Иванка Могилска
Места за загубване (6)

Ева

Невъзможността да си обясня нейното присъствие ме тревожи. Когато я гледам, се сещам за случка от моето детство, която, съдейки по мелодията й, би могла да бъде и от нейното.

Държи наргилето и се опитва да ме препарира с поглед. Гледаме се. Ако тя ме усеща, ако чува като мен, бих могла да кажа — говорим си. В този миг ми хрумва да си разкажа моята случка, само че главният герой в нея да бъде тя. Започвам…

Тя е съвсем малка. Иска само да я допуснат в играта. Вижда как се приближават. Усмихват се странно. Шушукат. Побутват се. Гледат право в нея. Приближават се все повече. Усмихва се насреща им. Каква ли игра са измислили сега? Докато се чуди, вече са я наобиколили. Двама я хващат за ръцете и ги съединяват зад гърба й. Усеща как я стягат с въже. Всички се смеят. И тя се смее. Странна, нова игра! Завличат я до едно дърво. Грапавият му ствол издира гърба й. Увиват въжето около нея и дървото. Правят яки възли. Стягат толкова силно, че въжето се впива в корема й. Вече не е много смешно. Но останалите се смеят. Връзват я и се отдалечават. Гледат я. И тя ги гледа. Чака да види, как ще продължи играта нататък. Престават да й обръщат внимание. Играят на топчета. После на гоненица. От време на време някой поглежда към нея. Сякаш очакват да се освободи сама от въжетата. А те се впиват все по-дълбоко в кожата. Китките й се подуват, изтръпват. Тя смята, че изпитват смелостта и издръжливостта й и ако понася мълчаливо всичко, ще я развържат по-бързо.

Започва да се стъмва. От най-крайните селски къщи се чуват разтревожените викове на майки и баби. Всички се затичват нататък. Чудна шега! Не може да са я забравили. Ей сега ще дойдат да я освободят. Ще я поздравят за смелостта и утре ще й разрешат да рита топка заедно с тях, а не отново да бъде вратар. Никой не се връща. Щурците все по-открито й се подиграват. Дърветата сплитат клони и не й разрешават да види луната. Селските къщи и пътят изчезват. Мракът е отхапал парче от земята заедно с тях. Сега всичките й приятели са в корема му и никой няма да дойде да я отвърже. Не усеща ръцете си. Нито краката — отмалели вече от дългото стоене.

Играха на криеница цял ден. После намериха въжето. После я вързаха. После я забравиха.

Разплаква се. Плаши се от звука на собствения си глас. Дърветата повтарят писъците й. Забиват ги в ушите й и те се подуват като китките на ръцете. Стават огромни. Закриват очите й. Тя се опитва да погледне между тях. Да види, дали все пак някой не идва за нея. Някой избягал от устата на мрака. Но и да дойде, кой ще я познае с тези огромни, подути уши, които закриват лицето й. Представя си как изглежда. Вижда малките си крака, над които вместо тяло се извиват хрущялите на ушите. Децата се връщат и започват да ги теглят и дърпат, но тя не ги вижда. Гъделичкат голямото ухо и я разсмиват. Смее се все по-високо. От селото чуват този странен полувой — полусмях, който идва от гората, и се втурват с вили и сопи нататък. Тя не знае, че е спасена. Смее се още и още.

Задушава се и се смее и гласът й вече не звучи така страшно. През смях прави последен опит да се раздвижи, да размести ушите и да погледне към мрака. Главата й се удря в нещо твърдо. Мракът се пръска на хиляди парчета. После вече не помни нищо.

В мига, в който довършвам историята, тя кимва с глава. Сякаш се съгласява, сякаш потвърждава: „Да, чувам те. Разбирам те.“ После отмества погледа си.

Възможно ли е? Вероятността да е като мен ме изпълва с трепет. Сега аз летя. Нищо друго няма значение. Тя ме чува. Тя е като мен. Тя съм аз!

Тръгва си. Спокойна съм. Знам, че ще се върне отново и нищо лошо не може да ми се случи, ако се приближа до нея. Звуците ще я доведат. Ще говорим.

Ева винаги е в лек профил. Никога не заставаме лице в лице. Така едното й око се оставя да бъде завладяно от мен, а другото, това, което е в сянка, може спокойно да ме изучава.

* * *

Прибирам се по най-дългия път. Не обръщам внимание на витрините, хората, шумовете. Просто следвам завоите, табелите за ремонт. С всяка крачка се отдалечавам от Ева. На всеки завой по една забравена нейна бръчица изскача пред очите ми.

Някой ме хваща за ръкава. Обръщам се. Очите ми срещат избелелите сини очи на малко, изсушено старче със скиорска шапка на главата.

— Извинете! Искам да Ви подаря нещо.

— Моля?

— Вървя от известно време след Вас. Гледам Ви. Не, не! Не се плашете! Имам една картина. Следвах Ви и си мислех, че съм я рисувал специално за Вас. Трябва да я приемете. Моля Ви.

Втренчила съм се в ръката му. Съсухрена, възлеста, с изкривени пръсти. Приисква ми се да напиша нещо върху нея.

— Ще я приемете, нали? Изчакайте само да я надпиша.

Без да дочака отговора ми сяда на стълбищата на близката къща. Изважда стар химически молив и придърпва облегнатата на стената голяма, черна папка. Рови в нея и най-сетне изважда някакъв лист. Слага го на коленете си и пише.

— Не гледайте какво е нарисувано преди да прочетете надписа. Благодаря Ви. Довиждане.

На листа, с разкривени букви, пише: „Това от другата страна си ти.“

Подпис: не се чете. От другата страна — главата на малък Купидон без очи, нарисувана с молив.

Прибирам се. Отварям вино. Паля свещи. Настанявам Купидон на един стол. Гледаме се. После виното свършва. Угасям свещите и си лягам.

Почти месец по-късно ще се сетя отново за рисунката и надписа докато обикалям къщата. Ще го изровя измежду купчините листове, разпилени навсякъде, само за да видя, че той вече не съществува. Графитът се е размазал. Главата е изгубила очертанията си. Лист хартия — целият запълнен със сиво.