Харолд Робинс
Първи умират мечтите (42)

Глава шестнадесета

Пътят лъкатушеше между нивите на Убежището. На всяко поле над реколтата се трудеха по четирима или петима мъже и жени. Явно не проявяваха особено усърдие, движенията им бяха почти апатични под изгарящите лъчи на слънцето. Носеха памучни ризи и панталони в цвят „каки“. На главите им се мъдреха типичните за местните жители широкополи сламени шапки. Дори не вдигнаха поглед към колата ни, въпреки че сигурно чуваха шума на двигателя. Отминахме и последното поле на около миля и половина от Убежището и навлязохме в малка горичка.

— Вече сме във владенията на сеньор Карило — поясни Мариса. — Видяхте го на коктейла. Най-едрият земевладелец в околността и братовчед на губернатора. Кметът му е брат.

— С какво се занимава?

— С нищо — отвърна Мариса. — Богат е.

— Имам предвид със земеделие или с животновъдство?

— По малко и от двете. Но това е работа на арендаторите му. Той само събира рентата. Индианското селище също е негово. Произхожда от най-старинния род в щата. — В гласа й се прокрадна лека горчивина. — Но го заплашват, че ще му отнемат имота, въпреки че има четири пъти повече земя от братовчед ми.

Селището беше точно зад горичката. Състоеше се от овехтели глинени и дървени постройки. Изглеждаше напълно запустяло.

— Къде са хората?

— През последните двайсет години тук не е живял никой — отвърна Мариса. — Говори се, че последните индианци се заселили по хълмовете. Но никой не знае със сигурност.

— Нищо не разбирам. Хората не изчезват току-така. Все са общували с някого.

— С никого. — За миг се поколеба. — Освен това се говори, че Карило ги е избил, но те са обикновени индианци. Никой не го е грижа.

Продължихме по прашната улица на селцето, навлязохме в друга малка горичка и накрая се озовахме сред широкото поле, където снимаше Боби.

Първото нещо, което забелязах бяха униформените пазачи, които се разхождаха наоколо с автомати „М 1“. Хвърлиха светкавичен поглед към колата ни и също толкова бързо го отклониха. Не бяха по-малко от трийсет-четирийсет души.

— Полицаи ли са? — запитах Мариса.

— Не. Частната охрана на Карило.

— Какво правят тук?

— Пазят посетителите. Наоколо има много бандити. Не е безопасно да пътуваш сам.

Спря колата и се запътихме към групата. Боби вдигна поглед и ни забеляза. Погледна си часовника и вдигна ръка.

— Обедна почивка!

— Как върви?

— Чудесно. Вече направих четири серии. Ако успея да заснема още пет, значи сме приключили. Носим си обяд от хотела, ще се присъедините ли към нас?

— С удоволствие. — Обърнах се точно навреме, за да уловя погледа, който Мариса и Ейлин бяха вперили в Кинг Донг, той тъкмо се обличаше. Не му беше лесно да вкара члена си в панталоните. Ухилих се.

— Момичета, ще обядвате ли с нас?

Разположихме се в сянката на дърветата и се заехме с обяда — студена бира, вино, пиле, говеждо печено, желирана риба, царевични питки и франзели.

— Три серии заснехме в селището — обясняваше Боби. — Невероятен пейзаж. Тук ще направим още една. После отиваме у Карило. Позволи ни да снимаме в градината му. Каза, че имал цели декари с цветя.

— Звучи добре. — Отворих още една бира. — Дитер да се е мяркал?

Боби поклати глава.

— Не съм го виждал.

— Чух, че се запътил насам.

— Не е идвал.

— А Лонерган и Хулио?

— И те.

Приближи се асистентът на Боби.

— Готови сме.

Боби се изправи и ми намигна.

— Време е да се връщам на работа.

Обърнах се към Ейлин и Мариса.

— Искате ли да останете да погледате?

Глупав въпрос. Веднага последваха Боби. Гледах как аранжират сцената. Кинг Донг отново беше гол, разпрострян на земята. Ръцете и краката му бяха привързани към колчета. Все едно, че момичетата го бяха пленили и го измъчваха, докато решат какво да правят с него. Действаха с такова усърдие, че инсценировката заплашваше всеки миг да се превърне в реалност. Ръцете им шареха по тялото му и положението му явно ставаше непоносимо. Беше стигнал почти до пълна ерекция, когато Боби се разкрещя.

— За Бога, дръж се като професионалист. Знаеш, че е забранено да се поместват снимки с пълна ерекция, хайде, глупак такъв!

— Не мога, господин Боби — оплака се Кинг Донг. — Наредете на момичетата да престанат. Все пак съм човек.

— Разкарайте се оттам, момичета — заповяда Боби. — Не сме се събрали да се забавляваме.

— Да го полея ли със студена вода? — попита асистентът.

— Нали опитвахме миналия път — рече Боби с отвращение. — Не помага.

— Не се тревожи, Боби — намеси се Саманта Джоунс. — Аз ще се погрижа за него.

— По дяволите, нямаме време за такива работи.

— Работила съм като медицинска сестра. Знам един номер, който прилагахме на пациентите.

— Действай! — съгласи се Боби.

Саманта коленичи до Кинг Донг. Повдигна нежно члена му и го задържа във въздуха с три пръста.

— Как е? — попита с мила усмивка.

Кинг Донг се ухили.

— Чудесно.

Другата й ръка подскочи мълниеносно и се чу плясване. Членът на Кинг Донг се беше стоварил върху бедрото му.

— Олеле! — изпищя той.

Саманта се изправи и го погледна. Нямаше и следа от ерекцията.

— Винаги действа добре! — промърмори тя доволно.

Кинг Донг се озъби насреща й.

— Мръсница!

— Хайде! — викна Боби. — На работа.

Погледах ги още известно време и бавно се запътих към селцето. Нямах нищо против готовите снимки, но не любопитствах как ги правят. Забелязах, че двама от охраната ме последваха на около двайсет ярда.

Постройките нямаха прозорци, а вратите им висяха на откъртени панти. Вътре се търкаляха парчета изпочупени мебели, покрити с дебел слой прах и пясък. Когато се озърнах, пазачите бяха застанали в края на улицата.

От постройката на ъгъла се дочу глас.

— Гарет!

Огледах се, не видях никого.

— Тук горе.

Дениз седеше в отвора на прозореца, краката й се поклащаха от втория етаж.

— Хвани ме! — извика.

Автоматично я поех, когато скочи.

— Да не си полудяла? — смъмрих я аз.

Улови ме за ръка.

— По-бързо. След мен.

Затичахме се нагоре по улицата, заобиколихме зад друг ъгъл и се озовахме в горичката. След пет минути бяхме в най-отдалечения й край, до телена ограда. Отпуснахме се под едно огромно дърво, което ни скриваше под надвисналите си клони.

— Какво беше всичко това? — опитвах се да си поема дъх.

— Нямаме право да влизаме във владенията на Карило — поясни тя.

— За бога!

— Не — прекъсна ме тя сериозно. — Точно за това се грижи охраната.

— Най-много да те изхвърлят. Не могат да те застрелят.

— Могат да постъпят както си искат. Земята е негова.

— Налудничава работа.

— Тук е Мексико. — Вдигна поглед към мен. — Не исках да те напускам. Знаеш това.

За миг помълчах.

— Никой не те е карал.

— Трябваше да го направя. Но не знаех, че ще се чувствам така.

— Трудно ли ти е?

— Много ми липсваш. Това е лошото.

— Тогава се върни.

— Не мога. Ако го направя, никога няма да се издигна на второ ниво.

— И какво от това? Най-важното е да си щастлива.

— Брат Джонатан каза, че ще бъда щастлива, ако прекъсна всички връзки с околния свят. Просто на някои им било по-трудно да го направят.

— Той не ми позволи да те видя.

— Защитавал ме е.

— От кого? Знае, че няма да ти навредя.

— От самата мен. Но нямаше нужда да ми го казва. Аз знаех, че си тук.

— Откъде си разбрала?

— Почувствах твоята аура.

— Продължавай да го повтаряш и най-накрая ще ти повярвам.

— Истина е — прекъсна ме тя. — Само че не бях съвсем сигурна. Преди три дни ми предписаха пътуване в съзнанието.

— Какво означава това?

— Мескалин. За разширяване на съзнанието. — Посегна и леко докосна лицето ми. Зениците й бяха разширени. — Дори в момента не съм сигурна, дали наистина те виждам. Може би просто пътувам.

— Наистина съм аз.

— Не съм сигурна — разплака се тя. — Вече в нищо не съм сигурна.

Притеглих я към себе си.

— Наистина съм тук.

— Боби и Ейлин с теб ли са?

— Да.

— Така си и мислех. Стори ми се, че ги чувствам и тях. — Отдръпна се. — Но всъщност ти ме привлече. Последвах аурата ти от Убежището дотук.

Мълчах.

Претършува джобовете на ризата си, извади дебела цигара, свита от жълта хартия и я запали. Дръпна дълбоко два пъти и ми я подаде. Дръпнах и аз. В главата ми сякаш избухна нещо. Никога не бях пушил такъв наркотик.

— Откъде си го взела? — попитах. — Много е силен.

— Расте навсякъде. Тук е рай за наркоманите. Мескалин, марихуана и стотици други, на които дори не им знам имената. Просто отиваш в полето и си събираш. — Взе цигарата и я загаси. Грижливо я прибра в джоба си.

Изправи се и ме погледна.

— Време е да се прибирам. Преди останалите да се върнат от полето и да съобщят, че са ме видели да идвам насам.

Беше ме обзело пълно спокойствие.

— Какво значение има това? Сигурно изобщо не са те забелязали. Дори не вдигнаха поглед, когато минавахме покрай тях.

— Видели са ни. Но това няма значение. Те са напълно упоени.

— Упоени ли? Как успяват да работят?

Разсмя се.

— Те не работят.

— Но посевите…

— Точно там е номера. Не садим нищо. Просто излизаме да медитираме. Карило ни изпраща храна. Занимаваме се само с подготовка за второто ниво.

— Всички ли използват наркотици?

— Почти всички. Някои не използват. Но те са вече на второ ниво и са го постигнали без странична помощ. Брат Джонатан е на първо ниво. Той няма нужда от нищо.

Спомних си шишето с уиски, което криеше в кабинета си във Фулъртън. Може би не беше толкова силен, колкото го изкарваше Дениз.

— Върни се с мен у дома — предложих й аз.

— Не мога. Вече започнах да се справям с желанията на плътта си. Знам, че вече мога да измина целия път.

— Какъв път?

— Към свободата, Гарет. Към момента, когато ще успея да се възнеса безплътна над небето и да общувам духовно с всеки, с когото пожелая. Ще обитавам много планети и много нива на съзнанието. Ще се слея в едно с Вселената.

Мълчах.

Наведе се към мен.

— Нали няма да кажеш на никого, че си ме видял?

— Няма.

Лека усмивка премина по устните й.

— Довиждане, Гарет. Мир и любов.

— Мир и любов — отвърнах.

Но нея вече я нямаше. Бавно се изправих. Чувствах се замаян и се подпрях на дървото. Всичко ми изглеждаше нереално. Започнах да се чудя дали наистина съм видял Дениз или просто съм слънчасал. После ми мина и се запътих обратно към селцето. Охраната ме чакаше. Пропуснаха ме мълчаливо и ме последваха на известно разстояние до колата.