? Боя се, че ми задавате въпроси, на които човекът също не знае отговорите. Вие откъде и как сте се появили на Земята? Знаете, че еволюционната теория пращи по всички шевове, щом се докосне до човека. Как мисли мозъкът ви? Как задържа тоя огромен обем от информация и по какъв начин така светкавично намира нужното сред нея? Все въпроси, чиито отговори не са нищо повече от предположения, хипотези. Ето, виждате ли колко си приличаме двамата, с тая разлика, че на мен не ми е дадено да се измъчвам с предположения за себе си.

— Не разлика, а едно велико предимство!

— Утешителното предимство на автомата — засмя се с необикновено приятния си смях непознатият, а този смях и очарователният му начин на говорене, и красивата бяла плът на великолепно оформените му гърди крещящо опровергаваха неговите думи; въпреки комично свлечените панталони на Герчев, които единствено напомняха разигралата се преди сцена, това беше един великолепен екземпляр човек, който с подкупваща изисканост говореше някакви нелепости.

— Но вие искахте да ме запитате още дали, без да се измъчвам, все пак имам някакво осъзнаване на себе си. Да, толкова е дадено на един виси автомат, с оглед да пази хората от себе си и същевременно да се пази от опасности. Основното в мен е способността да откопирвам в паметния си блок всички мозъчни излъчвания на човека. Тялото ми, видяхте, също може да откопирва, но това не е същественото, то е защитен и адаптационен способ…

— Че как ще ви защити? Може само беля да ви докара.

— Много просто — усмихна се с мека назидателност непознатият. — Ако някой иска да ми стори зло, не би могъл да посегне на себе си, нали така? Никой лош човек не е враг на себе си.

— Ей, ама това е повече от хитро — извика Драмов. — Вдигаш ръка, а, и изведнъж: виждаш, че си замахнал да удариш себе си…

Той така се въодушеви, че не усети как целият бе се разтворил да приеме невероятното като приказка, разказвана от сладкодумен съчинител.

— Да, но същественото, както ви казах, е да отнеса на онези, които са ме изпратили, своя паметен блок с цялостните вътрешни образи на хора от времето и мястото, които ги интересуват. За тях обаче не ме питайте, техният образ липсва в мен. Толкова ли е трудно да приемете съществуването на такъв автомат? Нали сте чували за холографията, тая триизмерна фотография, която в някои случаи отразява и вътрешните свойства на предметите? Но да оставим холографията, приемете ме като едно усъвършенствувано огледало, което е способно и да задържи отражението в себе си. А че е загадка, съгласен съм, но нали и тая толкова проста по устройството си плоча, пред която се бръснете, е също загадка за вас? Парадоксът на огледалото по същество още не е обяснен от науката ви.

Деян Драмов се надигна да запали нова цигара, да потърси в себе си нова съпротива срещу абсурда, който го смазваше с логиката си.

— За огледалото сте прав. Учил съм нещо в гимназията за тоя парадокс, но нищо не помня… Е, добре, другарю или господин усъвършенствувано огледало, но защо тъкмо габровци и мен сте дошли да отразявате?

— Сигурно е случайно. Тази повреда при транспортирането, която унищожи моя предпрограмиран образ и ме накара, да налетя така глупаво на вашия приятел… — Той изведнъж извика с една много мила тревога: — Красимир Герчев не бива да седи повече там, моля ви! Предприемете нещо, преди в мен да са се задействували корективните механизми! Сега вече не съм подчинен на вас, бързо!

С ново прилошаване в стомаха и със замъглен от никотина на няколкото изпушени една след друга цигари мозък Деян Драмов закопня да бъде сам с едно силно кафе виз à ви и с един нормално силен коняк.

— Идете да пиете едно кафе — каза все така загрижено непознатият. — Но без коняк. И измислете нещо. А преди всичко ми донесете дрехи.

— Ама не ме побърквайте съвсем! Отгде да ви взема дрехи? Аз също съм чужд тука.

— Ще купите. Имате пари. Затова запазих и вашия ръст. Не знам обаче дали ще смогна да ви върна парите.

— Не е въпросът в парите — засрами се от подсещането Драмов и сам не знаеше вече в какво е въпросът.

Непознатият се усмихна с безкрайно предпазлива ирония:

— Знам. Габрово ви плаща щедро. Велик град, а — да си плаща, за да го осмиват? Няма друг такъв град на света!

Хумористът закри с длан очите си, сякаш го заболяха от нахлулото в стаята слънце.

— Вие май наистина всичко знаете.

Тези думи за Габрово той бе изрекъл в тоста си, когато окръжният съвет за изкуство и култура връчи контрактации на цяла група хумористи.

— За вас, да. И за тия няколко души още, с които имах досега съприкосновение.

— И за подполковника ли? И за следователя?

— Също.

 

………

 

И ето в този миг, когато падна думичката „също“, у Деян Драмов, другарю следовател, настъпи преломът, чийто психологически механизъм е ясен и не винаги осъдителен: бедата, в която е попаднал, става веднага поносима за всекиго, щом той се види в нея не сам. Той се корени в социалния ни инстинкт, а у Драмов се допълваше и от гражданското упование, че милицията ще съумее да измъкне себе си, а заедно със себе си и него от тази мистериозна история.