Любен Дилов
Голямата стъпка (11)

11.

По средата на склона все пак се наложи да завържат снегоходките. Снегът криеше под себе си опасни дупки и сипеи. После Карлсон, поставил на необикновено големите си обуща два пъти по-дълги снегоходки, поведе двамата в загадъчния обход, който снежният човек бе предприел, вместо да пресече направо към отвъдния хребет. От фуниеобразния дол, в който се спускаха, празнично белият и спокоен Каракорум във всички посоки изглеждаше по-малко страшен и повече наперен, че няколко от неговите върхове имаха вече имена, а тия странни същества с големите червени гърбици вероятно носеха в тях още.

Разбира се, такава мисъл можеше да се роди само в диктофона на доктор Иван Златин — от младата му самонадеяност. Подновен от снега, необозрим, Каракорум си се извисяваше високо над смешните човешки усилия и глупавата им самовлюбеност. И над живота изцяло, защото никъде по склоновете и в гънките му не се забелязваше нещо живо. По-едрата растителност не дръзваше да проникне дотук, а клекът послушно бе легнал под първия сняг. Единствено живо присъствие издаваха следите от огромен бос крак, а това, кой знае защо, озадачаваше човека повече от самото съществуване на Каракорум.

За да слязат, им потрябва час. Изкачването на отсрещния хребет им отне два пъти по толкова и без бинокъла вече се виждаше, че стъпките се отбиваха някъде по средата на ската, за да хукнат отново към следващия хребет.

Поел водачеството, Тошио Мурата пръв откри сред равната белота тясната площадка под широка скална козирка над главоломната урва. Пръв и отгатна какво се е разиграло на нея. Отдалеч се развика:

— Чакайте там, не идвайте!

Захвърли раницата в снега, залепи на окото си камерата и закрачи сантиметър по сантиметър, като ту се навеждаше, ту опасно накланяше тяло над бездната. За щастие привърши бързо, защото другите двама, само захвърлили раниците, едва обуздаха нетърпението си. Сочеше с пръст и обясняваше, както в старите романи от Дивия запад Следотърсачите с литературна безпогрешност описваха случилото се.

— Сигурно е снежният леопард! Ето стъпките му! Леле, колко съм го гонил! Май един-единствен колега на света веднъж го е снимал отдалеч, но снимките са кофти!…

Разлятите меки отпечатъци наподобяваха стъпките на голяма котка. Непосветеният можеше и на друго да ги оприличи, но Тошио Мурата бе изпаднал в такъв захлас, сякаш не търсеше снежния човек, а тъкмо неуловимия снежен леопард.

— Тука е скочил през камъка, ударил е с опашка. Тука е почнал да дебне! Скална коза е проследил. Тия дупчици са от следите й, познавам ги. А нашият човек е дошъл оттам! Като гледам скалите, мисля си, не повече от три часа. И козата изчезва. Но битка не е имало, щеше да личи.

— Какво ли са си казали? — подметна присмехулно младият лекар и се просна встрани от следите да си почине.

Ентусиазмът на Тошио си остана несломим.

— Ти ще го съчиниш! В стила на Киплинг. С фотоилюстрации.

Карлсон се върна при раницата си и деловито зананася в планшета си разположението на следите по тясната площадка. Измъкна и миниатюрния кипрегел, да картографира местността.

Дупчиците от копитцата на скалната коза свършваха край урвата, сякаш бе скочила там, но снегът надолу бе недокоснат. А снежният леопард очевидно е отстъпил. Ако е хванал козата, щеше да има петна от кръв. Виждаше се доста еднозначно мястото, където бе повлякъл задница, после се е обърнал и следите отзад се омешваха със стъпките на пристигането му оттатък скалния издатък, който като странична стена полуприкриваше тясната площадка в отвъдния й край. Докато грамадните отпечатъци от ходилата на снежния човек, отначало близки един зад друг или успоредно разкрачени, после равномерно се изкатерваха право по склона над козирката.

Необикновено силно същество и неуморимо, отбеляза в себе си шведът с нарастваща смесица от тревога и възхищение. Щом с такава лекота изкачваше тия стени! Той самият здравата би се озорил, но малко да си поеме въздух… Такъв шанс друг път едва ли щеше да се удаде!

Сетил се, че е разточителствал с лентата, Тошио се почувства виновен.

— Прощавай, шефе, ама това е то човекът! Смята планетата за своя и много се сърди, когато тя крие нещо от него. Като тоя прословут снежен леопард. Защото цивилизованият човек иска всичко да притежава. Ако не може в зоологическите градини, поне в албумите си да го има! Непременно ще се върна и тука ще го дебна, щом това му е районът!

Карлсон усети алчността на човечеството в думите му, сякаш бе нагазил не в хубав сняг, а в миризливо блато, което бавно поглъщаше краката му, защото такава алчност е и бездънна. И справедливо щеше да го погуби, заради всичките му греховни усилия да й служи. Понечи да изпсува себе си, не откровението в устата на кинодокументалиста, но се сети, че скандинавците се славят като сдържани хора, и преглътна на едри глътки обидата заедно с редкия, студен въздух. Затърси с бинокъла по склона по-малко стръмно място, откъдето, макар и заобиколно, можеха някъде при върха или отвъд него да пресекат стъпките на снежния човек. Но още докато го държеше пред очите си, окулярите изведнъж се замъглиха, потъмняха, сякаш някой бе спуснал сивочерен креп пред стъклата им. Той примига и отмести бинокъла да види какво се е случило. Цялата фуниеобразна падина между двата хребета бе захлупена от неочаквано изскочил отнякъде необгледен, с почти черна сърцевина облак. Същински летен буреносен облак, който изцеждаше вече първите снежинки от себе си. После пороят им рукна гъст и едропарцалест като на кичова новогодишна картичка. Поваля минута-две безшумно, изчаквайки професорът да надене отново раницата, да постави на лицето си противоснежната маска и очилата, да прехвърли качулката над главата си и тъкмо когато грабна в ръка пикела, изведнъж се усука като торнадо във фунията на дерето. Каракорум забуча с далечно земетръсно боботене, зави с близкия вой на глутницата околни върхове.

— Ти си луд! — рече японецът, а гласът му се удави в освирепялата полифония на урагана.

— Професоре! — не успя да я надвика и Златин, а Карлсон вече едва се виждаше, макар да не бе изминал повече от десет метра по склона.

Мурата изпъшка под навеса, където се вмъкваха само единични снежинки, нахлузи бързо през главата си тънката вълнена маска, захлупи камерата заедно с раницата в дъното до напречния скален нос, където най-слабо навяваше. Взе само пикела в ръка.

Златин, вмъкнал се в най-заветното място, рече:

— Идиотско е! Докато стигнете върха, следите ще са затрупани.

— Ще загине още на върха, бе глупак! — изрева Мурата през лицевата маска. — Бурята ще го изхвърли някъде и ще го засипе.

— Чакай да утихне малко.

Тошио го изгледа през противоснежните очила, навярно учуден от нежеланието му да се помръдне от скривалището си, но това нито се видя, нито се усети, защото думите му прозвучаха коварно кротко.

— В такава буря момче, трябва да са най-малко двама и вързани! Не си ли учил?

— После, ти казах! Той е опитен! — крясна истерично Златин и като че ли надвикваше нещо в себе си, не доосвирепялата буря.

Тя бучеше с хилядите тръби на дерета и долове и с тънките свирки на острите върхове, сякаш целият Каракорум бе се превърнал в чудовищен по размерите си орган. Японецът си пое дъх, както се вдишва при скачането от трамплин, и се хвърли в търбуха на тоя невиждан и нечуван орган.

Златин стисна клепачи, да не гледа гибелната снежна завеса, сякаш размахвана от великан пред теснината под скалната козирка. Стисна и зъби да не закрещи отчаянието му от внезапната самота. И се свлече до двете раници с мисълта, че за да оцелее, би трябвало да се затвори в спалния чувал, докато бурята престане…

След минутка обаче японецът не влезе, направо се изтъркули пред навеса, изпъшка не по-малко отчаяно:

— Веднага губиш ориентир! И краката не те държат!

— Аз ти казах! — поиска да възтържествува Златин.

— Нищо не си ми казал — озъби се Тошио зад маската. — Ще умра, но ще го намеря! Тръгвай! С въжетата и ракети!

Златин прихна зло.

— Вие японците си умирате да умрете! А кой ще снима леопарда?

Тошио смъкна облепените с буци сняг широки очила, погледна го през цепките на маската със задавено изумление. И се смъкна обезсилен от другата страна на раницата си, облегна се на нея, забравил, че под нея лежеше камерата. Притихна пред воя на човешката и природна безогледност.

Решил окончателно да им покаже колко враждебен е за човешкия свят, Каракорум бе се превърнал в непрозирна, пронизващо студена преизподня, където плачеха и стенеха всичките погубени от него през вечността души.

Мурата, едва поел си дъх, рипна отново в последна съпротива, вадейки пистолета си. Нахлузи отпреде му ракета, гмурна се в снежния порой пред скалния навес и стреля в преизподнята. Пистолетът задавено изкашля, а ракетата не успя да се вдигне на повече от двайсетина метра. Вихрушката поде червеното й пламъче, завъртя го и то едва измъждука, глътнато от ураганната паст. Той се върна, отчаяно се пльосна на тънкия сняг под скалата.

— Да развием чувалите! — предложи с тиха боязън лекарят. — Ще замръзнем, както сме грохнали.

— Бялата смърт, казват, била приятна — процеди през едрите си зъби Тошио и не се помръдна.

Лекарят колебливо отупа раницата си от полепналия сняг, разкопча каишките, които захващаха отгоре й бухналото руло на спалния чувал, разстла го, но не посмя да влезе в него, само седна отгоре му.

Тошио дори не погледна какво върши, стиснал свирепо дръжката на пистолета, заслушан в милионогласия хоровод на фуниевидния ад, в който случайно се бяха оказали на единственото що-годе защитено местенце. Воят на бурята като че ли стихваше, но може би бе му се сторило така под стенанията на собствената надежда. Скочи повторно, изчезна и пак се чу само двукратното плякане на следващите две ракети.

Внезапно нещо изфуча с друг, непланински шум по скалата над главата на лекаря, мярна се тъмно и грамадно пред навеса и с чувален плясък потъна в гърлото на виещата фуния.

— Въжетата! — хвърли се към раницата си Тошио.

— Какво беше това?

— Въжето, ти казах! Каквото и да е! — като че ли неиздържаха повече нервите на японеца и той сам се зае да освободи и неговото въже от раницата му.

Карабинерът на собственото му въже бе вече захапал колана му под якето, другият захапа крайния карабинер на въжето на Златин.

— Закови го и тръгвай веднага след мен!

Пъхна пистолета в джоба си, да му е под ръка, грабна пикела и презглава изчезна в снега. Светлокафявото, усукано от множество нишки въже се стрелна подире му като нападаща змия.

Златин едва сега излезе от вкочанението си. Измъкна два клина и чукчето от раницата на Тошио, зашари с длан по скалата за подходящо място. Намери го в долния ръб на почти отвесната стена на навеса и с десетина силни удара закова железните клинове на педя един от друг, чак до ушите им. Омота въжето около тях, захапа единия с карабинера, хвърли се за проба с цялата си тежест назад. Клиновете не помръднаха. Но и той не тръгна подир изпъналото се вече до ледена твърдост въже. То шареше наляво-надясно с половинметрова амплитуда, после се заклещи в някакъв прорез на скалата под снега и дълго време не помръдна.

Златин пропълзя до ръба на площадката, опита се да отлепи въжето, но то сякаш бе замръзнало завинаги на нея. Стори му се, че от глъбината на бялата преизподня долетяха гласове, но не беше сигурен. Изправи се, постоя няколко секунди на открито под снеговалежа и внезапно изрече дрезгаво, сякаш разбуждаше гласа си след дълго мълчание:

— Ама ти отгоре на всичко си бил и страхливец! — повтори по-високо и още по-хрипкаво: — Чуваш ли? Не те познавах толкова страхлив!

Гласът му го разтърси със звънкия резонанс на черепа и той клекна, вече и задавен от казаното, над раницата си. Скованите в ръкавицата пръсти едва напипаха противоснежната маска, рефлективно провери виси ли на пояса му манерката, рефлективно взе пикела в дясната си ръка. Седна на ръба на площадката, провеси крака в пропастта, а лявата си ръка провря под въжето и се хвана за него от горната му страна. Отблъсна се и по задник се засвлича надолу. Едва след няколко метра, когато въжето протриваше ръкавицата му, осъзна, че щеше да е по-разумно да бе препасал сбруята през чатала си или да бе потърсил някой от свободните карабинери, да го закачи на пояса, но вече беше късно.

Пързалянето вървеше бързо, въпреки че снегът стигаше до над гърдите му. Толкова стръмна бе тук бездната. Снегът облепи пластмасата на очилата, вътрешната топлина ги дозамъгли и той престана да вижда каквото и да било. Единственото му спасение висеше на невидимото въже. С разранена и разкървавена до безчувственост длан бе се залепил за него, защото изтървеше ли го, мигом щеше да загуби всякаква ориентировка.

По някое време въжето се опита да му избяга, после окончателно оживя. Ту се вкоравяваше, досмазвайки дланта му, ту омекваше и рязко се местеше насам-натам. Златин извика, по-скоро като вик за помощ, отколкото като предупреждение:

— Идаааа!

Въжето му отвърна с неколкократно изпъване и той се изпързаля още десетина метра, задържайки устрема си с пикела. Повтори:

— Идаааа!

Сега въжето го удари три пъти силно в дланта, но той не разбра какво му каза, нито пък усети болката, сякаш дланта му бе полята с хлоретил. Ако означаваше: „Тегли!“, беше безсмислено. Нямаше къде да стъпи за опора, да изтегли дори килограмова тежест. Затова продължаваше да се спуска по гръб, с протегнатия за спирачка пикел в десницата.

Скоро отмина вкопчените един в друг карабинери на двете въжета, а урвата изведнъж загуби стръмнината си, посрещна опашните му прешлени с болезнения удар на по-голям камък или някаква скална чупка в подснежния сипей. Ходилата му улучиха твърд и той предпазливо се заизправя, подпирайки се на пикела, все още нерешен да пусне въжето. Само по дишането си разбра, че е измъкнал над снега главата си и раменете: толкова дълбока бе преспата. Обърса с ръкава на дясната си ръка мокрия сняг от очилата и чак тогава се реши да пусне въжето. Две глави, размазани от влажните стъкла на очилата, се полюшваха като шамандури над белите вълни на няколко метра от него. Вледененият издих в гърлото му се откърти:

— Еееоп!

Тихият, омаломощен от вяла надежда и колебливо облекчение планинарски повик изведнъж се блъсна с оглушителна сила в теснината на урвата. Ураганът или бе спрял, или бе останал високо горе. Снеговалежът също се разреждаше, а докато Златин с размразени сили, с пикела и раменете си разравяше преспата, за да стигне до двете побелели глави, съвсем престана. Той едва успя да издума, обезсилен до пълно безразличие:

— Какво става?

— Носиш ли сбруя? — отвърна му едната глава, без да разбере коя, дори гласа й не позна.

— Не.

Би трябвало да последва „Идиот!“ — все едно от коя от двете глави, и Златин би го приел навярно с удовлетворение, но Тошио още приживяваше битката. Гласът му зазвъня изтънял и мелодичен като ледена висулка:

— Рекох, че е снежният човек, дето така скочи отгоре ни! То било, за съжаление, Карлсон, дето живее на покрива. Вземай му раницата и обратно, че съвсем се вкочаних! Ти ще пробиваш!

Омотана като в небрежни бинтове от мокрите от издиха му буци сняг, главата на шведа лежеше мъртва върху преспата.

Златин развъртя около себе си и двете ръце заедно с пикела, опита с подобие на туист в кръста, стъпка с крака малка пътека и се добра най-после до двамата. Макар и дълбок, снегът още не бе се слегнал. Японецът с доста усилия смъкна раницата от гърба на безжизнения професор.

— Загубил си е пикела.

— Какво му е?

Тошио надникна към мъртвата лицева маска.

— Нищо му нямаше! А като набутах малко сняг в устата му и го изправих на крака, изведнъж онемя. Шокче, сигурно! Да му се ненадяваш на стария Карлсон.

— Може ли поне да върви?

— Ще върви, къде ще иде! Откъде да му взема кран! Хайде, шефе! Покажи, че с право са те нарекли Голямата стъпка!

И безцеремонно блъсна главата му.

— Не така, бе глупак! — викна лекарят, а заедно с това като че ли избълва и цялата си гузност. — Може да е мозъчно сътресение!

— Ха, сътресение! Тази скандинавска тиква и сътресение!

Японецът, изглежда, си отмъщаваше за смъртния риск, в който се бе хвърлил подире му. Едва ли съжаляваше, че е попаднал на водача на експедицията, не на снежния човек или снежния леопард.

— Тръгвай, че ще пукнеш тука!

Златин откачи от колана си манерката с коняк.

— Дай му глътка. И ти пийни!

Изгребал от снега сякаш още сили, Златин енергично залюля тялото му и наведен, пое обратно по въжето. А като напипа свободния карабинер по него, с доста усилия раздвижи пластинката му, докато го закачи на пояса си. И с окончателно облекчение се изправи.

Но да пробиваш пъртина в сняг до над корема и по такава стръмнина, предизвикваше смъртоносни мъки, та само след десетина крачки японецът, който влачеше грамадния професор, предложи да се сменят. Повече никой човек не можеше да направи без продължителна почивка и бегъл изглед за спасение. Едва ли щяха да излязат от пропастта, ако към това не се прибавяха въжетата и съживителните глътки коняк. Последните двайсет метра се издърпваха направо по корем, само на ръце, а второто въже препасаха около кръста и през чатала на Карлсон, та сантиметър по сантиметър да го изтеглят подире си.

Часове, препълнени с нечовешки усилия, в които единствената нишка на надеждата им беше въжето! И когато най-после се проснаха под скалната козирка, не бяха повече в състояние да изпитват ни радост, ни облекчение. Лежаха дълго, може би още час, с хриптящи гърди и всъщност ги разбуди стресът от заспиването, ужасът от приятната бяла смърт. Златин пръв се посъвзе. Отупа как да е с ръкавицата телата им от снега, разгърна и техните чували, помогна им да се претърколят вътре, сам влезе в своя, затвори ципа му до над корема и се протегна за термоса.

— Сега и да пийнем по един чай! Захарните таблетки! Поне по шепа ни се полагат!

Вялият и още задъхан ред на думите му внезапно бе прекъснат от силно изхлипване — веднъж, два пъти, след което оранжевият чувал на шведа се затресе от диви ридания.

Златин рефлективно се надигна в събудена тревога, но Тошио продължаваше да си отмъщава:

— За Снежния човек реве Голямата стъпка! Поплачи си, шефе, поплачи си за акъл!

— Млъкни малко бе, говедо! — изсъска Златин, забравил, че и японецът има право да си го изкарва някому.

— Ако ми дадеш и коняка, щото тая манерка я изпразнихме, ще млъкна за глътка. — Това беше си вече в неговия стил и Тошио подхвана по-миролюбиво: — Не знам какво му става! Одеве дори имаше сили и да разправя. Направил е, разбира се, каквото трябва. Като го застига бурята към върха, ляга да не го събори и почва да се търкаля по права линия обратно. Ама нямаше да го намерим, ако не бяха ракетите. В последния момент все пак зърнал едната. Решава, че сме под нея и отклонява търкалянето си, та право над главите ни! Иначе, както бързо засипваше, иди го търси из дерето! Понякога грешките спасяват.

Каракорум бе утихнал така внезапно и в такава гробна тишина бе потънал, сякаш да не пречи на света да чуе плача на шведа. Облаците, прогонени отвъд хребетите, бяха открили едно вледенено небе, по което с мъка пробиваха първите звезди.

— Тъкмо щяхме да те търсим! — рече Златин към оранжевия чувал на професора.

— Каквооо? — злобно се ухили Тошио.

— Тука да нощуваме, викам.

Тошио се заизмъква от чувала си, като едновременно разтваряше един след друг етажите на своята раница и предпазливо отмести видеокамерата под нея.

— Ще извадя нещо за хапване, а ти издиктувай съчинението си!

— Тоши! — с плаха молба въздъхна Златин.

— Нищо, нищо! Извинявай! Как казваше Нараян в такива случай? Пийни един чай, докторе! Според мен може и коняк.