Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (26)

Нови сътресения

Някъде към средата на деня гнездото на свраката беше основно претърсено от смелчаците, клонче по клонче, до самото дъно. Но медала го нямаше.

Времето беше ясно и тихо, слънцето прежуряше, а настроението им беше под нулата.

— Свраката е изгубила медала — предположи Маншон.

— Възможно е — сви рамене Мъхеста брада. — От една сврака всичко може да се очаква.

Полуобувка не издържа и се развика:

— Искам да ям и да спя!

Още не изрекъл тия думи и приятелите му също внезапно усетиха, че са изгладнели и грохнали от умора.

— Да слизаме — предложи Маншон. — В хладилника все ще се намери едно-друго за хапване.

— Този път искам да си дремна заедно с вас в автомобила — обади се Мъхеста брада. — Има твърде много плъхове, за да спя на открито.

— И тъй — лека закуска и приятен сън — уморено се засмя Полуобувка. — После изчезваме завинаги оттук. Нагледах се на родните си места и още как…

За медала и дума не спомена.

— Ами да слизаме тогава — рече Маншон. — Във всеки случай направихме всичко възможно.

Прехвърли се през гнездото, но случайно погледна надолу и се вцепени.

— Вижте! — заекна той. — Погледнете какво става там!

Полуобувка и Мъхеста брада се промъкнаха към същия край на гнездото, надникнаха и по гърбовете им полазиха тръпки.

— Страхотия! — промълви Мъхеста брада.

— И къде сега според теб ще ядем и ще спим? — гласът на Полуобувка прозвуча някак кресливо.

Картината, която се разкри пред очите им, беше колкото неочаквана, толкова и съкрушителна. Плъховете бяха погребали автомобила под телата си. Разхождаха се по покрива, мотаеха се под колелата. Някои даже се гушеха на калника, точно там, където Мъхеста брада беше оставил наумката. И това именно беше най-страшното — плъховете изобщо не обръщаха внимание на растението. Наумката не им оказваше вече никакво въздействие.

— Ето ти сега Cynoglossum officinale — затюхка се Маншон.

— Оръжието-чудо срещу плъховете кой знае защо засече — остро подметна Полуобувка. — И в резултат на това тримата смелчаци заедно с една отровна змия приятно прекарват времето си тук.

Мъхеста брада разбираше колко е виновен и умърлушено обясни:

— Наумката е повехнала от слънцето. Срещу плъховете помага само ароматът на съвсем прясното растение, но аз хукнах с вас да диря медала на Полуобувка и съвсем забравих това.

— Ами сега? — избухна Полуобувка. — Може би ще останем да си живеем на дървото, а? Заедно с това прекрасно змийче, което шава из джобовете ти и всеки момент може да изпълзи оттам!

Несъмнено Мъхеста брада здравата би се обидил от тези думи, ако в този момент не се случи нещо, което мигом изтри всякакви обиди от главата му. От възбуда Полуобувка въртеше все по-сърдито палците на краката си. И тъй като не се намираше върху гладък под, а в края на неравното свраче гнездо, загуби равновесие и полетя…

— Полуобувка! — изрева Мъхеста брада.

— Почакай! — нададе вик и Маншон.

Но Полуобувка съвсем не можеше да чака. Болезнено се удряше о клоните на дървото и неудържимо летеше надолу. В тези няколко секунди той стремително падаше и не бе възможно да предприеме каквото и да било. Просто пъхна прашката в пазвата си и се опита да се задържи за някой по-дебел клон, но не успя. Накрая разтвори сакото си и полетя, разперил ръце. Заприлича на голямо, тромаво птиче, което още не се е научило да лети. Но най-важното — все пак намали скоростта. Дотолкова, че когато най-после падна, дори не изгуби съзнание.

— Жив ли си? — извика отгоре Мъхеста брада с тревожен глас.

Полуобувка не отвърна на този неуместен въпрос. Вместо това той раздвижи ръцете и краката си, додето се увери, че е здрав и читав.

— Тичай да се скриеш в автомобила — развика се и Маншон.

Полуобувка още не беше помръднал от положението, в което бе паднал — прегърбен, широко разтворил ръце и крака. Дочул съвета на Маншон, той предпазливо изви глава към автомобила.

До вратата имаше няколко крачки, но за съжаление там се тълпяха толкова много плъхове, че в момента Полуобувка дори и не можеше да ги изброи.

— Чудно как плъховете още не са ми смъкнали кожата? — със странно равнодушие си помисли той.

В тоя миг почувства нечий поглед.

Този поглед скова крайниците му, прониза го като картечен откос и цялото му тяло потрепери.

След известно време Полуобувка различи кой от плъховете се вглежда така в него. И изведнъж го позна! Онзи същият! Победителят, който със своя убийствен поглед превърна в труп съперника си.

— Край! — помисли си Полуобувка. — Наистина е свършено с мен.

Всяка друга мисъл угасна в него. Просто не съществуваше. С желание би притворил очи, но злата сила, излъчвана от очите на онзи плъх, не му позволяваше да го стори. Омагьосан, той чакаше мъчителния край и вече усещаше как кръвожадните челюсти се впиват в гърлото му. В този миг дочу леко шумолене из тревата. Нещо хладно и гладко се плъзна покрай него и се стрелна към плъха.

Змия! Змийчето Рудолф! Невероятно! Наистина ли Рудолф се беше хвърлил от клоните на дървото, за да му се притече на помощ?

Удивен, Полуобувка осъзна, че вече е в състояние да мисли и за други неща, освен за неизбежната си гибел.

— Какво прекрасно змийче! — разнежи се той.

Всичко стана много бързо. Злата сила в погледа на плъха изведнъж се разсея. Рудолф се метна към него. Плъхът изпищя.

— Бързо на дървото! — сети се Полуобувка. — Трябва да стигна до дървото.

И той рипна и след няколко секунди вече се катереше нагоре по ствола. Но не се свърши с това. Рудолф наистина клъвна плъха с отровния си зъб, но хищникът все още беше силен. Когато змийчето се скри нейде в стената на замъка, плъхът, забелязал бягството на Полуобувка, се изпълни с дива злоба. Сега искаше да си отмъсти и за ухапването. Яростно се хвърли след Полуобувка и запълзя по дървото.

Полуобувка беше стигнал някъде докъм средата на ствола, когато дочу подире си заплашително пъхтене. Погледна надолу и разбра — още малко и босите му палци щяха да са в кръвожадните челюсти на плъха.

Инстинктивно, без да се замисля, Полуобувка мина от другата страна на ствола. И там забеляза кръгъл отвор.

Хралупа!

Никакво колебание! Веднага в хралупата!

Посрещна го приятна хладина. Полуобувка слепешком протегна ръце, защото след ярката светлина на слънцето очите му не можеха да различат нищо в тъмната хралупа.

Но нямаше никакво време. Плъхът вече показа продълговатата си муцуна през кръглия отвор. В тъмното той не откри веднага Полуобувка, но ноздрите му бързо започнаха да се разширяват и да се свиват.

Полуобувка напипа с ръка някакъв металически предмет, гледай ти, даже с дръжка. Удобна дръжка, ще речеш, за него мерена. Предметът напомняше зидарска мистрия. Но къде ти да го разглежда в този момент! Обхвана с две ръце дръжката на металния предмет, замахна високо във въздуха и с все сила го стовари върху главата на плъха.

И когато плъхът шумно тупна на земята, Мъхеста брада се обърна към Маншон:

— Свършено е с този плъх! Най-сетне Полуобувка е спасен!

— Сигурен ли си! — усъмни се Маншон. — Корава душа имат плъховете, може би този пак ще се нахвърли върху Полуобувка.

— Едва ли — врътна глава Мъхеста брада. — Забрави ли, че го клъвна Рудолф? Отровата ще му види сметката и това е сигурно.

Мъхеста брада излезе прав. Плъхът се вдигна как да е на крака, но вече погледът му, който до скоро гореше демонично, сега бе някак пуст и безразличен. Плъхът се заклатушка край дървото — отровата вече действаше.

Маншон и Мъхеста брада облекчено въздъхнаха. Затаили дъх, те преживяха заедно с Полуобувка шеметните му приключения: бяха се отчаяли, когато той падна, трепереха щом плъхът впери в него смъртоносния си поглед. А когато Рудолф тихичко изпълзя от джоба на Мъхеста брада и се плъзна по ствола на дървото, като бързаше да помогне на Полуобувка, Мъхеста брада изпита почти бащинска гордост за своя питомец.

— Но къде се дяна нашият Полуобувка? — зачуди се Маншон. — Не го виждам.

Последното действие от приключенията на Полуобувка не бе в полезрението на Маншон и Мъхеста брада и те нищо не знаеха за хралупата в ствола на дървото.

— Полуобувка — провикна се Мъхеста брада, — къде изчезна?

Никакъв отговор.

— По-лу-о-був-ка-а! — завикаха и двамата заедно, но както и преди — пълно мълчание. Безмълвно се спогледаха и разтревожени започнаха да се спускат надолу.

Чак тогава дочуха нечие спокойно хъркане. Сега вече Маншон и Мъхеста брада лесно и бързо откриха хралупата.