Ерих Мария Ремарк
Обратният път (11)

I

Идвам от гарата, дошъл съм да навестя Адолф Бетке. Къщата разпознавам веднага; толкова пъти ми я е описвал на фронта. Градина с овошки. Не всички ябълки са обрани. Доста плодове се търкалят в тревата под дърветата. На полянката пред вратата се издига огромен кестен. Цялата земя под него, а също каменната маса и пейката са осеяни с ръждивокафяви листа. Сред тях червеникавобели се открояват разпуканите бодливи кори и блестящо кафявите кестени, изпаднали от тях. Вдигам няколко и разглеждам лъскавата, прорязана от жилки махагонова черупка с по-светлото петно на ядката. Колко е чудно, че съществуват такива неща — мисля си и се озъртам, — че всичко това още го има: тези пъстроцветни дървета, забулените в синкава омара гори — гори, а не раздробени от снаряди пънове; този ветрец над полята без барутен дим и воня на газ, тази разорана, тучно проблясваща земя с нейната силна миризма, конете, впрегнати в плугове, не в муниционни колони, а подире им — без пушки, върнали се у дома орачи, орачи във войнишки униформи.

Слънцето оттатък горичката е притулено зад облаци, но сноповете сребристи лъчи се стрелкат през тях, шарените хвърчила на децата се реят високо в небето, дробовете се пълнят с прохлада, въздухът трепти при всяко вдишване и издишване, няма вече оръдия, няма мини, раницата не стяга гърдите, поясокът не притиска стомаха — изчезнало е мъчителното чувство за бдителност и дебнене в тила, няма ги прибежките, които всеки момент могат да се превърнат в залягане, чакане, в ужас и смърт — крача волен и изправен, с безгрижно разкършени плещи и усещам силата на този миг: жив съм и отивам да навестя моя другар Адолф.

* * *

Входната врата е полуотворена. Вдясно е кухнята. Почуквам. Никой не отговаря. Високо казвам „добър ден“. Нищо не помръдва. Продължавам по пруста и отварям друга врата. Някой седи сам на масата, ето че вдига очи, занемарен, в стара униформа, с вял поглед: Бетке.

— Адолф! — възкликвам зарадван. — Не ме ли чу? Май беше заспал, а? — Без да промени положението си, той ми подава ръка. — Прииска ми се да те навестя, Адолф.

— Хубаво си направил, Ернст — казва мрачно Бетке.

— Случило ли се е нещо, Адолф? — питам озадачен.

— Ех, остави, Ернст…

Присядам до него.

— Адолф, братче, но какво ти е?

Той махва с ръка.

— Нищо, Ернст, остави. Знаеш ли, добре, че дойде. — Адолф става. — Инак направо да полудееш, все сам…

Озъртам се. Жена му никъде не се вижда. Той мълчи известно време, сетне повтаря:

— Добре, че дойде.

После измъква ракия и цигари. Пием житна ракия от дебели чаши, оцветени отдолу в розово. Зад прозореца се виждат градината и пътеката с овошките. Духа вятър. Градинската врата се хлопа. От ъгъла бие стоящ часовник с топузи, боядисан с тъмен байц.

— Наздраве, Адолф.

— Наздраве, Ернст.

През стаята се прокрадва котка. Скача на шевната машина и замърква. След някое време Адолф подема:

— Идват тук и приказват родителите ми, тъстът и тъщата, пък нито те ме разбират, нито аз тях. Все едно вече не сме същите хора. — Той си подпира главата с ръце. — Ти ме разбираш, Ернст, и аз — теб, а с ония сякаш ме разделя стена.

Накрая узнавам всичко.

Бетке се връща у дома. С раницата на гърба, с торба първокачествени продукти, кафе, шоколад, дори коприна за цяла рокля.

Иска да влезе съвсем тихо, за да изненада жена си, но кучето заджавка като лудо и едва не събаря колибата. И тогава не го сдържа повече, хуква по пътеката между ябълките — ето ги неговата пътека, неговите дървета, неговата къща, неговата жена, сърцето му бие като ковашки чук, стигнало е чак до гърлото, той разтваря вратата, дълбоко си поема дъх, влиза…

— Мари…

Съзира я, погледът му мигом я обгръща, залива го вълна — полумракът, родният дом, тиктакащият часовник, жена му — понечва да се спусне към нея. Но тя отстъпва назад и се вторачва в него като в сянка. Той все още нищо не проумява.

— Толкоз ли се изплаши? — пита той засмян.

— Да — продумва тя боязливо.

— Ще ти мине, Мари — отговаря той разтреперан от вълнение. Сега, когато е вече в стаята, целият се тресе. Толкова време е изтекло.

— Не знаех, че ще си дойдеш тъй скоро, Адолф — казва жена му. Тя се е отдръпнала до долапа и го гледа с широко отворени очи.

Нещо студено го връхлита за миг и му изтръгва въздуха от гърдите.

— Мигар изобщо не се радваш? — пита той безпомощно.

— А не, Адолф, радвам се…

— Да не се е случило нещо? — продължава той, все още с багажа в ръце.

И ето че тя се разплаква захлупила глава на масата: защо да не научи веднага, нали хората ще му кажат, имала нещо с друг, и тя не знае как станало, изобщо не искала и през цялото време си мислела само за него, а сега, ако ще, да я претрепе.

Адолф стои, стои и най-накрая забелязва, че още е с раница на гърба. Сваля я, вади нещата, трепери, в главата му се върти една-едничка мисъл: Не може да бъде, не може да бъде! — и продължава да вади, само и само да върши нещо, коприната шумоли в ръката му, протяга и я: „Ето, донесох ти това…“, а в главата му все се върти: Не може да бъде, не може…

Безпомощно протяга червената коприна, още нищо не е стигнало до съзнанието му.

А тя плаче и нищо не иска да чуе. Той сяда и се замисля, и изведнъж страшно огладнява. На масата има ябълки от градината, есенни ябълки, взема си и яде, защото трябва да върши нещо. Ала после ръцете му се отпускат и той проумява всичко. Бясна ярост закипява в него, иде му да строши нещо и хуква навън да потърси оня тип.

* * *

Не го открива. Тогава отива в кръчмата. Хората го поздравяват, но седят като на тръни, гледат встрани и внимават какво ще кажат, значи вече знаят. Наистина той си дава вид, че нищо не се е случило, но кой ще издържи така? Гаврътва ракията и си тръгва, когато някой го пита: „Беше ли си вече в къщи?“… И мълчание го изпраща на излизане от пивницата. Броди из селото, става късно. И отново застава пред къщата си. Какво да направи, влиза вътре. Лампата свети, на масата има кафе, на огнището — тиган с пържени картофи. Поваля го болезнено чувство: колко хубаво би било, ако всичко беше наред. На масата има дори бяла покривка. А така му е още по-тежко.

Жена му е там и вече не плаче. Щом той сяда, налива му кафе и оставя картофите и салама на масата. Ала за себе си не слага чиния.

Той я поглежда. Колко е бледа и слаба. И в гърдите му отново се надига безпаметна тъга. Повече нищо не иска да знае, иска да се заключи и да легне, да се превърне в камък. Кафето вдига пара, той го отмества, тигана също. Жена му се изплашва. Знае какво ще последва.

Адолф не става, не, не може да й стори лошо, само поклаща глава и казва:

— Иди си, Мари.

Тя не отвръща нито дума, намята си шала, още веднъж премества тигана пред него, изрича с плах глас: „Поне хапни, Адолф…“ и си тръгва. Отива си, отива си с леки стъпки, безшумно, вратата се затваря, навън изджавква кучето, вятърът фучи зад прозорците. Бетке остава сам.

А сетне идва нощта.

Няколко дни в самота у дома могат да подлудят човек, дошъл от окопите.

Адолф се опитва да спипа оня тип, за да го смаже от бой, но той навреме се е усетил и е офейкал. Адолф го дебне и го търси навред, обаче не може да му открие следите и това съвсем го съкрушава.

После се появяват тъстът и тъщата и го увещават да размисли, жена му отдавна се била вразумила, четири години в самота също не било дреболия, оня тип бил виновен, а през войната ставали какви ли не неща…

— Какво да правя, Ернст? — Адолф вдига поглед.

— Дявол да го вземе — казвам. — Ама че гадост!

— Затова ли се върнахме в къщи, Ернст!

Наливам и пием. Пурите на Адолф са се свършили и тъй като той не иска да иде в кръчмата, отивам аз. Адолф е страстен пушач, по-леко ще му е, ако има пури. Затова вземам цяла кутия „Валдфриден“ — дебели кафяви пури, които си отговарят на името^[1]. Направени са от чиста букова шума, но по-добре това, отколкото нищо.

Когато се връщам, при Адолф има някого и веднага се досещам, че е жена му. Стои изправена, ала раменете й се огъват. Има нещо трогателно в тила на жените, нещо детинско и човек не може да им се разсърди сериозно. Естествено изключвам дебеланите с тлъсти вратове.

Поздравявам я и свалям фуражка. Жената не отговаря. Пурите слагам пред Адолф, обаче той не си взема. Часовникът тиктака. Зад прозореца кръжат кестеновите листа, навремени някое прошумолява в стъклото и вятърът го залепя о него. Тогава петте му кафеникави землисти зъбци, събрани на едно стебло, сякаш ни заплашват отвън, досущ разперени пръсти на протегната граблива ръка — кафявата мъртва ръка на есента.

Най-сетне Адолф помръдва и изрича с непознат за мен глас:

— Е, хайде, иди си, Мари.

Тя се надига послушно като ученичка, вперва очи пред себе си и си тръгва. Крехкият тил, слабичките рамене, как е възможно всичко това?

— Ей тъй идва всеки ден и седи тук, нищо не казва, чака и все ме гледа — казва горестно Адолф.

Жал ми е за него, но сега вече ми е жал и за жената.

— Ела с мен в града, Адолф, няма смисъл да киснеш тук — предлагам му.

Той не иска. Навън излайва кучето. Сега жената излиза през градинската врата, връща се при родителите си.

— Иска ли да си дойде тук? — питам.

Той кимва. Не разпитвам повече. Ще трябва да се справи сам.

— Но защо не дойдеш с мен? — пробвам още веднъж.

— Друг път, Ернст.

— Поне си запали пура. — Тикам му кутията и изчаквам, докато си вземе една. После му подавам ръка. — Пак ще намина, Адолф.

Той ме изпраща до вратнята. След няколко крачки се обръщам и му махам. Адолф все още стои до оградата, а зад него отново пада вечерният мрак, както преди време, когато слезе от влака и се раздели с нас. Трябваше да си остане с нас. Сега е сам и нещастен, ние не можем да му помогнем, колкото и да искаме. Ех, в окопите беше по-просто — само това, че сме живи, ни стигаше.