Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

След като изплаших хубавичко Еди Гарсия, аз се прибрах в квартирата си, взех един безкраен горещ душ, преоблякох се, забърках си скоч със сода и позвъних на Линда. Беше време за вечеря. Обади се Тино.

— Господин Марлоу! Толкова съжалявам, че ви няма. Дано скоро се върнете.

Аз промърморих нещо любезно и зачаках да повика Линда. Гласът й бе звънък като лунна светлина.

— Марлоу, мили! На сухо и топло ли си?

— Искам да ти дам новия си телефонен номер. Мебелиран апартамент на Айвар. Няма прислужник, няма басейн, няма дори бар с пиано. Не знам как ще я карам.

— Като си помисля само как живеят някои хора, и то по собствено желание, направо настръхвам. Надявам се поне да имаш достатъчно цивилизовани условия за един гимлет.

— Толкоз, да. Нали знаеш, че в Холивуд каквото поискаш, го намираш.

— Самотен ли си, мили?

— Кой, аз? Щом се разчу, че съм се върнал, кинозвездите си изпотрошиха токчетата да търчат насам.

Помълчахме и двамата. Жицата леко бръмчеше от напрежение.

— Филип, мили, не се сърди на това, което ще ти кажа. Татко открива нов завод на Лонг Бийч, май че е за лагери, и пита дали ще приемеш да станеш отговорник по охраната.

— Няма.

— Бихме могли да живеем в Ла Хола, имаме имение там. Ще ходиш с колата сутрин на работа и ще се връщаш към шест и половина вечерта.

— Няма да стане, Линда.

— Знам. Но толкова ми липсваш… През цялото време, но най-вече нощем. Мразя да спя самичка.

— И на мен ми липсваш. Когато ги няма кинозвездите.

— Гадно копеле. Защо си толкова лош, защо трябва да си непреклонен, не може ли малко, поне да измениш на себе си?

— Това е единственото, което ми остана. Нямам пари, нито изгледи за бъдещето. Имам само себе си. И няколкото правила, които сам изработих и сам си съблюдавам.

— Знам, но да пукна, ако те разбирам. Знам само, че те обичам и искам да си до мен. Какво толкова?

— Нищо особено. Но ме искаш по-различен от това, което съм. А променя ли се, няма да сьм аз. Защото съм само такъв.

Настъпи продължително мълчание и от двата края на жицата, след което Линда тихичко изрече:

— Бъди проклет, Марлоу! Проклет!

И затвори безшумно, а аз продължих още секунда-две да притискам слушалката до ухото си.

Сетне сръбнах една солидна глътка от скоча и огледах стаята под наем. Уютно като на етажа за мебели в универсален магазин. Станах, отидох до прозореца и погледнах навън. Тъмно като в рог. Нямаше нищо за гледане освен собственото ми отражение в черното стъкло със стичащи се дъждовни ленти: четирийсет и две годишен мъж, пиещ самичък в стая под наем нейде в Холивуд, а светът бавно преваляше на изток над смрачените долини.

Обърнах гръб на прозореца и отидох в кухнята да си долея.