Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Povratak Filipa Latinovicza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев(2012 г.)

Издание:

Мирослав Кърлежа

Завръщането на Филип Латинович

Роман

Превела от сърбохърватски: Сийка Рачева

Редактор: Васил Сеизов

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Коректори: Йорданка Киркова, Наталия Кацарова

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура София 1966

История

  1. —Добавяне

Емоциите се връщаха, пристигаха една след друга като птички, когато се връщат от Египет на шумни ята. Филип седи в здрача (в плетения стол пред терасата), в дрезгавината наблюдава лястовичките как кръжат около покривите със стръмни и смели криволичения и си мисли какво кръвожадно и сурово престъпление всъщност е животът.

„И тази най-идилична и на хората толкова мила птичка, чието гнездо носи легендарно щастие, а децата още в тетрадките в основното училище пишат за нея възторжени песни, тази малка чернокрила птичка, която чурулика около нашите тавани и кули, всъщност по нищо не се различава от акулите. Нейното чуруликане в дрезгавината, което на нас ни е толкова мило и драго, в света на мушичките означава всъщност тревожен сигнал и има твари, които изтръпват пред бързострелното размахване на нейните криле, както ние пред гласа на тигъра, когато се обажда от дебрите. И така: във всичко и около всичко има някакво странно реване и витаене, летене и поглъщане. Акулите ядат тонове, а тоновете се хранят с малки рибки, малките рибки пък ядат мушички, лястовиците ядат комари, а комарите пренасят зараза, и всичко така се пренася и яде по съвсем чудни закони, глупаво, като Езопова басня за деца. Под старите дъбови корони растат гъби, хората ги ядат, а после по три дни се превиват от отравяне, като Анка на обущаря, която се отрови в четвъртък и не се знае дали ще остане жива. Кравите боледуват от шап, всичко е лигаво, метиляво и кално, всичко се разпада в мочурището, всичко има рогове и кожух, космато е и е обрасло в кожа, само човекът стои пред този животински свят гол и мраморен като елински камък, с някакви свои в природата невидими и несъществуващи представи за красотата на собственото си тяло и за красотата на телесното около себе си. Около този гол човек потрепва някакъв чуден ореол на нещо метафизично у нас и нещата могат да се приемат еднопосочно, причинно, в кръгове от картини, които възникват една от друга като вълните на водата, когато някой хвърли камък в нея, но могат да се приемат и свръхреално като онази стара камбанария, която сега в Костаневец Възвестява своята стара ренесансова песен за кардинали и римски църкви. А после съществува и панонското блато и над него въздушната линия Лондон — Бомбай, сред всичко това съществува и той, академичният художник Сигизмунд Латинович, който сам се прекръсти Филип, а се подписва Philippe, и пристигна тук при майка си, лавкаджийката, а ето там говедарят Мишко със свирката си води Султан, бика на пътния надзирател Хитрец, дето той бе измъкнал от пламналия обор; всичко е толкова мъгливо и заплетено и ако изобщо има нещо ясно в този живот, това са емоциите. Истинско овладяване на материята чрез емоционално пресъздаване, нищо друго!“

Седи Филип в здрача, слуша щъркела на съседния комин как трака с човката като с кастанети, как ясно отекват пастирските гласове от потока, където са закарали добитъка на водопой, как лястовиците алчно кръжат около комина като хищни птици и усеща как тези отражения на живота преминават у него живо и пленяващо. Кръжат картини около него като птички около тъжното му настроение и вътрешната му потиснатост, около лозята, нивите и горските парцели, които гаснат в тежката кадифена зеленина на старинния Дамаск и изчезват в тъмните дипли на далечината.

По пътя зад живия плет и оградата минаха лозари с пръскачки на гърба, а лулата на единия светна така огнено в здрача, че лицето му почервеня, сякаш бе скалпирано. Тихо и безшумно изчезнаха лозарите в пепелявата вечерна светлина, с тежките си груби цървули, целите позеленели от синия камък, като че ли бяха от мед. Зелени, медни цървули на минувачите, тихо отдръпване на сенките в сивите воали с червения блясък на лулата — ето пред Филип мина още една картина: един акварел, малко прекалено нежен, почти прекалено женствен в светлините, но неимоверно богат с бои, по-право, изпълнен с болезнена, но горяща светлина. И всичко около него все повече се изпълва с картини: три зрели праскови в зеленикава чиния, украсена по края със сини цветчета, върху червено-синя раирана покривка, осветена от последната вечерна руменина: богата палитра, която гасне във вечерния пурпур на успокоението. Разлюлени площи зрели жита на вятъра, като треперещо платно при хоризонтално люлеене, спокойни, тихи, безкрайни ведрини. Кървави риби с необичайно червени хриле пред зеленикава стена в блюдо от стар посивял цинк, покрити със сив, мокър лист от мръсен, влажен вестник, по който още личат разтопените надписи на зацапаните черни, остри, нечетливи йероглифи. Листи и клони, перспективи с богати завеси от слънчеви дни, тих живот край чисти покривки, движение на бледи и болнави лица, светлини и вечерни тишини, всичко това бе буйна картинност, но през нея като през златно сребрист воал се усещаха две сини неспокойни женски очи. Зад цялото това неспокойно потрепване Филип подушваше жената с всичките си сетива и усещаше, че това богатство от емоции у него събужда една жена, с нервни пръсти, със стройно тяло и чуден загадъчен жив поглед.

Още от началото, от най-ранните дни на неговата младост, жената бе тази, която го хвърляше от мрачна потиснатост в екстаз и от безумен унес в отчаяние, и той пълзеше по ръба на самоубийството, смачкан и съвсем сломен, като стъпкан охлюв без костената си къщичка, лигав, кален и в рани. Утринните литургии, причастията и изповедите в ония далечни и изчезнали каптолски дни — всичко бе пропито от мечти за жената, както моминските албуми за спомени са пропити от мирис на венчета теменужки. А далечните причастия и изповеди бяха първите кощунства и лъжи, защото в тях се премълчаваше най-големият смъртен грях: задъханото мечтаене за момиченца, грешното, безумно мечтаене за телесни допири и наслади, които тези тайнствени създания крият в пазвите си. И богослуженията, и вечерните благословения, когато тези малки божи министранти[1] размахваха сребърни кадилници и носеха златисти копринени балдахини и хоругви, всичко това още тогава беше изтъкано от блудни мечти за най-големите телесни тайни и тези тайни като отровни, змии пълзяха по първите книги, по свещените картини и първите интимни разговори по скритите кьошета зад стени и плевни. Епископската черква и нейните сенки, каптолските камбанарии и празничните камбани между Коризма и Кватерния пост, сред богата овчарска кална равнина, с муцуни на божи добичета и шум на овчарски панаири и между всичко това се движат малки гимназисти с тайни изрезки от календари и тайнствени молитвеници: тук дяволски призрак в блудство с вещици, там — златокоса Венера във фаустовска реторта или чуден акт в трицветна литография; открадната бог знае откъде и от кой ли заключен шкаф, заспала гола богиня с лебед, а ръката си държи прелъстително извита под пъпа.

Сред изобилието на селската варварска равнина, между камарите зеле, тикви, фасул, риба, месо и сланина, сред купища тлъсто кърваво свинско месо, дебели, тлъсти, големи риби, зеленчук, агнешко, сало, яйца и птици живееше един малък гимназист, който по цели дни човъркаше и ровеше из пясъка на брега с надежда, че може би и на него щастието ще се усмихне и той ще намери в наносите и калта някаква малка бронзова римска статуетка на Афродита, заспала, с вдигната ръка над буйните си коси. (Един другар на Филип беше намерил гола римска Афродита в пясъка, когато се къпел в реката, и това беше най-голямото събитие в аналите на епископската гимназия през последните петдесет години.) Цялата атмосфера около лавката беше нездрава, особено по отношение на плътското в живота, и у нервното дете, което по природа беше склонно към плътски чудатости, този допир с големия и тъмен въпрос за плътското не можеше да не се разгърне в най-силни вълнения. Това се подсилваше и от самия основен въпрос, който то си поставяше: кой е всъщност баща му, въпрос толкова деликатен, но и толкова значителен, който го измъчваше през целия живот, който той никога нямаше сили да постави решително и до ден-днешен си остана неразрешен. Всички чудни и мъгливи случки между майка му и различните посетители — минувачи, на канапето зад завесата и паравана бяха обвити от неприятната миризма на тютюн в лавката на Фратарска улица и останаха за него непонятни и непознати, но плътските загадки от ден на ден ги обвиваха с все по-мистериозни воали. Очите на целия град, тези неспокойни и дребнави очи на целия малък град, бяха вперени в мрачната и сива лавка, в майка му и особено в него — като дете на блудството и греха; всичко това беше развило у Филип чудна, болезнена склонност именно към блудното и грешното у човека и откритото му препускане към публичния дом в края на улица Краищка беше изблик на един силен характер, който от гордост искаше да се опетни пред всички. Около черквата и епископския град пълзят сенки на клерикали, калугери, калугерки, черни фигури се появяват и изчезват от епископския площад, а майка му Регина седи край тезгяха в лавката и търгува с пури и кифли, влизат каноници, офицери, чиновници, кочияши и разговарят с майка му по начин, от който Филип се чувствува страшно обиден и това го кара да се съмнява дали всички тези приказки за майка му са дяволски измислици, или са верни.

После, през онези мършави и гладни дни около пети клас, в епископското сиропиталище, върху пълното с дървеници легло, с жадно и пресъхнало гърло, нощите минаваха в безсъние, изпълнени с треперене и бълнуване. Сиво-зеленикави стени, тежки железни решетки на прозорците, черни, лакирани разпятия с бледорозовия лик на Спасителя и цели редици дървени светии по коридорите (безформени светии в светлосини тоги и червени наметала с книжни цветя в ръка), а Филип лежи буден, гледа досадното и разнообразно трепкане на кандилото на тавана и си мечтае за Резика. Единственият светъл лъч в цялата тази вмирисана къща, пълна с мъчения и дървеници, бе Резика. Със силните си набъбнали, като подути, червени, месести боси крака, с шумоленето на фустата и зачервените, напукани, голи до лактите здрави ръце Резика беше мечтата на цялото сиропиталище, а миналогодишните абитуриенти разправяха, че не била неподатлива към любовта, така че човек не знае къде го чака щастието. Може би трябва да се рискува, да се промъкне човек в трапезарията, през трапезарията да се спусне с асансьора и по тази пътека, пълна с приключения, може да се стигне до стаята на Резика. И той веднъж стана, бос, безшумно се промъкна до трапезарията в сутерена, където край входната врата, на златна конзола благославяше питомците на епископското сиропиталище един дървен свети Йосиф. Студена и празна, с маси от меко дърво, с мръсни покривки, залети с фасул и прегоряла чорба, с разчупени солници и безкрайни редове чинии, наредени вече за утрешната чорба, трапезарията беше празна и тъмна. Той събори един стол, който отекна с глух продължителен трясък като съборена молитвена пейка в черквата. После — тишина. Отвън се чуваше как някъде далече на открит път свири локомотив. В трапезарията редиците дълги маси бяха покрити с бели покривки като ковчези, а асансьорът бе заключен. През пролуките на дървената кутия проникваше светлина: калугерките вече бяха станали в кухнята и подготвяха прегоряла чорба за учениците.

Съмваше се. Какви глупави, безплодни меланхолии на едно пламнало детско сърце, заключено в сивата вмирисана сграда. Там се хранеха с говеждо варено, в яденето намираха и плъхове, и стари чорапи, огромните зидове на дворната ограда бяха мокри от дъжд, развалените улеи шумяха по цели нощи, петна на влага и плесен пълзяха по сводовете на ниските класни стаи, из които пушеха жълти, замърсени газени лампи, и както тогава копнееше за момински гласове, стъпки, шапки, плитки от някакви недостижими разстояния, така и до днес си остана глупав. Всички негови плътски увлечения останаха нереални и главно неосъществени! Той можеше да си мечтае за жени, когато беше сам в топлите завивки, но при всяко действително телесно докосване Филип имаше неприятното чувство, което изпитваше при събуждането: става в студена вмирисана стая, недоспал и гол, сънен и уморен, скача по голия камък, а цялата нощ вятърът е свирил край сградата зад стените, край жиците и гръмоотводите. В парата на юфката или над шкафа с мокро бельо, неспокойна като сянка, недостижима, но жива, през воала на полусъня, с него беше още топлата Резика, но после идваше действителността: дългите коридори, потънали в миризма на прегоряла чорба, тази отвратителна прегоряла чорба със сух черен хляб, неприятните сутрини, когато полята бяха покрити с мраз, а Филип трябваше да отива на ранно богослужение в студената черква, в която дъхът се увиваше на гъсти кълба, космите в носа замръзваха, а замръзнала беше и светената вода в свещените съдове. Там той трябваше да коленичи върху студената молитвена пейка и полусънен, изтерзан от една кошмарна нощ, да преписва математическите си задачи с премръзнали пръсти при светлината на свещта от олтара. Тайна на плътта, нездрава тайна на плътта в болнавото детско тяло, навън вали мокър сняг, а по математика го очаква сигурен поправителен.

Бележки

[1] Министрант — момче, прислужващо на свещеника при църковна служба в католическата църква. — Б.р.