Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (8)

8.

Като радостен вик пролетта се разпростря над горите около Матисовия замък. Снегът се топеше, стичаше се на ручейчета от всички страни на планината и се отправяше към потока. А потокът бучеше и се пенеше в пролетно опиянение и всичките му бързеи и водопади пееха буйна пролетна песен, която не замлъкваше. Роня я чуваше всеки миг, когато беше будна, и дори в сънищата си нощем. Отмина дългата ужасна зима. На Вълчата прегръдка отдавна вече нямаше сняг. Сега там ромолеше ручейче и копитата на конете шляпаха във водата, когато в едно ранно утро Матис и неговите разбойници прекосиха тесния проход. Яхнали конете, те пееха и си свирукаха през целия път — хей, сега най-сетне щеше да започне чудесният разбойнически живот!

Най-после Роня щеше да отиде в своята гора, за която толкова много беше копняла. Отдавна би трябвало да е там и да види какво става по нейните места, още откак снегът се разтопи и всички ледове се размразиха и изчезнаха. Но Матис упорито беше я задържал в къщи. Пролетно-зимната гора е изпълнена с опасности, твърдеше той, и не я пусна, преди да дойде време сам да потегли с разбойниците си.

— Тръгвай вече — рече й той. — И да не се удавиш в някой коварен малък вир!

— Непременно ще го направя — отвърна Роня, — за да има най-после за какво да вдигаш врява.

Матис я погледна огорчено.

— Ех, Роня моя! — въздъхна той. После се метна на седлото и начело на своите разбойници бързо се спусна надолу по хълмовете и изчезна.

Щом последната конска задница се скри зад Вълчата прегръдка, Роня се втурна към гората. Тя също си пееше и свирукаше, прецапвайки студената вода на ручейчето. После се впусна да тича, и тича ли, тича, докато се озова при горското езерце.

А там я чакаше Бирк. Както й беше обещал. Лежеше на слънце, изтегнал се върху една каменна плоча. Роня не знаеше дали не спи и затова взе едно камъче и го метна в езерцето, за да види ще чуе ли как цопва във водата. Той чу и скокна да я посрещне.

— Дълго те чаках — рече той и тя отново потръпна от радост, задето има брат, който я очаква и иска тя да дойде.

И ето я тук, втурнала се стремглаво право в пролетта. Пролетта я заобикаляше отвсякъде, беше тъй чудесно, да, пролетта я изпълваше цялата и Роня нададе птичи крясък — висок и сипкав, а сетне обясни на Бирк:

— Трябваше да викна един пролетен вик, инак щях да се пръсна. Слушай! Нали чуваш пролетта?

Постояха смълчани за мир и слушаха чуруликането, жуженето, шумоленето, пеенето и шуртенето, което огласяше тяхната гора. Във всички дървета и всички води и всички зелени шубраци кипеше живот, навсякъде се лееше свежата, буйна пролетна песен.

— Просто усещам как зимата изтича от мен — възкликна Роня. — Още малко и ще съм толкова лекичка, че ще мога да полетя.

Бирк я побутна.

— Хайде, литни де! Сигурно и други витри са наизлезли да обикалят, можеш да се присъединиш към ятото им.

Роня се засмя.

— Да, ще видя какво ще направя.

Ала в този миг чу конете. Препускаха лудо в галоп някъде долу към потока. Тя се разбърза.

— Ела, толкова ми се иска да си уловя един див кон.

И те се затичаха, докато конете изскочиха пред очите им, стотици, устремно препускащи през гората с развени гриви — земята тътнеше под копитата им.

— Трябва да ги е уплашила мечка или вълк — предположи Бирк. — Иначе защо ще са толкова разтревожени?

Роня поклати глава.

— Не са разтревожени, просто тичат, за да прогонят зимата от телата си. Но щом им омръзне и започнат да пасат, ще си уловя някой и ще го отведа у дома в Матисовия замък, отдавна съм си намислила.

— В Матисовия замък ли? За какво ти е кон там? Нали ще яздиш в гората? Дали не можем да си уловим два и да пояздим още сега тук?

Роня помисли малко и отсъди:

— И от Бурковия род има хора с ум в главата, виждам. Хайде, ела! Ще опитаме!

Тя свали кожения си ремък. Бирк също вече се беше сдобил с такъв и те се скриха — всеки готов със своята примка, зад един камък близо до поляната, където дивите коне идваха да пасат.

Какво от това, че се налагаше да чакат.

— Колко ми е добре просто да си седя тук и да усещам пролетта! — продума Бирк.

Роня скришом го погледна й промълви тихичко:

— Затова и ми харесваш, Бирк Буркасон!

Дълго седяха притихнали и се радваха на пролетта. Слушаха цвъртенето на коса и кукането на кукувицата, които огласяха цялата гора. Наскоро родени лисичета щапукаха насам-натам пред дупката си на един хвърлей от тях. Катерички се мятаха нагоре-надолу по върховете на боровете, видяха зайци да прекосяват с подскоци мъхестата горска покривка и да се скриват в шубраците. Една усойница, която скоро щеше да си има малки, се припичаше кротко под слънцето съвсем наблизо. Те не я обезпокоиха и тя не ги закачи. Пролетта принадлежеше на всички.

— Имаш право, Бирк — обади се Роня. — За какво ми е да откъсвам един кон от гората, където си е у дома. Но искам да яздя, а и вече му дойде времето.

Отведнъж полянката се изпълни с коне, които пасяха. Спокойно си вървяха и хрупаха свежата трева.

Бирк посочи двойка красиви кафяви жребчета, които пасяха малко по-встрани от стадото.

— Какво ще кажеш за ония там?

Роня кимна мълчаливо. С примки в ръце, те приближиха към кончетата, които се канеха да уловят. Промъкваха се изотзад, бавно и безшумно, стъпка по стъпка, все по-близо и по-близо. Внезапно под крака на Роня изпука съчка и цялото стадо наостри уши, готово за бяг. Но след като не забелязаха нищо опасно — нито мечка, нито вълк, нито пък рис или друг някакъв враг, конете се успокоиха и отново захрупкаха.

Същото направиха и двете млади кончета, които си бяха избрали Роня и Бирк. Вече се намираха на удобно разстояние. Мълчаливо си кимнаха, примките им едновременно излетяха и в следния миг се чуваше единствено дивото цвилене на два уловени коня и тропотът от копита на стадото, което препусна и се скри далеч в гората.

Бяха уловили две жребчета, два млади диви жребеца, които ритаха и риеха със задните си крака, дърпаха се, хапеха и като обезумели се мъчеха да се освободят, когато Бирк и Роня поискаха да ги вържат до две дървета.

Накрая успяха, и когато най-сетне спънаха конете, Роня и Бирк ловко отскочиха на безопасно разстояние от хвърчащите копита. Изправиха се задъхани и гледаха как конете ритат и се опъват, докато от тях се стичаше пяна.

— Уж щяхме да яздим — обади се Роня. — Ама тия май няма да се оставят лесно.

Бирк също разбираше това.

— Трябва най-напред да ги накараме да проумеят, че не им кроим никакво зло.

— Вече опитах — отвърна Роня — с парче хляб. И ако не бях си дръпнала ръката бързо-бързо, щях да се прибера у дома при Матис с два отхапани пръста, закачени на колана. Това нямаше да го развесели кой знае колко.

Бирк побледня.

— Да не искаш да кажеш, че този щурак ти се е нахвърлил, когато си му подавала хляб? И наистина идеше да те ухапе?

— Питай го него — навъсено отвърна Роня.

Тя загледа унило буйния жребец, който не спираше да се дърпа и да щръклее лудешки.

— Хубаво име — Щурак — каза Роня. — Така ще го нарека.

Бирк се засмя.

— Тогава в замяна трябва да дадеш име на моя.

— Да, той не е по-малко луд и той — каза Роня.

— Можеш да го наречеш Дивчо.

— Чувате ли, диви коне? — извика Бирк. Вече си имате имена. Ще се казвате Щурак и Дивчо и сега сте наши, и да искате, и да не искате.

Щурак и Дивчо очевидно не искаха. Дърпаха и хапеха кожените ремъци, пот се стичаше от тях, въпреки това те продължаваха да ритат и да мятат къчове, а дивото им цвилене стресна животни и птици нашир и надлъж.

Но денят преваляше, свечери се и те малко по малко се изтощиха. Най-накрая застанаха кротки, с отпуснати глави, всеки до своето дърво, само от време на време изцвилваха смирено и тъжно.

— Може да са жадни — предположи Бирк. — Хайде да ги напоим.

Отвързаха кончетата си — вече тъй кротички, и ги поведоха до езерцето, смъкнаха им кожените ремъци и ги оставиха да пият. Щурак и Дивчо дълго пиха. Сетне застанаха послушни, утолили жаждата си, и загледаха в очакване Бирк и Роня.

— Укротихме ги най-после — заключи доволно Бирк.

Роня потупа коня си, погледна го дълбоко в очите и му обясни:

— Казала ли съм, че ще яздя, значи ще яздя, ясно ли ти е?

И като сграбчи здравата гривата на Щурак, се метна на гърба му.

— Давай, Щурак! — заповяда тя. След което полетя и като описа широка дъга, цопна надолу с главата в езерцето. Показа се над водата тъкмо навреме, за да види как Щурак и Дивчо се скриват между дърветата, препускайки с все сила в галоп.

Бирк й протегна ръка и тихомълком я измъкна нагоре, без да я поглежда. Също тъй мълчаливо се измъкна и Роня от езерцето. Отърси се и от нея се разхвърчаха пръски вода. И като се изкикоти с цяло гърло, отсече:

— Ясно е, че днес няма да яздя повече!

Тогава и Бирк избухна в смях:

— Нито пък аз!

 

 

Настъпи вечер. Слънцето се скри, спусна се здрач, здрачът на пролетната вечер — една странна дрезгавина, която никога не се превръща в пълен мрак. Гората утихна. Черният кос и кукувицата не се чуваха вече. Всички лисичета се гушеха в дупките си, малките катерички и зайчета се прибираха в хралупи и убежища, усойницата пропълзя под камъка си. Не се чуваше друго освен скръбния крясък на бухала някъде надалеч, а скоро и той замлъкна.

Спеше сякаш цялата гора. А всъщност бавно се пробуждаше за своя нощен живот. Размърдаха се всички нощни твари, които я обитаваха. Нещо шумолеше и крадешком се промъкваше в горския мъх. Опашати таласъмчета потракваха със зъби между дърветата, космати среднощни тролове шаваха зад камъните, сиви джуджета на купчини, на купчини се измъкваха от скривалищата си и съскаха, за да уплашат всичко живо по пътя си. Откъм планината долетяха дивите витри — най-жестоките и най-бесните от всички нощни същества в гората. Съвсем черни, те се открояваха върху светлото пролетно небе. Роня ги видя и това не й хареса.

— Тук са се разшетали повече страхотии, отколкото е нужно! И ми се иска вече да се прибера, каквато съм мокра и насинена.

— Мокра си и насинена — отвърна Бирк, — но пък си била цял един ден в пролетта.

 

 

Роня знаеше, че е стояла в гората прекалено дълго. И щом се разделиха с Бирк, се опита да измисли какво да каже на Матис, та да го накара да повярва, че й се е наложило да постои в пролетта чак до късна вечер.

Но нито Матис, нито пък друг някой я забеляза, никой не й обърна внимание, когато се вмъкна в каменната зала. Там имаха други грижи.

Върху овча кожа пред огнището лежеше Стуркас, бледен, със затворени очи. До него беше коленичила Ловис и превързваше една рана на шията му. Всички други разбойници притеснено стояха наоколо и гледаха. Единствен Матис препускаше напред-назад из залата като освирепяла мечка. Той викаше и ругаеше.

— О, тия мерзавци от Бурковия род и техните мизерни разбойници! О, какви бандити! О, ама аз ще ги смачкам — един по един, та никой да не помръдне ни крак, ни ръка, докато е жив. О, о!

Вече не му стигаха думите и се чуваше само непрестанен рев, който нямаше край, докато Ловис не посочи строго към Стуркас. Тогава Матис проумя, че толкова много врява не се отразява добре на клетника, и млъкна неохотно.

Роня разбра, че не би трябвало да говори с Матис тъкмо сега. По-добре беше да попита Пер Черепа какво се е случило.

— За бесилото са такива като Бурка! — рече Пер Черепа. И той й разправи защо.

Матис с пъргавите си момчета залегнали да дебнат край Разбойническата клисура — разказваше Пер Черепа. И не щеш ли, за късмет се задали сума хора — тръгнали на път търговци с големи товари, храни и отгоре на всичко цял куп пари. Те и не помислили да се защищават и затова загубили всичко, което имали.

— И не се ли разсърдиха? — унило попита Роня.

— А познай де! Как само ругаеха и се опъваха, и се инатяха. И на бърза ръка се изметоха оттам. Сигурно щяха да вървят да се оплачат на управника, тъй мисля аз.

Пер Черепа изхихика. Но Роня не виждаше какво смешно има.

— А после, представи си — продължи Пер Черепа, — тъкмо сме натоварили всичко на конете и тръгваме да се прибираме, когато Бурка пристига с цялата си шайка и иска и той дял от плячката. И стрелят, проклетниците недни! Една стрела удари Стуркас право в шията. Тогава, разбира се, почнахме и ние да стреляме. Ехе-хе, трябва да имаше двама-трима от техните, които си го получиха за Стуркас.

Матис се появи тъкмо навреме, за да чуе последните думи, и заскърца със зъби.

— Почакайте, това е само началото — процеди той. — Ще ги подредя всичките до един. Досега бях търпелив. Но най-сетне ще настъпи краят на всички Буркови разбойници.

Роня се разгневи.

— Ами ако тогава дойде краят и на всички Матисови разбойници, за това не си помислил?

— Хич и не мисля да мисля — отсече Матис. Защото няма да го бъде.

— Отде да знаеш — въздъхна Роня.

После отиде и седна до Стуркас. Положи ръка на челото му и усети, че има температура. Той отвори очи и като я видя, се усмихна леко.

— Мене няма да ме прекършат толкова лесно — прошепна той, но гласът му прозвуча като неясно ломотене.

— Разбира се, Стуркас, теб няма да те прекършат тъй лесно.

Роня дълго седя до него и държа ръката му. Не проля нито една сълза. Ала дълбоко в себе си горчиво ридаеше.