Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (26)

26

Тук нямаше нито блестящ поток от автомобили, нито безделници, които си изкривяват врата от гледане на витрините, нито главозамайващи жени, нито индустриални крале.

Наредени в нови дъски, купища чакъл, натрупана изкопна синя глина посред улицата и наредени отстрани на тротоара канализационни тръби — сякаш разрязан гигантски червей.

Спартаковецът Тарашкин вървеше бавно към острова, отиваше в гребната база. Имаше прекрасно настроение. На някой минувач на пръв поглед той би се сторил дори мрачен, но това се дължеше на обстоятелството, че Тарашкин беше сериозен, уравновесен човек и при него доброто настроение не проличаваше по някакъв външен признак, с изключение на тихото подсвирване и спокойната походка. Оставаха му още стотина крачки до трамвая, когато чу между стивите боричкане и писък. Естествено, всичко, което ставаше в града, представляваше интерес за Тарашкин.

Той погледна зад стивите и видя три хлапета с клош панталони и дебели куртки: те сумтяха ядосано и налагаха четвърто хлапе, — по-ниско от тях — босо, без шапка, облечено с ватирано късо дамско палто, толкова окъсано, че да се чудиш. То се отбраняваше мълчаливо, мършавото му личице беше изподраскано, малката уста плътно стисната, кафявите очи — като на вълче.

Тарашкин веднага сграбчи за яките две от хлапетата и ги вдигна нагоре, на третото даде един ритник — то изпищя и изчезна зад стивите.

Другите две, размахвайки крака във въздуха, започнаха да заплашват с ужасни думи. Но Тарашкин ги поразтърси по-яко и те притихнаха.

— Много пъти виждам на улицата подобно нещо — каза Тарашкин, като ги поглеждаше в сумтящите муцунки, — да се бият по-малки, пикльовци такива! Да не съм ви видял повече да правите така. Ясно ли е?

Принудени да отговорят утвърдително, хлапетата казаха мрачно:

— Ясно.

Тогава той ги пусна и те, мърморейки, че само да им падне сега оня, си тръгнаха с ръце в джобовете.

Пребитото дребно хлапе също се канеше да изчезне, но само се повъртя на едно място, застена тихо и седна, като сгуши глава в изпокъсаното палто.

Тарашкин се наведе над него. Хлапето плачеше.

— Ех ти — каза Тарашкин, — къде живееш?

— Никъде — отвърна хлапето изпод палтото.

— Тоест как така никъде? Нямаш ли майка?

— Нямам.

— И баща ли нямаш? Така. Безпризорно дете. Много добре.

Тарашкин постоя известно време, отпуснал бръчките край носа си. Хлапето бръмчеше като муха под палтото.

— Гладен ли си? — запита сърдито Тарашкин.

— Да.

— Е добре, тръгвай с мен в клуба.

Хлапето се помъчи да стане, но краката не го държаха. Тогава той го вдигна на ръце — не тежеше дори един пуд — и тръгна с него към трамвая. Дълго пътуваха. Когато се прехвърляха на друг трамвай, Тарашкин купи кифла, хлапето лакомо я захапа. До гребната база стигнаха пеша. Когато пусна хлапето пред себе си да влезе през портичката, той каза:

— Само гледай да не крадеш.

— Няма, аз крада само хляб.

Момчето гледаше сънливо водата, която трепкаше със слънчеви петна по лакираните лодки, сребристозелената върба, преобърнатото й красиво отражение в реката, леките лодки с две и четири гребла, с почернели от слънцето мускулести гребци. Мършавото му личице беше безразлично и уморено. Когато Тарашкин се извърна, то се мушна под дървената площадка, която съединяваше широката порта на гребната база със саловете, и свит на кълбо, изглежда, веднага заспа.

Вечерта Тарашкин го измъкна изпод площадката, нареди му да си измие лицето и ръцете в рекичката и го поведе да вечерят. Настаниха момчето на масата до гребците. Тарашкин каза на другарите си:

— Това момченце може да остане дори при клуба, няма да ви подяде, ще го научим да свикне с водата, на нас ни трябва чевръсто хлапе.

Другарите му се съгласиха: нека живее тук. Момчето слушаше спокойно разговора, здравата лапаше. Като се навечеря, слезе от пейката. Нищо не го учудваше — много беше видяло и патило.

Тарашкин го заведе на саловете, накара го да седне и започна разговор.

— Как се казваш?

— Иван.

— Откъде си?

— От Сибир. От горен Амур.

— Отдавна ли си дошъл оттам?

— Вчера пристигнах.

— Че как си пристигнал?

— Къде пеша бъхтих, къде в сандъка под някой вагон.

— Какво те доведе чак тук в Ленинград?

— Е, това си е моя работа — отговори момчето и се извърна, — щом съм дошъл, значи е трябвало.

— Разкажи ми, нищо няма да ти сторя.

Момчето не отговори и отново лека-полека взе да се сгушва в палтото. Тази вечер Тарашкин не успя да изтръгне нищо от него.