Алвару Велю
Описание на пътешествието за откриване на Индия, което дон Вашку да Гама направи около нос Добра Надежда (2)

Ето как кралят повикал Диогу Диаш, за да му каже някои неща.

Когато до краля достигнала новината, че сме отплавали за Португалия и че неговото желание няма да се изпълни, той решил да поправи стореното. Заповядал да повикат Диогу Диаш и когато той се явил пред него, посрещнал го приятелски (нещо, което не беше направил първия път, когато човекът му поднесъл подаръка) и го попитал защо капитанът е пленил онези хора. Диогу Диаш му казал, че това е заради него и неговия другар, които кралят не пуснал да си отидат на корабите, а ги задържал в града като затворници. Тогава кралят казал, че капитанът е постъпил правилно и попитал дали управителят е искал подкуп от него, представяйки нещата като че ли той не знае нищо, а този управител е вършил всичко това за своя изгода. И говорил още срещу управителя и попитал не знаете ли, че неотдавна: „Аз наказах със смърт друг управител, защото взе подкуп от едни търговци, пристигнали в тези земи?“ И кралят му рекъл още: „Отивайте си ти и другите с теб на корабите; и кажи на капитана да освободи моите хора; а тези, които те закарат дотам, нека донесат и поставят стълба, който капитанът ми каза, че иска да постави на брега. И още искам ти да останеш в моите земи със стоката.“ И също така изпратил едно писмо до капитана, което той трябвало да предаде на краля на Португалия; това писмо беше написано от самия Диогу Диаш на един палмов лист, защото в тази страна всичко се пише на палмови листа и с желязно перо. Съдържанието на писмото е следното:

Вашку да Гама, Фидалго от вашия кралски дом, дойде в моята земя и това ме зарадва. В моята земя има много канела и много карамфил, и джинджифил, и пипер, и много скъпоценни камъни. От твоята земя искам злато и сребро, и корали, и яркоалени платове.

В понеделник сутринта, на 27 ден от месеца, ние бяхме на дрейф; при нас дойдоха седем лодки, пълни с хора, в които бяха Диогу Диаш и другият наш човек, пленен с него. Понеже не смееха да отидат с тях на борда, те ги поставиха в спуснатата край кърмата лодка на капитана, но не бяха донесли стоката, за да са сигурни, че Диогу Диаш ще се върне на брега. Но щом капитанът видя двамата наши хора на кораба, той не им позволи да се върнат отново на брега. На гребците от лодките даде стълба, който кралят им беше заповядал да поставят на брега. В замяна на своите той освободи шестимата най-знатни между тях, задържа шестима от останалите и каза, че като му донесат стоката на другия ден, тогава ще пусне и тях.

Във вторник сутринта, както си стояхме на дрейф, при нас на корабите се качи един мавър от Тунис, който разбираше нашия език, и ни каза, че тук са му отнели всичкото имущество и се страхува за живота си; намирал се в опасност. Местните хора разправяли, че е християнин, дошъл в Каликут по заповед на краля на Португалия, и затова предпочита да дойде с нас, вместо да стои на сушата, където всеки ден очаква да го убият. В десет часа сутринта дойдоха седем лодки с много хора. Три от тях носеха на скамейките си пъстри платове, които ни бяха останали на брега, по тоя начин искаха да ни покажат, че носят всичката стока. Тези три лодки се приближиха до корабите, а другите четири останаха на доста голямо разстояние от корабите. Те предложиха да свалим техните хора в една от нашите лодки, откъдето щели да ги вземат и после в нея щели да сложат стоката. Тогава ние се досетихме, че това е хитрост, и капитан-майорът им каза да си вървят, че не иска да вземе стоката, а тия хора той ще ги заведе в Португалия. Каза им още да пазят добре нашата стока, понеже се надява скоро да се върне в Каликут и тогава ще им покаже дали сме крадци, както разправят маврите.

В четвъртък, на 29 август, виждайки, че вече сме намерили и открили земята, която бяхме тръгнали да търсим, а така също подправки и скъпоценни камъни, и тъй като не можехме накрая да се разделим с тая страна в мир и приятелство с хората, капитан-майорът и другите капитани решиха, че е разумно да тръгваме и да отведем със себе си хората, които бяхме хванали, та после, когато те се завърнат отново в Каликут, да ни помогнат да се сприятелим с тукашните хора.

След това вдигнахме ветрилата и потеглихме на път за Португалия и всички бяхме много честити, че имахме такъв късмет — да открием такова голямо нещо.

В четвъртък по пладне, плавайки спокойно на около една миля под Каликут, към нас се приближиха около седемдесет лодки, пълни с безброй много хора; те носеха за защита отпреде си червено платно, подплатено като много здрава ризница. Това са техните защитни доспехи за тялото, за ръцете и за главата.

И когато се доближиха на един оръдеен изстрел от корабите, от кораба на капитан-майора, а после и от другите кораби, откриха огън. Те следваха така нашите кораби може би около час и половина. И в това време започна буря, която ни отнесе навътре в морето; когато видяха, че вече не могат да направят нищо, те се върнаха на брега. А ние продължихме пътя си.

От тази земя, където е Каликут, наречена Горна Индия, идват подправките, които се ядат на запад и на изток, и в Португалия, а така също във всички краища на света; пак от Каликут излизат и много скъпоценни камъни от всякакъв вид. Знае се, че в този град има и следните подправки, собствено производство: много джинджифил, черен пипер, канела, но тя не е тъй фина, както канелата от острова Силлам, на осем дни път от Каликут; и всичката канела се събира в град Каликут. Карамфилът в тоя град идва от един остров, който се нарича Мелекуа. Тук корабите от Мека товарят подправките и ги отнасят към един град в Мека, който се нарича Юдея. От острова дотам те трябва да плават петдесет дни само с попътен вятър, тъй като тукашните кораби не умеят да плават при насрещен вятър; и после плащат мито на великия султан. А оттам натоварват подправките на по-малки кораби и ги превозват през Червеното море до едно място близо до Света Катания в Синайските планини, което се нарича Тууз^[1], и тук също плащат друго мито. Търговците натоварват тук подправките на камили, всяка от които е наета срещу четири крузаду^[2], и за десет дни ги закарват в Кайро; и тук плащат ново мито. А по пътя за Кайро често ги нападат тукашните крадци, някои са бедуини, но има и други.

Тук отново ги натоварват на кораби, които плават по една река, наречена Нил, която извира от земята на Преще Жоау^[3], от Долна Индия; и по тая река те плават два дни, докато стигнат до едно селище, наречено Рошете, и тук пак плащат мито. И отново натоварват подправките на камили и за един ден ги откарват в един град, наречен Александрия, който е пристанище на морето. В град Александрия идват венецианските и генуезките галери да вземат подправките, от които великият султан печели 600 000 крузаду, от тези пари той дава всяка година 100 000 на един крал на име Сидадин, за да воюва с Преще Жоау. Титлата велик султан се купува с пари и не може да се предава по наследство.