Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (26)

26

Шон го бе забелязал още първия път, когато спряха да напоят конете. Предишния ден бяха напуснали колоната на Челмсфорд, за да проучат положението на североизток. Бяха малък патрул — четирима бели мъже на коне и половин дузина нонгааи, вярната им местна войска от Натал.

Той взе юздите от ръцете на Шон.

— Ще държа коня ви, докато пиете.

Шон се вгледа в лицето на мъжа и моментално го хареса. В бялото на очите му нямаше жълто, а носът му беше по-скоро арабски, отколкото негроиден. Кожата му бе тъмнокехлибарена и блестеше от маслото.

Шон кимна. В езика на зулусите няма думи като „благодаря“ и „съжалявам“.

Коленичи до потока и започна да пие. Водата беше сладка, а той — жаден. Когато се изправи, коленете му бяха мокри, а от брадичката му капеше вода.

Изгледа мъжа, който държеше коня му. Имаше само малка поличка от опашки на цибетки — никакви дрънкулки, наметало и украса на главата. Щитът му бе от необработена черна кожа. Носеше две къси копия.

— Как те наричат? — попита Шон. Веднага му направиха впечатление широките гърди и мускулатурата на корема, която приличаше на застинали вълни.

— Мбиджейн^[1].

— Заради „рога“ ти?

Той се усмихна доволно, бяха поласкали мъжката му суета.

— Как се казваш, господарю?

— Шон Кортни.

Устните на Мбиджейн беззвучно произнесоха името и той тръсна глава.

— Трудно име.

Никога не се обърна по име към Шон — нито веднъж през всичките следващи години.

— Качвайте се на конете — обади се Стив Еразмус. — Да тръгваме.

Метнаха се на конете, хванаха юздите и поразхлабиха пушките в калъфите. Нонгааите, които се бяха излегнали да починат покрай брега, станаха.

— Хайде — каза Стив.

Той нагази в потока. Конят му се стегна и се изкачи по отсрещния бряг, останалите го последваха. Движеха се в разгъната редица с лице към пасбищата, подрусвайки се свободно и отпуснато на седлата. Конете плавно пристъпваха.

До дясното стреме на Шон тичаше големият зулус, дългите му скокливи крачки с лекота съвпадаха с темпото на коня. От време на време Шон сваляше очи от хоризонта и поглеждаше надолу към Мбиджейн, изпитваше странно спокойствие от това, че той е до него.

Тази нощ бивакът им бе в една плитка тревиста долина. Не палиха огън, ядоха пастърма — черни ивици сушено солено месо, като пиеха студена вода.

— Губим си времето. Вече два дни яздим, а няма никакви признаци за присъствието на зулуси — измърмори Бестер Клайн, един от воините.

— Мисля, че е по-добре да се върнем и да се присъединим към колоната. Отиваме все по-далеч от центъра на събитията — ще изпуснем началото на представлението.

Стив Еразмус уви по-плътно одеялото около раменете си. С настъпването на нощта бе станало твърде студено.

— Представление, така ли? — Той се изплю в тъмното. — Оставяме им го на тях, стига да намерим добитъка.

— Не те ли интересува, че ще изпуснеш сражението?

— Виж какво бе, гонил съм бушмени в Кароо и Калахари, бил съм се с племената ксози и финго покрай реката Фиш, преследвал съм в планините Мошеш и неговите басуто. Матабеле, Зулу, Бечуата — с всичките съм имал работа. А сега четири-петстотин глави добитък ще са достатъчно възнаграждение за битката, която ще изпусна. — Стив полегна по гръб и намести седлото под главата си. — Все пак какво те кара да мислиш, че при стадата няма да има пазачи, когато ги открием? Ще се позабавлявате — обещавам ти.

— Откъде знаеш, че има добитък? — упорствуваше Шон.

— Тук е — каза Стив, — и ще го намерим. — Обърна глава към Шон. — Ти си пръв на стража, дръж си очите широко отворени. — Той килна шапката напред, опипа с ръка, за да провери дали пушката му е до него, и промърмори: — Лека нощ.

Останалите се разположиха на одеялата си, напълно облечени, с ботушите и пушки в ръце. Шон се придвижи в тъмнината, за да провери постовете на понгайите.

Нямаше луна, но звездите бяха едри и ниско над земята, осветяваха я, така че четирите пасящи коня се открояваха като тъмни петна на белезникавата трева. Шон обиколи лагера и откри двама от постовете будни и нащрек. Беше изпратил Мбиджейн на северната страна и сега отиде там. На петдесет метра пред себе си различи очертанията на малкия храст, до който беше оставил Мбиджейн. Изведнъж Шон се усмихна и застана на четири крака, стисна пушката и започна да пълзи. Движейки се безшумно, плътно прилепнал към земята, той бавно наближи храста. На десет крачки от него спря и повдигна глава. Вгледа се, като се опитваше да различи очертанията на зулуса между рехавите клони и листата. Върхът на късо копие го погъделичка под ухото му. Шон замръзна, очите му се разшириха от изненада — видя Мбиджейн, осветен от звездите, клекнал над него с копие в ръка.

— Мен ли търси господарят? — попита със сериозен вид той, но в гласа му се прокрадваше смях.

Шон седна и потри мястото, където го беше жилнало копието.

— Само нощна маймуна вижда в тъмното.

— Както само прясно уловена морска котка се обръща по гръб — изкикоти се Мбиджейн.

— Ти си зулус — заключи Шон, разпознавайки типичната им наглост, макар че още в самото начало позна по лицето и тялото на мъжа, че не произлиза от никое от онези наталски племена, които говореха на езика на зулусите, но бяха толкова зулуси, колкото дивата котка е леопард.

— От потомците на Шака — съгласи се с него той. Когато произнесе името на стария зулуски крал, в гласа му се почувствува почит.

— И сега си вдигнал копие срещу Кетчуайо, твоя крал?

— Моят крал? — смехът изчезна от гласа на Мбиджейн. — Моят крал? — повтори той презрително.

Настъпи тишина и Шон зачака. Някъде в тъмното излая чакал и един от конете тихичко изцвили.

— Имаше един друг, който трябваше да стане крал, но той умря набит на кол. Този мъж беше моят баща — каза Мбиджейн.

Изправи се и застана под сянката на храста, последван от Шон. Клекнаха един до друг, без да приказват, но бяха нащрек. Воят на чакала се изви още веднъж над лагера и зулусът обърна глава по посока на звука.

— Някои чакали са двуноги — прошепна замислено той.

Шон усети как кожата по гърба му настръхва.

— Зулус? — попита той.

Мбиджейн сви рамене, едва доловимо движение в тъмното.

— Дори и да е така, няма да ни нападнат през нощта. Може би призори, но никога през нощта. — Премести копието в скута си. — Старият с високата шапка и сивата брада ги разбира тези неща. Помъдрял е с годините, затова спи така сладко сега, но яхва коня и тръгва в тъмното преди изгрев-слънце.

Шон се поотпусна. Хвърли кос поглед към Мбиджейн.

— Старият смята, че едно от стадата е скрито тук.

— Помъдрял е с годините — повтори Мбиджейн. — Утре ще видим, че земята е по-неравна, ще срещнем хълмове и бодливи храсти. Сред тях трябва да е скрит добитъкът.

— Мислиш ли, че ще го намерим?

— Трудно е да се скрие добитък от човек, който знае къде да го търси.

— Много ли пазачи ще има при стадата?

— Дано — отговори зулусът с мъркащ глас. Ръката му се плъзна по копието. — Дано да са много.

— Ще убиваш своя народ, своите братя, братовчеди? — попита Шон.

— Ще ги убия така, както те убиха моя баща. — Сега гласът му звучеше свирепо. — Те не са моят народ. Аз нямам народ. Нямам братя — нищо нямам.

Настъпи тишина, но свирепото настроение на Мбиджейн бавно се изпари. Всеки се чувствуваше добре в присъствието на другия.