Волфганг Холбайн
Антихристът (62)

12.

Небето над гората все още чернееше, когато Бренер излезе от манастира. Първата съзнателна мисъл, която мина през главата му, беше, че Денят на Страшния съд всъщност не е ден, а нощ. Утро без зазоряване, което щеше да е последвано от изгрев над един свят, който няма да има нищо общо с този, който познаваше отпреди.

Светът нямаше да загине, но щеше да бъде друг. Съвършено различен от този, който можеше да си представи.

Напусна развалините последен. Другите трима го чакаха в края на гората. Макар че времето вече нямаше никакво значение, дори може би не съществуваше истински, усети, че дълго го бяха чакали. Както и другите видения преди, и последното изчезна за частица от секундата. Не преживяваше събитията истински, а си спомняше за тях, отведнъж и за всичко, а не на части. Въпреки това беше сам, когато съзнанието му намери обратния път към действителността. Дълго остана така — време, през което просто стоеше и трепереше. Могъществото на това, което научи, не оставяше място в душата му за други чувства. Нямаше място за съмнение и за въпроси. Нямаше „защо“. Никаква истинска причина, поради която той е избран. Беше той, защото така трябваше и това беше единствената причина. Тя беше достатъчна.

Бе станало още по-студено. Когато излезе от арката, която до този момент го пазеше, в лицето го блъсна леден вятър. Бренер потрепери в тънкото яке. В каквото и да се беше превърнал, една част от него все още си оставаше жив, чувстващ човек, който усещаше студа и болката, страха и мъката. Накрая, съвсем накрая, щеше да изпита и смъртта или това, което следваше след илюзията, която до този момент бе смятал за живот.

Снегът заскърца под краката му. Във воя на вятъра се примесиха и други, непознати звуци — пръхтенето на конете, неспокойно риене с копита, звук от мокра, тежка кожа, звънтене на стомана.

Първият кон беше бял, а този, който седеше върху него, бе смъкнал от себе си всички съмнения. Йоханес беше спечелил битката със самия себе си и бе останал победител.

Вторият кон беше огненочервен, а върху гърба му седеше изгореният мъж, преследвачът им, но сега беше здрав и без белези, защото бе преминал през огъня и бе пречистен.

Върху третия кон, черен като нощта, седеше този, когото някога наричаха Бащата на смъртта. Салид никога вече нямаше да убива. Бе прозрял стойността на живота и смъртта и така бе преодолял собствената си смърт. Четвъртият кон беше сивожълт и потрепваше с копита в мътната светлина.

На две крачки от другите Бренер спря и още веднъж се огледа. Погледът му обходи руините на манастира, края на гората и черното беззвездно небе, накрая се спря върху конете, сплъстената им козина и ноздрите, от които като огнен дъх на митични дракони излизаше сива пара. Животните бяха неспокойни.

Беше време. Бренер посегна към седлото на последното животно и с лекота се метна отгоре му. В момента, в който го направи, по цялото му тяло се разля спокойствие и непоколебимата вяра в това, което предстоеше да се направи, и в начина, по който трябваше да стане.

Срокът беше изтекъл. Жителите на този свят бяха получили своя шанс и сега той и останалите трима трябваше да решат дали добре са го използвали или не.

Ярка светкавица разцепи небето на две и падна някъде навътре в гората. В снега се примеси леден дъжд. Воят на вятъра изведнъж прозвуча като въздишка, сякаш самото Сътворение навеждаше глава, предусещайки идващото.

Четиримата конници на Апокалипсиса обърнаха конете си и потеглиха в нощта.