Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2012)
Разпознаване и корекция
taliezin(2013)
Допълнителна корекция
moosehead(2019)

Издание:

Цончо Родев. Съкровището на Лизимах, 1966

Редактор: Антон Дончев

Художник: Симеон Венов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Емилия Кожухарова

Издателство „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София 1966 г.

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на правописни грешки

Вместо епилог

Приятна прохлада изпълваше кабинета на началника на Варненското управление на МВР. Бризът, който издуваше леките завеси на прозорците, носеше мирис на сол и водорасли. Отнякъде долитаха звънливи гласчета на деца, които играеха футбол.

— И най-после с двама специалисти византолози прегледахме находката — завърши Камен Страшимиров. — Това е наистина тронът на Исаврите. Вашият Лемингтън е имал право, другарю Златков. За този трон директорът на Бритиш музеум би дал и ризата от гърба си…

— Искате да кажете, че си заслужава една пукната глава? — пошегува се Борислав Златков и тримата мъже се разсмяха. „Миналото страдание ни служи за сладки разговори“, както казва Шекспир.

— Какво смятате да правите нататък? — попита археологът.

— Най-близките ми планове предвиждат да дам утре прощален обед на моите приятели — английските хидробиолози — отговори капитанът. — Просто не зная как да изразя благодарността си на тези хора и по-специално на Мери Джойнър.

— Не забравяйте, че дължите благодарност и на готвача — напомни полковникът.

— Какъв готвач? — залови се за думите му Камен Страшимиров. Както е известно, археолозите са най-любопитните представители на човешкия род.

Полковникът се ухили — случката, която щеше да разкаже, явно го забавляваше.

— Радиотелеграфистът на РК-12 бил болен и го замествал корабният готвач. Той криво-ляво се справял с новата си задача, но, както сам пише в показанията си, приятелите му от брега непрекъснато го „будалкали“. Затова и не повярвал, когато отначало Златков му се обадил по радиото.

— Но все пак свърши работа човекът — оправда го капитанът.

— Слушайте какво пише — покани ги полковникът, извади от чекмеджето си един лист и зачете: — „Мислех, че Колето пак ме будалка, ама си рекох — по-добре да ме майтапят цяла година, ако е лъжа, отколкото да изпортя работата, ако е истина. И като помислих, помислих, предадох съобщението на капитана, макар че го чух само до средата.“ И слава богу, че го е направил — допълни полковникът. — Благодарение на него нашите торпедни катери излязоха в открито море пет минути преди „Блу скай“…

— А вие какво ще правите с трона? — запита Борислав Златков, като се обръщаше към археолога.

— Консерваторите ще поработят месец-два по него и ще го изложим в музея. Чух едно предложение тронът да бъде изложен в музея на Несебър — мястото, където бореят, както някога са наричали северния вятър, е спасил българската държава от нашествениците. Хубава идея, нали?

Другите двама се съгласиха с въодушевление.

— А, да не забравя! — сети се нещо Страшимиров. — Направих оглед на мястото, където англичаните са копали. По всичко личи, че там дъното крие и много други богатства.

Полковникът се засмя хитро:

— Не вярвам името на Борислав Златков да фигурира в списъка на бъдещата експедиция. Той, знаете, се готви да прекара в Рила своя закъснял меден месец…

Край
Читателите на „Тронът на Исаврите“ са прочели и: