Патрик Зюскинд
Парфюмът (35) (Историята на един убиец)

36

Недалеч от градската порта „Фенеан“, на улица „Лув“, Грьонуй откри една парфюмерийна работилничка и попита за работа.

Оказа се, че собственикът, майстор-парфюмеристът Оноре Арнюлфи, се бе поминал през зимата и неговата вдовица — пъргава чернокоса жена около тридесетте — въртеше търговията сама с помощта на един калфа.

След като надълго и нашироко се оплака от лошите времена и несигурното си финансово положение, мадам Арнюлфи заяви, че, всъщност, не можела да си позволи втори калфа, но, от друга страна пък, се нуждаела от такъв заради многото работа; че освен това не можела да подслони при себе си в къщата втори калфа, от друга страна пък, разполагала с една колибка в маслиновата си градина зад францисканския манастир — на десетина минути оттук, — където някой непридирчив момък би могъл да нощува при нужда; че като честна търговка осъзнавала отговорността за физическото здраве на своите калфи, но, от друга страна пък, не била в състояние да осигури две топли ястия на ден — с една дума, мадам Арнюлфи бе жена с добро състояние и добър търговски нюх, което Грьонуй отдавна бе подушил. И тъй като парите не го интересуваха и се задоволи с двата франка седмично, както и с останалите мизерни условия, те бързо се споразумяха. Мадам извика първия калфа — огромен мъжага на име Дрюо, за когото Грьонуй от пръв поглед разбра, че е свикнал да дели леглото с госпожата, а тя очевидно не взимаше решения по някои въпроси, без да се консултира с него. Носещият се в облак миризма от сперма гигант, в чието присъствие Грьонуй изглеждаше направо джудже, се изтъпанчи отпред, разкрачи нозе, критично измери новодошлия от глава до пети, сякаш по този начин искаше да прецени дали оня няма непочтени намерения и да не би да се окаже евентуален съперник, накрая се ухили снизходително и даде съгласието си с кимане на глава.

С това всичко бе уредено. Грьонуй получи едно ръкостискане, студена вечеря, завивка и ключа за паянтова барака без прозорци, но приятно ухаеща на сено и овча тор, където той се подреди криво-ляво.

На следния ден пое службата си при мадам Арнюлфи.

Беше бремето на нарцисите. Мадам отглеждаше цветята по собствените си парцелчета долу, под града, в просторната котловина или пък ги изкупуваше от селяните, с които се пазареше ожесточено за всяка партида. Кошовете с милион цветчета докарваха още в най-ранни зори и ги изтърсваха в работилницата на обемисти, но леки като перце камари. Междувременно Дрюо стапяше на гъста каша свинска мас и говежда лой и докато Грьонуй бъркаше непрестанно с дълга бъркалка, той насипваше с крина пресен цвят. Като изплашени до смърт очи, листенцата се задържаха за момент на повърхността, побледняваха на секундата, щом бъркалката ги потопеше и топлата мазнина ги обгърнеше. Почти в същия миг те се отпускаха, увяхваха — очевидно смъртта ги връхлиташе тутакси и нямаха друг избор, освен да изпуснат последната си уханна въздишка тъкмо в оная маса, която ги убиваше; защото — за своя неописуема радост Грьонуй установи този факт — колкото повече цвят разбъркваше в казана, толкова по-силно ухаеше мазнината. И по-точно — не мъртвите листца ухаеха, ухаеше самата мазнина, която бе обсебила аромата на цвета.

Междувременно кашата се сгъстяваше и те бързо я прекарваха през големи цедки, за да я освободят от изсмукалите мъртви венчелистчета и да я подготвят за пресен цвят. После пак сипваха с крината, бъркаха, цедяха — така без отдих целия ден, защото работата не търпеше бавене, и до вечерта цялата камара преминаваше през казана с мазнината. За да не се губи нищо, заливаха отпадъците с вряла вода и ги прекарваха през винтова преса, за да изстискат нежноуханното масло до последна капка. Същината на уханието обаче, душата на морето от цвят, бе останала в казана, заключена и съхранена в невзрачно сивкавата, бавно смръзваща се мазнина.

На следното утро мацерацията — както се наричаше тази процедура — продължаваше. Пак подгряваха казана, пак втечняваха мазнина и пак я зареждаха с пресен цвят. Така — няколко дни от зори до мрак. Работата бе напрегната. С натежали като олово ръце, с пришки по дланите, с болки в гърба Грьонуй се кандилкаше вечер към колибата, пиян от умора. Дрюо, който бе трижди по-як от него, ни веднъж не го отмени на бъркалката, а само си позволяваше да досипва лекия като перце цвят, да поддържа огъня и от време на време — заради жегата — да отскача догоре, за да гаврътне някоя чашка. Но Грьонуй не се оплакваше. Бъркаше безропотно цвета в мазнината от тъмно до тъмно, а докато бъркаше, едва ли усещаше напрежението, защото пак и пак се омагьосваше от процеса, който протичаше пред очите и под носа му: бързото омекване на цвета и абсорбирането на неговото ухание.

По някое време Дрюо решаваше, че мазнината се е наситила и повече не може да поглъща ухание. Загасяха огъня, прецеждаха гъстата каша за последен път и я изсипваха във фаянсови тигли, където тя скоро се сгъстяваше до чудно уханна помада.

Това бе часът на мадам Арнюлфи, която пристигаше, за да прегледа скъпоценния продукт, да надпише тиглите и да нанесе качеството и количеството в книжата си. След като собственоръчно похлупваше, запечатваше и отнасяше тиглите в прохладните дълбини на зимника, тя надяваше черната си рокля, нагласяше вдовишкия воал и започваше обиколката си по търговци и търговски къщи из града. С прочувствени слова тя описваше пред господата положението си като самотна жена, изчакваше предложенията, сравняваше цените, въздъхваше и най-подир продаваше или не продаваше. Помадите, съхранявани на хладно, траеха дълго. И ако понастоящем цените не бяха задоволителни — кой знае! — може пък зимъс или напролет да скочат до небето. Освен това трябваше добре да премисли дали, вместо да продава стоката си на тия бакали, не вземе да я натовари в съдружие с други дребни производители на някой кораб за Генуа, или пък да се включи в кервана за есенния панаир в Бокер — разбира се, рисковано, ала в случай на успех — извънредно доходно начинание. Мадам Арнюлфи старателно претегляше и сравняваше всичките възможности, а понякога ги съчетаваше, като една част от съкровищата си продаваше, друга — скътваше, а трета изтъргуваше на свой риск. Ако при своите проучвания подразбереше, че пазарът за помадата е преситен и в близко бъдеще положението няма да се измени в нейна полза, тя бързо поемаше към къщи, развяла воал, и нареждаше на Дрюо да преработи цялата продукция и да я превърне в масло абсолю.

И тогава наново изваждаха помадата от зимника, затопляха я най-внимателно в похлупени гърнета, прибавяха й спирт и с една вградена бъркалка Грьонуй я разбъркваше из дъно, след което я промиваше. Връщаха тази смес в зимника, тя изстиваше скоро, алкохолът и мазнината се разслояваха, насипваха алкохола в шишета. Сега той представляваше, тъй да се каже, парфюм, само че извънредно силен, докато останалата помада бе загубила по-голямата част от аромата си. Значи ароматът на цветята още веднъж бе преминал от една среда в друга. Ала операцията не приключваше и с това. След внимателно филтриране през газени кърпи, които задържаха и най-дребните бучици мазнина, Дрюо изсипваше парфюмирания алкохол в малък аламбик и бавно го дестилираше на слаб огън. Това, което оставаше в широката част след изпаряването на алкохола, бе нищожно количество бледо оцветена течност, добре позната на Грьонуй, каквато обаче по качество и чистота не бе помирисвал нито у Балдини, а още по-малко — у Рюнел: етеричното масло от цветовете, безукорният аромат, концентриран стохилядократно В локвичка есанс абсолю. Това абсолю вече не миришеше приятно. То миришеше интензивно, почти болезнено остро и лютиво. Ала само една капка от него, разтворена в литър спирт, бе достатъчна, за да го съживи и да възкреси цяла поляна с цветя.

Добивът бе ужасяващо малък. Течността стигна точно за три флакончета. Само три флакончета бяха останали от милионите цветчета. Но тези флакончета струваха цяло състояние още тук, в Грас. Къде-къде повече, когато ги изпратят в Париж или Лион, в Гренобъл, Генуа или Марсилия! При Вида на тези шишенца очите на мадам добиха болезнено красив израз, тя ги галеше с поглед, а когато ги взе в ръка, за да ги затвори с шлифованите запушалки, затаи дъх — да не би да издуха някой атом от драгоценното съдържание. И за да не се разлеят или изветрят, тя запечата гърлата им с разтопен восък, уви ги като капсули в рибен мехур и ги затегна здраво с конец. После ги нареди В облицовано с Вата ковчеже и го заключи в зимника зад девет ключалки.