Уилбър Смит
Мусон (114)

114.

Сара бе кацнала на обичайното си място, високо на стената на стария манастир, откъдето можеше да види Том отдалеч.

— Том! — извика тя радостно и заприпка по ръба на стената, с широко разперени ръце за равновесие. — Закъсня! Чакам те от часове. Почти се бях отказала. — Тя скочи на земята и затича боса по пясъчната пътека. На десет стъпки от него, спря и го погледна в лицето. — Какво има, Том? — прошепна Сара. Никога не го бе виждала такъв. Чертите му бяха измъчени, а погледът изпълнен с бездънна тъга. — Том, какво е станало с тебе?

Той пристъпи несигурно и протегна ръце като удавник. Сара се хвърли към него.

— Том! О, Том! Какво има? — Прегърна го с все сила. — Кажи, любими! Искам да ти помогна!

Том се разтрепери и тя помисли, че е болен, поразен от ужасна треска. Той изхълца и по лицето му потекоха сълзи.

— Трябва да ми кажеш! — примоли се тя. И през ум не й бе минавало, че може да падне духом. Винаги бе смятала, че е силен и несломим, а сега го виждаше рухнал и съсипан. — Моля те, Том, кажи!

— Дориан е мъртъв!

Тя замръзна.

— Не може да бъде! — едва успя да промълви Сара. — Просто не може да бъде. Сигурен ли си? Никакво съмнение ли няма?

— Мъжът, който го съобщи е молла, свят човек. Закле се във вярата си — отвърна Том. — Не може да има съмнение.

Вкопчени един в друг, те се отпуснаха на колене и тя зарида заедно с него.

— Беше ми като роден брат — каза Сара, притиснала буза до неговата, така че смесените им сълзи мокреха лицата и на двамата. След малко тя подсмръкна и обърса лице с ръкава на блузата си. — Как е станало? — Том все още не беше в състояние да говори. — Кажи ми! — настоя Сара. Инстинктът й подсказваше, че трябва да го накара да говори. Да пусне мъката навън, както хирургът разрязва цирея, за да изтекат гной и отрови. Най-накрая той започна да разказва. Думите излизаха твърди и ръбести — сякаш раздираха гърлото му, докато с мъка ги изкарваше от себе си. Отне му много време, но накрая й каза всичко.

— Какво ще правим сега? — попита Сара и се изправи. Хванала бе здраво ръцете му и го принуди да стане. Трябваше да го накара да се опълчи срещу вълните на мъката.

— Не знам — отвърна Том. — Знам само, че Дориан е мъртъв и аз не можах да го спася. Аз съм виновен. Ако бях дошъл по-рано…

— Не си виновен! — отвърна тя сърдито. — Няма да ти позволя да мислиш така! Направи всичко, което бе по силите ти. Никой не би могъл да постигне повече.

— Вече нищо не ме интересува.

— Напротив, трябва да те интересува. Дължиш го на себе си, на мене и на паметта на Дориан. Той винаги се е учел от теб. Знаеше колко си силен. Не би искал да те вижда такъв.

— Моля те, не ми викай, Сара! Свършен съм от мъка. Нищо друго не ме интересува.

— Няма да ти позволя, да се предаваш. Трябва да помислим заедно. Какво ще правим занапред?

— Не знам — повтори Том, но изправи рамене и преглътна сълзите си.

— Накъде ще тръгнем? — попита тя. — Не можем да останем тук и не можем да се върнем в Англия. Тогава, накъде?

— Африка — отвърна Том. — Аболи намери един човек, който ще ни отведе във вътрешността.

— Кога тръгваме? — попита просто тя, без да обсъжда решението.

— Скоро. След няколко дни. — Том бе преодолял слабостта си пред всепоглъщащата мъка. — Колкото да напълним бъчвите и да попълним хранителните си запаси.

— Ще се приготвя — каза тя.

— Ще бъде трудно. Опасно пътуване с неясен край. Сигурна ли си, че искаш това? Ако имаш някакви колебания, трябва да ми кажеш още сега.

— Не ставай глупак, Том Кортни! — отвърна Сара. — Разбира се, че идвам с теб!