Томас Ман
Доктор Фаустус (12)

XII

Макар и не от най-големите, Хале беше все пак голям град с над двеста хиляди жители, ала въпреки цялото съвременно оживление той бе запазил поне в центъра си, където живеехме и двамата, благородния отпечатък на старинността си. Моята „бърлога“, както казвахме по студентски, се намираше на „Ханзащрасе“, една уличка зад Морицкирхе, която беше по цялото си продължение тъй пустинна и тиха, че можеше да мине за уличка в Кайзерсашерн. Адриан беше намерил стая с алков в една хубава сграда с островърха фасада на Марктплац — Пазарния площад — където живя като пренаемател у една чиновническа вдовица през двете години на своето пребиваване в Хале. От прозореца му се разкриваше гледка към площада, към средновековното кметство и готическата Мариенкирхе, двете кули на която са свързани с нещо като мост на въздишките; погледът обхващаше и отделната, издигаща се встрани „Червена кула“, една твърде забележителна постройка, също в готически стил, паметника на Роланд и бронзовата статуя на Хендел. Стаята беше доста прилична, с известни следи от буржоазен разкош, за какъвто говореше например червената плюшена покривка върху четвъртитата маса до канапето, на която той държеше някои книги и пиеше сутрешното си кафе с мляко. Адриан беше допълнил наредбата и с едно наето пиано, цялото отрупано с ноти, сред тях и някои, написани от него. На стената над пианото беше прикована с кабарчета една аритметична гравюра, която той бе изнамерил в някакво вехтошарско дюкянче: един така наречен магичен квадрат, подобен на онзи, който наред с пясъчния часовник, пергела, везните, многостена и други символи е изобразен на Дюреровата „Меланхолия“. Както и там, фигурата беше разделена на шестнадесет полета, номерирани с арабските цифри от 1 до 16 магията — или забележителността — се състоеше в това, че поради особеното си разпределение тези цифри, както и да се събираха, от горе на долу напряко или в диагонал, винаги даваха числото 34. На какъв принцип в подреждането се дължеше този магично неизменен резултат, не можах никога да открия, но поради личното място, отредено на този лист, той постоянно ми се хвърляше в очи и, струва ми се, че не минаваше нито едно мое посещение в неговата квартира, без да проверя с бърз поглед напряко, в диагонал или право надолу тая фатална правилност.

И тук между моята и неговата квартира започнаха пак безкрайни разходки както някога между „Благите вестители“ и дома на чичо му: било вечер, когато се прибирахме от театър, от концерт или от среща с членовете на „Винфрид“, било сутрин, когато един от двама ни минаваше да вземе другия за лекциите и ние, преди да тръгнем за университета, сравнявахме записките си в тетрадките. Философията, задължителният предмет от първия изпит на студентите богослови, беше точката, където учебните ни програми от само себе си се съвпадаха — и двамата бяхме записали лекциите на Ноненмахер, светилото по онова време на университета в Хале, който вдъхновено и увлекателно четеше за предсократиците, йонийските натурфилософи, Анаксимандър и най-подробно за Питагор, но в цялата тази материя беше твърде много намесен и Аристотел, тъй като, ако знаем нещо за питагорейското обяснение на света, то го дължим почти единствено на сведенията, които са дошли до нас чрез този велик стагирец^[1]. И така ние слушахме и записвахме, поглеждайки от време на време леко усмихнатото лице на белогривия професор, увлекателния разказ за тази ранна космологична концепция на един строг и религиозен дух, който бе възвел своята най-голяма страст, математиката, отвлечената пропорция, числото, в принцип на възникването и съществуването на света и който, застанал като мъдрец, като посветен пред вселената, пръв се бе обърнал с величав жест към нея като към „космос“, като към ред и хармония, като към свръхсетивно звучаща интервална система на сферите. Числото и численото отношение като основна същина на битието и на нравственото достойнство — наистина, поразително беше как красотата, точността, нравствеността величествено се сливаха тук с идеята за авторитета, която бе душата на питагорейското общество, на тази езотерична школа за религиозна обнова на живота, за мълчаливо послушание и безпрекословно подчинение пред „Autos epha“^[2]. Трябва да си призная безтактичността, че при подобни думи неволно поглеждах Адриан, за да прочета по израза на лицето му впечатлението, което са му направили те. Това беше наистина липса на такт, защото той посрещаше погледа ми с неудоволствие, изчервяваше се и раздразнено се извръщаше. Той не обичаше многозначителните погледи, отказваше решително да им се поддава, да отговаря на тях и сега просто не мога да разбера как аз, макар че знаех тази негова особеност, все не можех да се откажа от този си навик. По този начин аз само се лишавах от възможността да разговарям след това просто и непринудено с него върху нещата, на които моите неми погледи му обръщаха внимание.

Но затова пък колко хубаво беше, когато превъзмогвах изкушението и проявявах дискретността, която той изискваше! Какви чудни разговори водехме тогава на връщане от лекциите на Ноненмахер върху този безсмъртен, въздействуващ и след хилядолетия на умовете мислител, на чиято посредническа научна роля в историята дължим сведенията за питагорейския светоглед! Учението на Аристотел за материята и формата ни възхищаваше: за материята като нещо потенциално, възможно, което се стреми към формата, за да се осъществи за формата като неподвижен източник на движение, който е дух и душа, душата на всичко съществуващо, душа, която го кара да се прояви, за да се самоосъществи и самоусъвършенствува за ентелехията, за това късче вечност, което живително прониква в цялото тяло, проявява се като формиращ фактор в органичното, направлява неговата дейност, знае целта му и бди над неговата съдба. Ноненмахер говореше извънредно хубаво и изразително за тези прозрения и както изглеждаше, думите му правеха силно впечатление на Адриан. „Ако богословието — казваше той — твърди, че душата е от бога, това от философска гледна точка е право, защото като принцип, който формира единичните явления, тя е част от чистата форма на цялото битие изобщо и произхожда от вечно мислещата сама себе си мисъл, която наричаме «бог»… Струва ми се, че схващам какво е подразбирал Аристотел под ентелехия. Тя е ангел-пазителят на единичното същество, геният на неговия живот, на чието вещо ръководство то с готовност се уповава. Това, което ние наричаме молитва, е всъщност напомнително или заклинателно изявяване на това упование. Но то с право се нарича молитва, защото наистина бог е, към когото така се обръщаме.“

Аз само си мислех: Дано твоят ангел излезе мъдър и верен!

Колко драго ми беше да слушам тези лекции заедно с Адриан! Богословските, на които ходех — не много редовно — заради него, бяха за мен съмнително удоволствие и аз ги посещавах като слушател само за да не се откъсвам от това, с което той се занимаваше. В учебния план на студентите богослови тежестта през първите години пада върху тълкувателните и историческите предмети, с други думи, върху тълкуването на библията, историята на църквата и догматите, мисионерството средните години се заемат от систематиката, сиреч от философия на религията, догматика, етика и апологетика, и накрая идват практическите дисциплини, тоест литургика, омилетика, катехетика, пастирско богословие и еклесиастика, а също и църковно право. Но академичната свобода дава широко поле за изява на личните предпочитания и Адриан се възползува от правото да наруши този последователен ред, като от самото начало се впусна в систематиката, тъй като тази дисциплина, разбира се, задоволяваше най-много общите му духовни интереси, а също и защото систематиката се четеше от професор Еренфрид Кумпф, „най-сочния“ оратор в целия университет, на чиито лекции идваха цели тълпи студенти не само от всички семестри, но и от небогословските факултети. Споменах вече, че слушахме църковна история при Кегел, но това бяха сравнително постни часове и монотонният Кегел по никой начин не можеше да се сравнява с Кумпф.

Кумпф беше тъкмо това, което студентите наричаха „хала“, и аз сам се виждах принуден понякога да откривам нещо като възхищение у себе си пред неговия темперамент, макар че никак не го обичах и съвсем не можех да си представя, че и Адриан не се чувствуваше понякога неприятно засегнат от често пъти доста безогледната негова реч, при все че никога не го иронизираше открито. „Хала“ беше той и физически: едър, пълен, масивен човек с пухкави ръце, гръмлив глас и леко издадена от многото говорене, склонна да пръска слюнки долна устна. Вярно е, че Кумпф изнасяше материята си по един вече напечатан учебник, впрочем съставен от него, но славата си той дължеше на така наречената „солчица“, с която обилно поръсваше лекциите си, докато се разхождаше тежко с ръце в джобовете по широката катедра, отхвърлил назад полите на редингота. Непосредствеността, грубостта, здравият хумор в неговите изрази, както и техният живописно-старинен стил страшно импонираха на студентите. Той предпочиташе — нека цитирам него — да си каже „приказката“ „с прости думи“ или „на чист немски език, без много усуквания и превземки“, сиреч ясно и открито или „право ти куме, та в очи“. Вместо „постепенно“ казваше „лечка-полечка“, вместо „непременно“ — „безпременно“, а Библията, кой знае защо, наричаше „Светата запис“. Казваше: „Крушката си има опашка“, когато искаше да рече, че „работата не е случайна“. За някого, за когото смяташе, че се заблуждава в научните си схващания, казваше: „Вятър го вее на бяла кобила“, за този, който тъне в пороци: „Вардаля се като шопар в торище“ — и обичаше поговорки от рода на: „Сухи гащи риба не ядат“ или „Рано пиле, рано пее“. Възклицания като: „По дяволите!“, „Взели го мътните!“, „Да му се не види макар!“ или дори „Дано го чумата тръшне!“ не бяха редки в неговата уста, като това последното неизменно предизвикваше одобрителния тропот на аудиторията.

От богословско гледище Кумпф беше представител на онзи среден консерватизъм с лека критично-либерална отсянка, за който вече говорих. На младини той бил, както сам ни разказваше в своите перипатетични импровизации, пламенен поклонник и студент по „класическата ни поезия и философия“ и се хвалеше, че знаел тогава наизуст всички „по-важни“ произведения на Шилер и Гьоте. Но след това го нещо „прихванало“ във връзка с религиозното пробуждане към средата на миналия век, и посланието на апостол Павел за греха и оправданието го отвърнало от естетическия хуманизъм. Човек трябва да бъде роден за богослов, за да може истински да оцени такива духовни кризи като преживяната от Павел по пътя към Дамаск. Кумпф се бе убедил, че и нашата мисъл не задоволява напълно и се нуждае от насочване и тъкмо на това почиваше неговият либерализъм, защото то го бе накарало да заключи, че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината. Така той беше стигнал до критика на догмите по път, точно обратен на този, по който на времето бе разсъждавал Декарт, на когото, напротив, вътрешната сигурност на съзнанието, неговото cogitare^[3], му беше изглеждало по-убедително от всякакъв схоластичен авторитет. Тази е разликата между богословското и философското освобождаване. Кумпф беше постигнал своята свобода в душевно веселие и здраво уповаване на бога и я възвестяваше пред нас, слушателите, „на чист немски език“. Той мразеше не само фарисейството и догматизма, но и метафизиката, и признаваше единствено етичната и гносеологичната насока в богословието. Възвестител на личния, основан на нравствеността идеал, той беше против всякакво пиетистично отделяне на светския от благочестивия живот, беше светски благочестив, признаваше здравите наслади в живота, отнасяше се положително към културата — особено към немската, защото при всеки повод се проявяваше като върл националист от Лутеров тип и в неговата уста нямаше по-люта обида от тая, да каже за някого, че е „като някакъв вятърничав гал“, тоест, че мисли и учи като човек с романска кръв. Цял изчервен, той добавяше гневно: „Дано го дяволът надриска, амин!“ — което пак се посрещаше с шумен тропот от благодарната аудитория.

Но неговият либерализъм, който почиваше не на хуманистични съмнения в догмите, а на религиозно разколебаване в достоверността на нашия разум, съвсем не му пречеше не само твърдо да вярва във възможността за откровения, но и да бъде в твърде близки, макар и, разбира се, доста обтегнати отношения с дявола. Аз не мога и няма да се впускам в разследвания, доколко той вярваше в персонифицираното съществуване на лукавия, но ще кажа само, че където изобщо има богословие — особено ако то е свързано с такава сочна натура като Еренфрид Кумпф — в общата картина не може да липсва и дяволът, за да отстоява допълващата си реалност наред с тая на бога. Много лесно е да се каже, че един модерен богослов схваща дявола „символично“. Според мене богословието изобщо не може да бъде модерно, което трябва да му се зачете като голямо предимство, а колкото до символиката, аз не мога да разбера защо адът трябва да се схваща по̀ символично от рая. Народът във всеки случай никога не е правил между тях такова различие. На него пластичният, непристойно хумористичен образ на дявола е бил винаги дори по-близък от всяка представа за величието на бога, а Кумпф беше посвоему човек от народа. Когато той говореше за „пъкъла и неговия вертеп“ — а той обичаше да прави това, като си служеше с тази архаизираща форма, която придаваше наистина известна шеговитост, но и много по-голяма убедителност на думите му, отколкото ако беше използувал по-новата дума „ад“ — ние съвсем нямахме впечатлението, че той говори символично, напротив, определено се чувствуваше, че той го казва „на чист немски език без каквито и да било усуквания и превземки“. Така стояха нещата и със самия дявол. Аз вече казах, че Кумпф, като човек на науката, правеше известни отстъпки на рационалистичната критика по отношение на библейската вяра и поне понякога с тон на интелектуална добросъвестност „жертвуваше“ някои работи. Но всъщност смяташе, че князът на лъжата, врагът на човешкия род има за обект предимно разума, и затова рядко даваше на разума думата за някакви заключения, без да добавя: „Si diabolus поп esset mendax et homicida!“^[4] Той не обичаше да нарича нашия враг направо с името му, а прибягваше иди до описателни похвати, или до простонародни изопачавания като „гявола“ и други подобни. Но тъкмо в това полубоязливо, полунасмешливо отбягване, в това подменяне на името се криеше известно изпълнено с омраза признаване на някаква реалност. Освен с тези изопачавания той си служеше и с множество други цветисти и необичайни прозвища като „свети Велтен“, „майстор Клеперлин“, „господин Dicis-et-non-facis“^[5], „черния Кесперлин“, които по шеговит начин също тъй изразяваха неговото подчертано лично и враждебно отношение към богопротивника.

Тъй като Адриан и аз направихме посещение на Кумпф, той ни покани един-два пъти в кръга на своето семейство, като веднъж бяхме задържани и на вечеря с него, съпругата му и двете му поразително червендалести щерки, чиито още мокри плитки бяха така стегнато сплетени, че стърчаха косо от двете страни на главата. Едната от тях каза молитвата, докато ние сдържано сведохме очи над чиниите си. След това домакинът се впусна да разисква надълго за бога и света, за църквата и политиката, за университета, та дори и за изкуството и театъра, с което явно подражаваше на Лутер и на неговите трапезни беседи, като при това здраво се зае с ястията и питията, за да даде пример и покаже, че той не е против радостите и разумните наслади, които животът и културата ни даруват при това нееднократно ни подканваше и ние да се държим юнашки и да не пренебрегваме божиите дарове — овнешкото бутче и мозелското винце с такъв чуден букет, а след десерта откачи за наш ужас една китара от стената, метна крак връз крак и при дрънченето на струните гръмогласно запя за нас, оттеглилите се от масата, песни от рода на „Как чудно е в полето днес“, „Люцо неспирно преследва врага“, „Лорелай“ и „Gaudeamus igitur“. След това трябваше вече да дойде и, разбира се, дойде редът на „Без вино, песни и жени напусто губиш младини“. При тези думи на песента той прехвана през кръста пълничката си жена. Изведнъж той посочи с дебелия си пръст към полутъмния ъгъл на трапезарията, докъдето почти не стигаше светлината от заслонената с абажур лампа, висяща над масата. „Гледайте! — викна той. — Вижте го къде се е сврял в ъгъла този завистник, този разбойник, този мрачен, навъсен дух, за него е непоносимо да гледа как сърцата ни се радват в господа на тази трапеза и песента! Но нищо не може да ни стори този злодей с лукавите си отровни стрели! Махни се!“ — ревна той, дограби едно хлебче от масата и го запокити към тъмния ъгъл. След тази схватка той удари отново по струните и запя:

„Ний бодро бродим по света.“

Всичко това беше истинска страхотия и аз съм сигурен, че и Адриан така го почувствува, макар че гордостта не му позволяваше да изневери на учителя си. И все пак, когато подир онази битка с дявола излезе на улицата, той беше обзет от такъв пристъп на смях, че едва след като заговорихме за друго, можа малко по малко да се успокои…