Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (1) (Документална трагедия)

Но най-напред искам да кажа…

Баща ми започнал жизнения си път като матрос на балтийските ескадрени миноносци^[1], а го завърши като комисар от морската пехота сред развалините на Сталинград. От него съм наследил привързаността си към флота и обичта си към бързите, стремителни кораби. Днес малцина знаят, че от 1942 до 1945 г. в нашия флот съществуваше воинското звание юнга. То се даваше на млади момченца, които са усвоили някаква флотска специалност, положили са воинска клетва и могат наравно с големите да носят самостоятелна вахта при механизмите. Между тези щастливци бях и аз. На петнадесетгодишна възраст станах рулеви на един ескадрен миноносец. В това няма нищо учудващо — войната беше време и на голямо доверие към младите…

Ние, юнгите, много искахме да се озовем сред самия водовъртеж на морската война и аз имах този късмет — служих в Северния флот. Нашите есминци преследваха противникови подводници. В състава на съюзнически ескорти те конвоираха кервани с доставки по споразумението „заем-наем“. Не всеки у нас има ясна представа какъв дълъг и страшен път изминаваше през океана обикновената консервена кутия със свинско, преди нашият героичен войник да я отвори с щика си някъде в окопите край Курск…

За съжаление, аз разбрах много късно, че всичко, което бях видял, е история! Обърканите впечатления от флотската ми младост легнаха в основата на моя първи роман (между впрочем, не съвсем сполучлив) и аз си мислех, че никога вече няма да се върна към тази тема: за дълго се бях отдал на руската история. Помня, че през 1969 г. подготвях за печат поредния си исторически роман „С перо и шпага“ за тайната дипломация през XVIII век и изведнъж — в най-големия разгар на работата! — властно ме грабна темата за кервана PQ–17; оставих далечната история и се залових за нашето близко минало.

То беше нещо като среща с младостта ми…

В моята памет възкръснаха бензиновите пожари на танкерите; сякаш отново виждах как със стон умират транспорти, а на палубите им танкове и локомотиви като обезумели трошат товарните контейнери. Още от първите думи разбрах, че се получава реквием — нещо като последно „прости“ на всички, които от корабната палуба крачнаха направо в бездната.

В съкратен вариант „Реквиемът“ беше публикуван веднага след написването му. Ленинградското списание „Звезда“ го отпечата в майската си книжка от 1970 г., посветена на 25-годишнината от Деня на победата. Никак не очаквах, че най-много отзиви ще получа от читателки. Кой знае защо, жените възприеха „Реквием за кервана PQ–17“ много по-чувствително, отколкото читателите мъже. Тук си позволявам да изразя своята дълбока благодарност на всички, които ми посочиха недостатъците и явните пропуски, които аз се постарах да отстраня при подготовката на книгата за отделно издание.

Естествено, в такъв кратък труд като този е немислимо описаните събития да бъдат отразени в цялата им пълнота, затова по-подробна картина за съдбата на PQ–17 читателят трябва да търси в специалните трудове.

Нощем в Атлантика, тази предвечна люлка на флотовете от цял свят, човек изпитваше страх и трепет…

Срещаш мъртъвци от загинали кораби и вълната ги носи върху ликуващия си гребен, а мъртъвците не тънат, подути, както и бушлатите им, изпълнени с капок и въздух.

Чуваш как в мрака ненадейно заработват дизелите, зареждайки с ток изтощените през деня батерии на подводницата, а ето я и нея — ниска, дълга сянка с куполата на рубката, която морето залива.

Виждаш как минава и се разтваря в нощта топлата грамада на крайцер, но накъде отива, често не знаят дори хората, които носят вахта на мостиците му.

Неволно свиваш глава в раменете си, когато иззад нощните облаци, поглъщайки с вой пространството, пада някоя тежка Каталина с четири ревящи мотора и от тялото й полита надолу нещо подобно на бъчва — в океана цопва още една мина.

Обикновено човек загиваше в Атлантика с най-ужасната смърт, която се нарича неизвестност. То не е онази общодостъпна смърт, когато те вдигнат, покрият те с шинела и те спуснат в братска могила. При тази смърт няма дори гроб…

Моряците са пределно точни в своите доклади:

— Срокът на автономност е изтекъл…, не се обажда в етера за връзка с базата…, на позивните не отговаря!

Значи — край.