Ерих Мария Ремарк
Обратният път (15)

Представяхме си всичко другояче. Мислехме, че с мощен акорд ще започне бурно и интензивно съществуване, изпълнено с радост от възвърнатия живот. Но сега дните и нощите се разпиляват под ръцете ни, прахосваме ги с маловажни, повърхности неща, а озърнем ли се, оказва се, че нищо не е сторено. Бяхме свикнали да мислим и да действуваме на минутата — миг закъснение и всичко можеше да свърши. Ето защо сега животът ни тече твърде бавно. Ние се втурваме към него, ала докато той откликне и зазвучи, вече сме се отказали. Твърде дълго смъртта бе наш другар, а тя бе бърз играч и всяка секунда се залагаше на карта най-високата миза. На това дължим тази стремителност, трескавост на духа, мисълта само за настоящия миг, затова сега се чувствуваме изпразнени, понеже сме непригодни за тукашния свят. Тази празнота ни лишава от покой, защото усещаме, че не ни разбират, че дори любовта не е в състояние да ни помогне. Непреодолима бездна зее между войници и невойници. Сами трябва да си помогнем.

Ала в неспокойните ни дни често се промъква странен грохот — сякаш далечен тътен на оръдия, сякаш пух призив иззад хоризонта, — който не можем да изтълкуваме, нито искаме да слушаме, от който се отвръщаме, като че ли се боим да не пропуснем нещо, като че ли нещо ще ни убегне. Твърде често нещо ни е убягвало, а на мнозина — самият живот.