Гьончо Белев
Патилата на едно момче (12)

12
Незначително произшествие

Тази година преди Коледа започна да вали ситен сняг, който през време на празниците бялна цялото стипонско поле. Комините на къщите се украсиха с големи бели калпаци, а хората се движеха из улиците по тесни пътеки, заградени със стени от сняг. След Йордановден изведнаж се развилия „сърбинът“, така наричаха западния вятър, и изпомрази где кого стигна. Но въпреки студа стипончани разхвърляха шума на овцете, туряха сено на добитъка и бързо изтичваха да се сгреят в къщи. Дюкянджиите пък от ранна сутрин до късна вечер не преставаха да посрещат купувачите и да работят.

Нощем фъртуната свиреше в комините на различни гласове. Това ме плашеше и аз се завивах презглава. Понякога свирнята се обръщаше на женски плач, който ме караше да запушвам и ушите си. В края на краищата сънят надвиваше и аз заспивах.

Но разбира се, че точно през такава зима с дебел сняг, студен вятър и синя мъгла в нашите детски сърца още по-силно дълбаеше копнежът по пролетта. Ние с трепет очаквахме времето, когато като изпуснати юнци ще хукнем към „Кочиевци“, където пролетта прогонваше най-рано тежката, студена зима.

„Кочиевци“ беше чудна местност. Падина, предпазена от ветровете, с шумолещи от всички страни на скатовете потоци, които през пролетта се събираха долу в един ръкав, в дъното на който лежаха хиляди обли камъчета.

През пролетта склоновете на „Кочиевци“ биваха осеяни с кокичета, минзухар и кукуряк. Тук пъпките на младия букаш най-рано набъбваха, дори понякога изпреварваха цветята, пукваха се и показваха сочнозелени островърхи листчета.

Ние децата обичахме не само природата и пролетта, но и традициите, особено когато те са свързани с ядене.

Всяка пролет ние отивахме в „Кочиевци“ и там на припек си готвехме „манджа“ от прясна коприва. Разбира се, че някои прибори и особено продукти трябваше да се вземат тайно, тъй като домашните ни никак не бяха склонни да зачитат тия наши своеобразни традиции.

Тази пролет се събрахме в запустелия двор на джамията и хвърлихме жребий кой да донесе тиган, масло, яйца, пипер, лъжица и пр.

На мене се падна да взема масло и яйца. Доставянето на тези продукти беше свързано с голям риск, но жребият беше хвърлен и аз го приех без протест.

Обстоятелствата ми помогнаха, имах късмет. Мама беше наклала огън на двора и топлеше вода за пране.

Яйцата вдигнах още топли от полозите и ги сложих на главата си, като внимателно ги захлупих с касторената си шапка, чието дъно беше от кадифе. Маслото увих в халваджийска хартия и го пъхнах в джеба си.

За да запазя необходимото за случая равновесие, аз стъпях бавно, изправен, сякаш бях глътнал дрянова пръчка. Но изгледите да се промъкна незабелязано изведнаж намаляха — трябваше да мина край самия огън.

Щом мама ме видя, извика:

— Какво стъпваш като млада невяста с пълни менци?

— Отивам при тате на дюкяна — гузно промънках аз.

— После ще идеш при баща си. Сега седни край огъня и го подклаждай!

За да не разбере мама „деликатното“ ми положение, аз се подчиних и седнах на малкото столче. Но за нещастие огънят печеше тъкмо от страната, от която беше джебът с маслото. То почна да се топи и да ме пари. Не закъсня да потече и надолу към глезените.

Със стиснати от болка зъби станах и тръгнах към портата.

— Къде отиваш? — скара ми се мама.

Престорих се, че не я чувам и продължавах да крача бавно. Но тя се спусна към мене, улови ме за палтото и ме тупна по шапката. Яйцата се счупиха и потекоха по лицето ми. За да я умилостивя, започнах силно да плача.

— Какво става с Минко? — запита тате, който в това време се показа на портата.

— Нищо, нищо, бае Божине. Незначително произшествие! — отвърна вместо мама старшията Панайот, който през плета на съседите беше наблюдавал цялата тази сцена.