Саади
Гюлестан (115) (Градина на розите)

23

Чух за един богаташ, който бил толкова известен със скъперничеството си, колкото Хатем Тайски — с щедростта си. Външно животът му бил украсен със светски блага, но душевната мерзост така била вкоренена в него, че той не би откъснал от ръката си и залък хляб за някоя велика душа, не би нагостил с коричка котката на Абу Хорайра и не би хвърлил и кучешка кост на седемте отрока… С една дума, никой не бил виждал вратата му отворена и масата отрупана с ястия.

И само мирис от храната му

беднякът ще усети,

 

а птиците — дори трохичка

от хляба му не ще си клъвнат клети.

Чух, че веднъж се отправил през Магребско море за Меср^[1], а главата му била надута от Фараонови мисли, когато „изведнъж му дошъл часът на потъването“, противният вятър залюлял кораба:

Сърцето ти тъй както твоя гнусен нрав не слуша,

така и вятърът попътен няма да те изведе на суша!

Вдигнал ръцете си за молитва и напразно закрещял:

„Когато се качат на кораб, те уверяват бога, че са чисти и благочестиви!“

И нямаш нужда от молитва ти

във часове на мъка и несгода,

когато в дни на радост си стоял

със скръстени ръце под свода.

* * *

Със злато и сребро на ближните си дай

и радости, и дни приятни.

 

И споменът за теб, оставен като дом,

ще е от тухли сребърни и златни.

Казват, че в Меср той имал бедни роднини, които наследили богатствата му. След неговата смърт те разкъсали старите си дрехи и си ушили нови от брокат и дамиетска тъкан^[2]. След една седмица видях един от тях: той яздеше кон, а след него подтичваше роб.

О, ако някой ден умрелият се върне

при близки и роднини за живот:

 

за тях ще е по-тежко от смъртта му

да върнат разпиления имот.

С него бяхме стари познати, хванах го за ръкава и му казах:

Пред алчни хора заключи вратата

отвориш ли я — бъди благ в душата.

 

Човеко благороден, радвай се на дните,

напразно твоят чичо трупаше парите.