Агата Кристи
Илюзия с огледала (18)

II.

Два часа по-късно инспектор Къри наклони стола си назад, протегна се и въздъхна.

— Е — каза той, — струва ми се, че вече разполагаме с доста факти.

Сержант Лейк се съгласи:

— Никой от персонала не е присъствал. През критичния период са били заедно… Тези, които спят тук. Останалите са били по домовете си.

Къри кимна. Чувстваше се умствено изтощен.

Бе разпитвал терапевти, преподаватели и двамата бандити, както наричаше момчетата, чийто ред бе да вечерят със семейството. Всички показания съвпадах напълно. Можеше да ги елиминира. Сред тях нямаше самотни души и бяха прекарали времето си заедно, а това е много полезно, когато се потвърждават алибита. Бе оставил доктор Мавърик, който според него бе главният служител, отговарящ за Института, за самия край.

— Ще го повикаме сега, Лейк.

Младият лекар влезе — чист и спретнат, с доста нечовешки вид зад пенснето си.

Мавърик потвърди показанията на персонала и констатациите на Къри. В охраната на колежа не бе имало слабости и смъртта на Кристиян Гулбрандсен не би могла да бъде приписана на „младите пациенти“, както инспекторът понечи да ги нарече, под хипнотизиращото влияние на почти болничната атмосфера.

— Но, инспекторе, те са точно това — каза Мавърик с усмивка.

Тя беше надменна и инспектор Къри не би бил човешко същество, ако не се бе подразнил от нея поне малко.

— А сега за собствените ви действия, докторе — продължи той с професионален тон. — Можете ли да ги опишете с подробности?

— Разбира се. Записах ги максимално точно веднага щом разбрах какво е станало.

Доктор Мавърик бе напуснал големя салон в девет и петнадесет заедно с доктор Лейси и доктор Баумгартен. Отишли заедно в стаята на доктор Баумгартен и разговаряли за някаква нова терапия, докато не дошла мис Белъвър, за да повика доктор Мавърик. Това станало приблизително в девет и половина. След това влязъл в салона и заварил Едгар Лоусън в състояние на душевен срив.

Инспектор Къри се раздвижи.

— Един момент, докторе. Смятате ли, че този младеж със сигурност е побъркан?

Доктор Мавърик отново му отправи надменната си усмивка.

— Всички ние сме побъркани, инспекторе.

„Глупашки отговор“ каза си Къри. За себе си бе сигурен, че е нормален, независимо дали Мавърик е или не е.

— Отговорен ли е за действията си. Предполагам, че знае какво върши?

— Много добре.

— В такъв случай, когато е стрелял с онзи револвер е извършил опит за убийство.

— Не, не, не! Инспектор Къри, няма нищо такова!

— Доктор Мавърик, видях двете дупки от куршуми на стената. Трябва да са минали на сантиметър от главата на мистър Сероколд.

— Може би. Но Лоусън не е имал намерение да го убива, дори не и да го рани. Той е много привързан към него.

— Странен начин да изрази привързаността си.

Доктор Мавърик се усмихна отново. Инспектор Къри реши, че това го подлага на прекалено голямо изпитание.

— Всичко, което човек прави, е преднамерено. Всеки път, когато вие, инспекторе, забравите някое име или лице, то е защото несъзнателно искате да го забравите.

Инспектор Къри го изгледа със съмнение.

— Всеки път, когато допуснете грешка на езика, тя означава нещо. Едгар Лоусън е стоял на няколко стъпки от мистър Сероколд. Би могъл да го убие без проблем. Но не го е улучил. Защо? Защото е искал да не го улучи. Ето го простото обяснение. Мистър Сероколд изобщо не е бил изложен на опасност… Самият той много добре си е давал сметка за това. Разбрал е съвсем правилно жеста на Едгар… жест на непокорство и бунт срещу света, който го е лишил от основни неща в детството — от сигурност и обич.

— Мисля, че бих искал да поговоря с този млад човек.

— Разбира се. Щом желаете. Избухването му снощи е оказало пречистващ ефект. Днес отново има голямо подобрение. Мистър Сероколд ще бъде много доволен.

Инспекторът се втренчи в него, но доктор Мавърик не промени сериозното изражение на лицето си. Къри въздъхна.

— Разполагате ли с арсеник? — попита той.

— Арсеник? — Въпросът изненада доктор Мавърик. Очевидно за него той беше напълно неочакван. — Що за въпрос? Защо арсеник?

— Просто отговорете, моля.

— Не, нямам никакъв арсеник.

— Но имате някои лекарства?

— Разбира се. Успокоителни. Барбитурати, производни на морфина. Нищо необикновено.

— Вие ли се грижите за мисис Сероколд?

— Не. Семейният лекар е доктор Гюнтер от Маркет Киндъл. Аз също имам медицинска степен, но практикувам само психиатрия.

— Разбирам. Е, благодаря ви, доктор Мавърик.

Когато докторът излезе, Къри промърмори на Лейк, че от психиатрите го заболява глава.

— Сега ще продължим със семейството — каза той. — Най-напред ще повикаме младия Уолтър Хъд.

Уолтър Хъд се държеше предпазливо. Сякаш оглеждаше полицейския инспектор леко наежен. Но иначе беше готов да помогне.

В Стонигейтс почти цялата електрическа инсталация била повредена. Била много стара. В Щатите никой нямало да търпи подобно нещо.

— Предполагам, че е направена от покойния мистър Гулбрандсен, когато електрическото осветление е било новост — подметна инспектор Къри и се усмихна леко.

— Като нищо! Добрата стара феодална Англия никога няма да се модернизира!

Бушонът, към който били свързани повечето от лампите в големия салон, изгорял и той отишъл до таблото, за да го поправи. След известно време свършил и се върнал обратно.

— Колко време ви отне това?

— О, не мога да кажа точно. Таблото е нависоко. Трябваше да взема свещ и стълба. Може би десет минути… Може би четвърт час.

— Чухте ли изстрел?

— Не. Не съм чул нищо такова. Вратата към кухнята е тапицирана с нещо като филц.

— Разбирам. И какво заварихте, когато отново се върнахте в салона?

— Всички се бяха скупчили пред вратата на кабинета. Мисис Стрет каза, че мистър Сероколд бил прострелян… Но се оказа, че не е вярно. Кукуто не беше улучило.

— Разпознахте ли револвера?

— Разбира се! Моят!

— Кога го видяхте за последен път?

— Преди два или три дни.

— Къде го държахте?

— В едно чекмедже в стаята си.

— Кой знаеше за него?

— Не знам кой какво знае в тази къща.

— Какво имате предвид, мистър Хъд?

— Че са побъркани.

— Когато влязохте в салона, всички ли бяха там?

— Какво значи „всички“?

— Всички, които бяха там, когато излязохте да поправите бушона.

— Джина — да… възрастната дама с бялата коса… и мис Белъвър… не обърнах особено внимание, но мисля, че беше и тя.

— Мистър Гулбрандсен пристигна съвсем неочаквано завчера, нали?

— Предполагам. Доколкото разбрах, не са го чакали.

— Някой стори ли ви се разтревожен заради пристигането му?

Уолтър Хъд се замисли за момент и отговори:

— Не, не бих казал такова нещо.

Отново стана предпазлив.

— Имате ли някаква представа защо е дошъл?

— Сигурно заради безценната им фондация. Тук всичко е побъркано!

— Такива фондации има и в Щатите.

— Едно е да направиш дарение с някаква цел, съвсем друго, да го правиш на психиатрична основа както тук. В армията ми дойде до гуша от психиатри. Тук просто гъмжи от такива! Да учат младите нехранимайковци да плетат кошнички и да правят поставки за лули! Детски игри! Това е безумно, казвам ви!

Инспектор Къри не удостои забележката с коментар. Може би беше съгласен с нея. Той се вгледа в Уолтър съсредоточено.

— Значи нямате представа кой е убил мистър Гулбрандсен?

— Някое от умните момчета от колежа е решило да се поупражнява, предполагам.

— Не, мистър Хъд. Можем да изключим момчетата от колежа. Заведението, въпреки внимателно създаваното впечатление за свобода, е място за ограничаването й и това се спазва стриктно. Никой не може да влезе или излезе оттам по тъмно, за да извърши убийство.

— Аз не бих бил толкова сигурен. Както и да е. Ако искате да е някой по-вътрешен, предполагам, че е бил Алекс Рестарик.

— Защо?

— Защото е имал възможност да го направи. По това време е бил сам в колата си в границите на имението.

— А защо му е било да убива Кристиян Гулбрандсен?

Уолтър Хъд сви рамене.

— Аз съм външен човек. Не познавам семейните истории. Може би старото момче е чуло нещо за Алекс и се е канело да го раздрънка на семейството.

— С какви последствия?

— Ами например да му отрежат мангизите. Той има нужда от тях. И харчи доста, доколкото разбирам.

— Имате предвид театралните му занимания?

— Така ли ги нарича?

— Предполагате ли нещо друго?

Уолтър Хъд отново сви рамене.

— Не знам — отвърна той.