Уилям Дийл
Еврика (17)

13.

Наблюдавах го как си проправя път през блъсканицата. Не гледаше към мен, аз обаче усещах, че не ме изпуска от поглед с крайчеца на окото. Приближаваше се дълго — точно като змия, която си играе със зайче. Когато беше само на три крачки от мен и продължаваше да поздравява поддръжниците си, и аз като него извадих клечка кибрит и я драснах в нокътя си, за да си запаля цигарата. Клечката се счупи и вятърът отнесе горната половина. Кълан се извърна и ме погледна, извади от джобчето на жилетката си клечка кибрит, дойде при мен, запали я и я затули с длан — да не я угаси вятърът.

— Разрешете — рече ми.

— Благодаря — отвърнах аз и поех запалената клечка.

— Вие, предполагам, сте Банън.

— Зийк Банън — представих се и протегнах ръка. Кълан имаше хватката на горила.

— Броуди Кълан — каза ми мъжът. — Наричайте ме „капитане“.

Имаше ведра усмивка. Дори и да се притесняваше, не го показваше с нищо. Владееше се до съвършенство и вече започвах да проумявам защо мнозина наостряха уши още щом чуеха името му. Всички му се подчиняваха и с толкова много власт Кълан се чувстваше в свои води. Беше човек, който много отдавна е забравил що е страх.

— Значи сте получили визитната ми картичка — рекох аз.

— И си умирам от любопитство. — Той отпусна длан върху рамото на едрия мъж до него. — Това е нашият бивш окръжен прокурор, Брет Мерил — представи го Броуди и посочи с палец шофьора. — А това е дясната ми ръка — Ръсти Данциг. — Хвана ме за лакътя и ме поведе към края на парка далеч от множеството. — И какво мога да сторя за вас, сержанте? — попита, когато наближихме улицата и спряхме на сянка под кичест дъб.

Мерил застана на хвърлей от нас — като всеки едър човек биеше от сто километра на очи. Данциг пък пазеше отстрани.

— Би могло да се каже, че тук съм с мисия на добра воля.

— Виж ти! — подхвърли лениво Броуди и се усмихна на някакъв човек, който минаваше покрай вас. — Много доблестно от ваша страна.

— Познавате ли случайно жена на име Върна Хикс? По мъж се води Виленски. Вероятно е напуснала града някъде в средата на двайсетте. Надявах се да открия родителите и или някой друг роднина.

Той ме погледна едва ли не развеселен.

— Оттогава са минали близо двайсетина години.

— Точно така.

— Гордея се много с това, че познавам всички наоколо — натърти Броуди. — Но вече съм на възраст, когато времето преди петнайсет години ми се струва много далечно. — Той се обърна към Мерил. — Името говори ли ти нещо? Лично аз не помня в града ни да е живеел човек на име Хикс.

Мерил се позамисли и поклати глава.

— Не помня тук да е имало Хикс.

— Какво е направила въпросната жена? — поинтересува се Кълан.

— Умряла е.

Това вече прикова вниманието му.

— Убита ли е?

— Защо решихте, че е убита?

— Заради служебната ви визитна картичка. Банън, отдел „Убийства“ към Централното управление на полицията…

— А, да, разбира се — подметнах и смутен, завъртях очи. — Не, не е убита. Докато е излизала от ваната, се е подхлъзнала и е съборила радиото във водата. — Божичко! — възкликна Мерил.

— Майко мила, какъв трагичен край — отбеляза и Кълан, проявявайки едва доловима загриженост. — На колко години е била?

— В шофьорската и книжка пише, че е на четирийсет и седем.

— Казвате го така, сякаш не вярвате, че това е истинската и възраст.

Усмихнах се.

— Знаете ги жените, крият си годините.

Кълан се подсмихна, но не каза нищо. Струваше ми се, че чувам как чарковете в главата му се въртят. Той знаеше, че това не е всичко.

— Но има и някои странни неща — допълних аз.

— Винаги има странни неща.

— Не е оставила завещание, а притежава доста голямо имущество. Никакви роднини, никакви писма, нищо, което да подскаже какъв е бил животът й преди двайсет и четвърта година.

— А какво се е случило през двайсет и четвърта година?

— Дошла е да живее в Лос Анджелис. И оттук започва странната част. Работела е в данъчната служба, получавала е четирийсет долара на седмица. А е платила къщата в брой. Автомобилът й — марка „Десото“, модел отпреди две години, както и предишните и коли също са платени в брой. И в спестовната и книжка има деветдесет и осем бона, че и отгоре. Кълан подсвирна между зъби.

— И какво ви води насам? — попита той, сетне се обърна, за да даде на един малчуган автограф.

— Деветдесет и осемте хилядарки. От двайсет и четвърта година насам жената е получавала всеки месец банкови преводи за петстотин долара. Повечето преводи да пратени от тукашните банки.

Кълан не ме погледна веднага. Върна на хлапето писалката, после сините му очи се присвиха.

— Рекох си, че ако намерим втория екземпляр на един — два от преводите и видим кой ги е пращал, може би ще открием човек, който да се бръкне за прилично погребение или да наеме адвокат и той да отклони домогванията на щата да прибере наследството.

По лицето на Кълан не трепна и мускулче. Той продължи да ме гледа вторачено със сините си очи, без да реагира.

— Както ми го описвате, излиза, че издирвате безследно изчезнал — рече Броуди някъде след минута. — Защо ченге от отдел „Убийства“ се е нагърбило с подобно нещо?

— Тъкмо да ни свърши смяната, и ни повикаха за случая — обясних аз. — Шефът ми отпусна ден-два, за да се опитам да открия някой роднина. И на него ония приятелчета от щатската данъчна служба не са му особено симпатични.

— И кой е вашият шеф?

— Лейтенант Мориарити. Дан Мориарити.

— Може и да съм го чувал — отбеляза той безизразно.

— Защо търсите точно тук? — намеси се Мерил.

— Защото повечето банкови преводи са направени в четирите банки в града ви. Надявах се да ми съдействате. Единият от директорите ме изрита като мръсно псе от кабинета си, другият ме прати за зелен хайвер.

— Макбърни наистина вдигна врява до небето, че сте искали поверителни сведения, но този дъртак си е такъв — крив му е целият свят. На осемдесет и една години е, шотландец до мозъка на костите. Спестява минутите в буркан, който държи под писалището си.

Кълан ме разиграваше като маймуна. Даваше ми да разбера, че е наясно как съм ударил на камък при Макбърни и вероятно при Бен Горман, а също че двамата смешници в понтиака са му докладвали всичко от игла до конец. После смени темата.

— Как ви се вижда малкото ни градче? — попита любезно Кълан.

— Много е живописно — отвърнах аз. — Прилича на картина на Норман Рокуел.

— Харесвате ли Рокуел?

— Прекалено рязък е за моя вкус.

— А какъв е вкусът ви, сержанте?

— Падам си повече по Ван Гог.

— А, значи харесвате съвременните художници. Аз предпочитам майсторите от едно време. Харесвам Рембранд.

— По-млад съм от вас, никога не съм го срещал.

На Кълан явно му доставяше удоволствие да си разменяме остроумия, все едно беше на дуел и си пробваше сабята с противника, преди да е започнал истинският двубой.

— Колкото до банките… — подхванах аз.

— Съжалявам — отсече Кълан. — В това отношение не мога да ви помогна.

— Противозаконно е — намеси се благо Мерил, в гласа му се долавяше лек южняшки акцент. — Трябва да извадите съдебна заповед.

— Защо изобщо си правите този труд? — възкликна Кълан. — Мен ако питате, ако някой се е крил толкова усърдно, значи не е искал да се разбира кой е. Но това е мое мнение.

— Правя си този труд, защото, както е тръгнало, ние със съседите и кучето на жената ще бъдем единствените, които ще идат да сложат на гроба и по една роза.

— Имала е куче, така ли? Какво стана с него?

— Вероятно спи под дървото в задния ми двор.

Кълан ме изгледа многозначително. Устните му се разшириха в усмивка.

— Сантиментален сте, Банън. Внимавайте много, може да ви струва живота.

— Това може да се изтълкува и като заплаха — подметнах аз и отвърнах на усмивката му.

— Грешите, няма такова нещо. Най-малкото в нашия град няма да ви заплашва никой — възрази той. — Държим под око гастролиращите стрелци.

— Заради това ли онези двамата бабаити ме следват по петите още откакто съм пристигнал?

— Значи сте ги забелязали.

— То оставаше да не ги забележа. Само дето не ми бръкнаха в очите.

— Момчетата нямат опит. Напоследък рядко им се налага да следят някого в Сан Пиетро — подхвърли нехайно Кълан.

— Просто се опитвам да уредя жената да напусне както подобава този свят — върнах се аз отново на темата.

— Не се и съмнявам — рече той. — И изобщо не ви вълнува кой й е пращал тия петстотин долара месечно, нали? Пропуснах покрай ушите си подигравката.

— Значи не я познавате, не сте я познавали, де.

— От вас чувам за пръв път името й.

— Ами ако сте я познавали под друго име?

— Дори и да съм я познавал, откъде да съм сигурен за кого става въпрос?

— Е, капитане, тук все пак има човек, който я е познавал, и то добре.

Той ме изгледа втренчено.

— Значи според вас е изнудвала някого — провлечи Кълан. Това не беше въпрос.

— Възможно е.

— И да е възможно, това не ме засяга по никакъв начин.

— Повечето преводи са направени от четирите банки тук, в Сан Пиетро.

— Съвпадение — отсече мъжът.

— Не вярвам в съвпаденията.

Кълан замълча отново, без да сваля очи от лицето ми. Върху устните му се мярна подигравателна усмивка.

— Наистина ли очаквате да се хвана на тия дрънканици за клетата женица, която нямало кой да погребе? — рече той. — Дошли сте тук, слухтите и притеснявате някои от най-уважаваните ни граждани, а дори не можете да обясните за какво става въпрос. Радиото е цопнало във водата, жената се е сварила, точка по въпроса. Какво сте тръгнали да ровите? Дори и да е изнудвала някого, това вече е без значение. Важното е, че госпожата е мъртва и каквото и да е криела, ако изобщо е криела нещо, то също е умряло с нея. Държите се като някакъв разлигавен новобранец. Или… — Кълан замълча в вдигна вежди така, че челото му се набръчка. — Или не токутака сте ми цъфнали тук и ровичкате.

Усетих как мускулите по лицето ми се изопват. Кълан ме предизвикваше, притискаше ме до стената. Отстъпих крачка назад и си наложих да се поуспокоя.

— Обясних ви вече за какво става въпрос — отвърнах — вероятно прекалено тихо.

— Чух какво ми обяснихте — натърти Кълан. Бръкна в задните си джобове така, че палците му да сочат надолу. Заснова много бавно пред мен. — Но няма да се учудя, ако сте от предизборния щаб на Остърфелт или на Белини и сте дошли колкото да видите дали нямам някакви кирливи ризи, които да извадите на показ. Или пък сте си наумили оттук нататък да изнудвате вие. Да разберете кой е пращал парите и занапред да ги прибирате вие. Нали ме разбирате?

— Жената заслужава прилично погребение — пророних тихо аз. — Пет пари не давам дали е президентът на Съединените щати — който и да е превеждал парите, е познавал жената и трябва да научи, че тя е починала.

— И държите да му го съобщите вие.

— Аз работя по случая. Нося отговорност. Кълан престана да снове и само ме изгледа.

— Вижте какво — подхванах аз, — сигурно можете да убедите някого от своите приятелчета — банкерите, да провери и да съобщи на когото трябва. Мен ме оставете.

— Противозаконно е, банките нямат право да разгласяват такива сведения — напомни отново Мерил. — Те са поверителни.

— В такъв случай не ми остава друго, освен да взема призовки от съдията — рекох аз. — Бихте ли повторили как се казва?

— Не бих си правил този труд — отвърна Кълан. — Гюс Уейнрайт? Има лош дъх, слабо сърце, подагра, половината му сиво вещество вече е изфирясало.

— То и банките сега са федерални — вметна Мерил. — Трябва да отидете при федерален, а не при щатски съдия.

— И цялата тая дандания заради едно куче и един ковчег — поклати глава Кълан.

— Най-близкият съдия вероятно е Хомър Дженингс в Санта Мария — казах аз. — Обикновено съдейства на полицията.

Кълан трепна едва доловимо. Очите му, които бяха поомекнали, отново помръкнаха. Той стисна зъби, после пак ги отпусна.

— В Сан Пиетро няма какво да научите — отсече рязко мъжът.

— Длъжен съм да си върша работата, капитане. Не смятам да се отказвам.

— Добре тогава, вършете я, сержант Банън — рече той. — А аз съм длъжен да поговоря с избирателите. Приятно пътуване до Лос Анджелис.

Той се обърна и се върна при множеството.

Погледнах са в краката, сякаш очаквах да видя ръкавицата, която Кълан току — що ми е хвърлил, но там на тревата нямаше нищо.