Виктор Суворов
Взимам си думите назад (138)

8

Когато цялата смрад и целият фалш на жуковското творение излизат наяве, идеолозите веднага намират отговор: той не лъже! Той просто не е знаел колко танкове и самолети е имала Червената армия.

Методът е същият: за да не излезе Жуков лъжец, го правят идиот. За това ни съобщава един от водещите комунистически военни историци генерал-лейтенант Павленко („ВИЖ“, 1988, №11, с. 26).

И пак сме в задънена улица.

Когато един млад лейтенант, току-що получил звездичките си и още с жълто около устата, приема взвода си, е длъжен на първо място да разбере колко войници и сержанти ще командва, за колко танка, картечници и автомати отговаря лично.

Когато старшината приема ротата, е длъжен да знае точно цялото имущество — от броя на палатките до последната партенка.

В началото на 1941 година Жуков приема Генералния щаб. Трябвало е да изиска от предшественика си армейски генерал Мерецков кратък отчет — само на една страничка: личният състав на Червената армия е толкова и толкова, дивизиите, корпусите и армиите са еди-колко си. В състава им: танкове — брой, оръдия — брой… В складовете и хранилищата има: снаряди — брой, патрони — брой… и така нататък.

След което веднага трябва да се обади на всички командващи окръзи, да вземе техните данни и да сравни всичко.

И ако Мерецков не му е дал точните цифри, веднага да подаде рапорт до Сталин: така и така, Мерецков спешно трябва да се разжалва и да се прати в дисциплинарна рота. И веднага трябва да се сформират комисии за разследване на положението в центъра и по места.

Никой никога обаче не е намирал каквито и да било следи от активна дейност на Жуков в тази насока.

Следователно се е получило едно от двете:

— или армейски генерал Мерецков е съобщил на армейски генерал Жуков всичко и Жуков веднага го е забравил;

— или Жуков просто не се е интересувал колко са танковете, самолетите и дивизиите.

Ето ви я цялата разгадка на катастрофата от 1941 година. Началникът на Генералния щаб на РККА армейски генерал Жуков е трябвало да планира бойните действия на 23 хиляди танка и 21 хиляди самолета, но нали и той е човек, просто забравя колко са и планира действията на 500–900 самолета и 300–600 танка. Всичко останало просто се изплъзва от гениалното му полезрение.

Да не говорим, че Жуков и всички останали комунистически стратези твърдят: изобщо не сме подготвяли внезапен удар срещу Германия. Чакахме Хитлер да удари пръв, да ни изгори самолетите и танковете, да унищожи летищата и командните ни пунктове, да превземе стратегическите ни запаси, а след това бързо да го изтласкаме от родната ни страна и веднага да пренесем бойните действия на вражеска територия.

Другари драги, ако противникът има превъзходство в танкове и самолети „5-6 и повече пъти“, ако на всичкото отгоре 75-80% от нашите самолети са остарели, след първия внезапен удар на врага ситуацията става още по-тежка и превъзходството на противника — наистина огромно. Не ви ли се струва, че при такова положение само дебил от „Седемнайсет мига“ може да планира краткотрайни отбранителни боеве с незабавно пренасяне на бойните действия на територията на противника?

И още: как да наречем онази неблагодарна свиня, на която народът, докаран до людоедство и трупоядство, дава да командва 23 000 танка, сред които хиляди най-добри на света, а тя даже не се интересува колко са? И каква, ще ме прощавате, е ценността на мемоарите на един началник на Генералния щаб, който или е абсолютен идиот, или се прави на идиот?

А хвалбите стават все по-гръмки: „Като началник на Генералния щаб той абсолютно правилно оценява армиите на врага и състоянието на своите войски“ (маршал на Съветския съюз Д. Язов. „Красная Звезда“, 20 април 2004). Именно — абсолютно. Къде по-правилно от това?

Алтернативата е следната: или целият свят все така ще продължава да ни мисли за идиоти (а Жуков за гений), или все пак да прочетем книгата на Жуков и да открием в нея някои, меко казано, неточности.

* * *

Ето и мнението на Константин Симонов. Той пише за всичките ни мемоаристи и на първо място за Жуков: „Мнозина от тях са свикнали други да пишат вместо тях и те само подписват, каквото им предложат, а им предлагат онова, което се изисква, което трябва. Тях не ги интересува нито цената на словото, нито отговорността за писаното слово“ („Знамя“, 1997, №2, с. 188).

За тези думи можем да простим на Симонов всичките му грехове.