А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (74)

71.

Тя не се разплака. Нито започна да се моли. Нямаше намерение да се опитва да обяснява или да призовава чувството му за справедливост, приятелство или любов, защото инстинктивно и безсъмнено разбра, че нито едно от тези неща не е било реално. Очакваше, че ще изпадне в паника, но необикновеното положение прогони ужаса и я остави странно спокойна, някак отстранена и изпълнена със справедливост. Нямаше да плаче. Нито да се моли.

Опита да се изправи, когато Калвин я удари по лицето с опакото на ръката си. Не я заболя много, но небрежната му бруталност я изненада и я накара да се свие в ъгъла. Бауърс стоеше на прага и тя нямаше къде да отиде.

Изведнъж й мина през ума, че той смята да я убие, там където се е свила. Какво друго можеше да направи? Тя се надигна, приклекна и вдигна глава. За миг очите им се срещнаха и Бауърс се ухили цинично и злобно.

— Знаеш ли, мисля, че така е най-добре. — Видът му беше неузнаваем. — Не бих издържал отново да ме докосваш.

Дебора обтегна мускули, но не отговори.

— Чу ли какво казах? — попита Бауърс, все още спокойно, и сетне добави шепнешком, почти нежно: — Еврейке.

Той сви юмрук и дръпна назад ръката си, за да замахне. Дебора се хвърли напред, заби глава в стомаха му и го блъсна с всичките сили на краката си. Юмрукът му се стовари върху рамото й. Заболя я, но ударът й го изкара от равновесие и атаката й го простря по гръб. Главата му се тресна в плочките на пода и глухо изкънтя. Дебора изтръпна, докато пълзеше покрай него, но не се надяваше, че падането го е убило.

Бауърс лежеше там и тя се надвеси над него. По главата му нямаше кръв и въпреки че беше изцъклил очи, тя знаеше, че всеки момент може да стане. Дебора го прескочи тромаво, отвори вратата на тоалетната и хукна към вътрешността на музея.

Трябва да намеря телефон.

Тя побягна като залиташе към кабинета и търсеше ключовете. Глезените й започнаха да се огъват и големите й крачки станаха несигурни.

Не сега. Няма време за болка.

Стигна до фоайето, когато чу, че вратата на тоалетната се тресна в стената. Бауърс идваше.

Дебора се поколеба. Ако влезеше в кабинета, нямаше да има къде да избяга. Той вероятно щеше да разбие вратата и да нахълта, преди да е успяла да се обади по телефона. Обаждането щеше да почака. Трябваше да излезе от музея. Пътят беше само осемстотин метра и тя познаваше района по-добре от Бауърс.

Дебора се обърна, за да прекоси фоайето и го видя. Той беше зад ужасния корабен нос и се отправяше към изхода, като се препъваше, приведен на една страна, досущ потъващ галеон. Може би ударът по главата му беше причинил леко мозъчно сътресение.

Добре — помисли тя.

Бауърс очевидно смяташе, че Дебора вече е излязла. Вероятно му беше изтекла малко кръв, бе изпаднал в безсъзнание за минута-две и бе загубил представа за времето.

Добре.

Но не достатъчно. Дебора затаи дъх. Надяваше се, че той ще изскочи навън в дъжда и тя ще успее да се заключи в кабинета и да се обади на Сернига. Бауърс обаче забави крачка, спря и като див звяр се втренчи в затворените врати, а после рязко се завъртя и се наведе. Изглежда, видя нещо на земята. Дебора надникна покрай зеленикавата жена змия със зловеща усмивка и сърцето й сякаш подскочи. Бауърс протегна ръце към бял найлонов плик и го докосна с дланта си.

Смътно, като отзвук от безсмислен, несвързан сън, Дебора осъзна, че това е китайската храна.

Проверява дали все още е топла.

Само допреди няколко минути това щеше да бъде вечерята им, споделеното им преживяване, любовната игра. Споменът беше толкова уродлив и извратен, че й отне секунда, докато разбере, че всъщност той се опитва да установи колко време е бил в безсъзнание и колко далеч е избягала Дебора. Бауърс бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон, изправи се и започна да натиска бутоните.

Дебора тръгна веднага щом чу приглушения му глас. Направи две-три крачки, когато глезенът й се огъна и тя тромаво се спъна. Но не откъсваше очи от мъжа, шепнещ по телефона. Гласът му отекна за миг и той се обърна и я видя, докато Дебора хукна по тъмния коридор към двойните врати.

Тя познаваше музея като пръстите на ръката си. Можеше да се скрие. Да заобиколи. Да влезе в жилището на Ричард и да се измъкне оттам…

Двойните врати се отвориха с трясък и пред нея застана хлапакът с бръснатата глава и татуировките, когото бе оставила да лежи в безсъзнание на стълбите под земята в Микена. Белият заек.

— Да — каза той по телефона, който притискаше под брадичката си, и се насочи към нея. — Виждам я.

Младежът извади кама и я размаха като фокусник или танцьор в стриптийз. Ножът се различаваше от онзи, който носеше в Гърция. Острието беше дълго и тънко, а дръжката леко извита надолу. На върха имаше малка свастика. С този нож беше убит Ричард. Камата на Калвин — разочаровано и тъжно помисли Дебора.