Лев Толстой
Война и мир (300)

VI

След като поговори още известно време с есаула за утрешното нападение, което Денисов, гледайки колко близо са французите, като че сега реши окончателно, той обърна коня и тръгна назад.

— Сега, дг’аги, да отидем да се изсушим — каза той на Петя.

Когато наближиха къщицата на горския пазач, Денисов се спря, загледан в гората. Из гората между дърветата, с големи леки стъпки на дългите си крака, с дълги размахани ръце един човек в куртка, цървули и казанска шапка, вървеше с пушка през рамо и секира на колана. Като видя Денисов, човекът бързо хвърли нещо в храстите, свали мократа си шапка с увиснала периферия и се приближи до началника. Той беше Тихон. Надупченото му от шарка и бръчки лице с малки тесни очи светеше от самодоволна веселост. Той дигна високо глава и впери очи в Денисов, сякаш едва сдържаше смеха си.

— Е, де се губи? — попита Денисов.

— Де съм се губил ли? Ходих да ловя французи — смело и бързо отговори Тихон с хрипкав, но напевен бас.

— Защо си тг’ъгнал пг’ез деня? Говедо! Е, какво, не хвана ли?…

— За хващане — хванах — рече Тихон.

— Де е той?

— Че аз още първо и първо на разсъмване го хванах — продължи Тихон, като се разкрачи по-нашироко с плоските си, извърнати навън нозе в цървули — и го заведох в гората. Но, гледам, не струва. Мисля си, я да отида да хвана някой друг, по-свестен.

— Гледай го, мошеник, и това си е — рече Денисов на есаула. — Защо не доведе тоя?

— Че за какво да го водя — ядосано и бързо го прекъсна Тихон, — не го бива. Мигар не знам какви ви трябват на вас?

— Какво говедо!… Е?…

— Отидох за друг — продължи Тихон, — припълзях аз по тоя начин в гората и легнах. — Тихон неочаквано и гъвкаво легна по корем, като представи нагледно как е направил това. — Падна ми един — продължи той. — Аз ей така го сграбчих. — Тихон бързо и леко скочи. — Хайде, казвам, да вървим при полковника. Че като ревна! А те били четирима. Хвърлиха се срещу мене със сабички. Аз пък срещу тях, ей тъй, със секирата: какво, думам, Господ да ви е на помощ! — викна Тихон, размаха ръце, намръщи се страховито и изпъчи гърди.

— Тъй, тъй, ние видяхме от хълма как прескачаше ти локвите — рече есаулът, като сви блестящите си очи.

На Петя много му се искаше да се изсмее, но видя, че всички сдържаха смеха си. Той бързо въртеше очи от лицето на Тихон към лицето на есаула и на Денисов и не разбираше какво значеше всичко това.

— Ти не се пг’ави на глупав — каза Денисов, като се поизкашля сърдито. — Защо не доведе пъг’вия?

Тихон почна с едната ръка да чеше гърба си, а с другата главата си и изведнъж цялата му мутра се опъна в сияеща, глупава усмивка, която откри липсата на един зъб (за което го бяха нарекли Щърбавия). Денисов се усмихна и Петя цял се заля от весел смях, към който се присъедини и сам Тихон.

— Ами че съвсем не го бива — рече Тихон. — Дрешките му лоши, къде ще го водя. Пък и грубиян, ваше благородие. Как тъй, вика, аз съм енералски син, няма да отида, вика.

— Какво си говедо! — рече Денисов. — Аз тг’ябва да г’азпитам…

— Ами че аз го питах — каза Тихон. — Той дума не знам. Нашите, казва, са много, ама не ги бива; само, казва, името им е останало. Ударете, казва, здравата и всички ще ги заловите — завърши Тихон, като погледна Денисов в очите весело и решително.

— Като изядеш сто тояги, ще пг’естанеш да се пг’авиш на глупав — каза строго Денисов.

— Ама защо се сърдиш — рече Тихон, — зер не съм ги виждал вашите французи? Чакай само да притъмнее, каквито искаш, и трима, ако щеш, ще ти доведа.

— Хайде, да въг’вим — каза Денисов. И чак до горската къщица яздеше мълчалив и намръщен.

Тихон вървеше отзад и Петя чуваше казаците как се смееха с него и го подиграваха за някакви ботуши, които беше хвърлил в храстите.

Когато смехът, който го бе обзел от думите и усмивката на Тихон, мина и Петя изведнъж разбра, че тоя Тихон беше убил човек, стана му неприятно. Той се обърна да погледне пленения барабанчик и нещо бодна сърцето му. Но това неприятно чувство беше само за миг. Той почувствува, че трябва да дигне по-високо глава, да се ободри, за да не бъде недостоен за обществото, в което се намираше, и да разпита с важен вид есаула за утрешната работа.

Изпратеният офицер посрещна Денисов на пътя със съобщение, че Долохов след малко ще дойде и че към него всичко е благополучно.

Настроението на Денисов изведнъж се поправи и той повика Петя при себе си.

— Е, я ми г’азпг’ави за себе си — каза той.