Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (5)

Пета глава

Тара следваше задните светлини на Деймън — донякъде доволна, че Кени бе избрал да се вози при него. Главата я болеше и се нуждаеше от време да събере мислите си. Не я безпокоеше толкова досадната ревност, покълнала в нея от явното отстъпничество на Кени. Не, проблемът беше в неизвестността по отношение плановете на Деймън. Просто не знаеше къде възнамерява да отиде той.

Когато бе настоял да ги закара у дома, тя му бе хвърлила бърз кос поглед, но любезното му изражение не й подсказа нищо. Той прибра нещата на Кени в багажника на своята кола, като отговаряше на непрекъснатите въпроси на момчето с търпение, за което тя му завидя. Усещаше как нервите й се опъват до крайност от неспирното бъбрене на брат й и на няколко пъти едва се сдържаше да не го помоли да замълчи.

Не бива да обвинявам Кени за радостта му от срещата с Деймън, укори се тя. Когато той се появи в живота им, Кени бе точно във възрастта, когато момчетата си избират герои.

Още от мига, в който Деймън за първи път влезе в къщата, и двамата с брат й бяха запленени от високия мъж със сурово лице, излъчващ сила и елегантност.

Беше дошъл в дома им по покана на баща й — да обсъди възможността за снабдяване по въздуха на група работници в мина, до която нямаше възможност за друг достъп. Скоро Тара разбра, че той е собственикът на въпросната мина, ала не обърна внимание. Дотогава тя изцяло бе обсебена от силната личност на Деймън и чувстваше, че живее само когато е с него.

Беше се движила из къщата, изпълнявайки механично своите задължения, толкова погълната от мислите си, че почти не реагираше, когато й отправеха някоя забележка. Баща й не я беше разпитвал за задълбочаващите се отношения с Деймън и навремето му бе благодарна за това, припомни си тя. В нея се надигна мощна вълна от негодувание, щом си помисли за безразличието на баща си.

Ръцете на Тара стискаха кормилото, докато взимаше последния завой, водещ към тяхната къща. Разходките из миналото няма да й донесат нищо добро, осъзна тя. Трябвало е да бъде достатъчно зряла жена, за да сложи в ред отношенията си с Деймън, но не го бе сторила, не бе! Не можеше да твърди, че липсата на загриженост от страна на баща й е причината за всичките й беди, просто нямаше смисъл да продължава да разсъждава така. Винаги се бе борила сама с проблемите си и сега, на двадесет и шест, притежаваше достатъчно опит, за да се погрижи за бъдещето си.

Все още напрегната, Тара паркира колата в алеята. Деймън и Кени вече бяха влезли в къщата и щом видя как светлината от отворената врата заля верандата, изведнъж й се прииска чисто и просто да откаже да стъпва в къщата, докато той е там. Поемайки си дълбоко дъх, тя слезе от малкия си син фиат.

Водейки се по гласовете, Тара тръгна към кухнята. Спря се на прага и мълчаливо загледа двамата мъже. Върху лицето на Деймън бе изписана снизходителна усмивка, а Кени, седнал до него, възбудено жестикулираше.

— Последният мач беше наистина страхотен, нали, Деймън? Божичко, направо прегракнах от викане, когато оня шегаджия се пипкаше с топката, а до края оставаха само две минути!

Тара едва се сдържа да не възкликне раздразнено. Футболът беше голямата страст на Кени. Започне ли веднъж, можеше да продължава с часове, а на нея в момента просто не й се слушаше за тънкостите на любимия му спорт. Тя се облегна на рамката на вратата.

— Ей, Тара — провикна се Кени, гласът му прозвуча необичайно силно в малката стая. — Тъкмо разправях на Деймън…

— Не сега, Кени — сопна му се тя. И веднага съжали. Не се нуждаеше от гневното порицание, което присви очите на Деймън; изразът върху лицето на Кени бе повече от достатъчен, за да я накара да се почувства като някоя вещица. Поклащайки глава, отпусна напрегнатите си черти с кисела усмивка и извинително махна с ръка. — Съжалявам, че се сопнах, Кени. Какво искаше да кажеш?

— Няма значение — измърмори той, като отбягваше очите й, пренебрегвайки опитите й да се помирят. — Уморен съм. Мисля да се прибера в стаята си — добави той начумерено. — Лека нощ, Деймън.

Тара се отмести встрани, щом брат й се упъти към вратата, но при звука от гласа на Деймън Кени се спря, поглеждайки през рамо към другия мъж.

— Няма ли да кажеш лека нощ на сестра си, приятел?

— Разбира се — отвърна му Кени. — Лека нощ, Тара.

Като хапеше устни, за да удържи сълзите си, тя едва измърмори „лека нощ“ след отдалечаващия се Кени. Лекото хлопване на вратата на спалнята отекна в главата й и я накара да потрепери.

— Май не си от най-тактичните и мили сестрички, а, скъпа?

— О, я млъквай!

Тросването й бе придружено от войнствено поклащане на главата — движение, за което почти на мига съжали. Стаята се завъртя лудо. Примигвайки, тя потръпна от светлината, която сякаш я изгаряше през клепачите, и изобщо не забеляза кога Деймън е станал и се е приближил до нея.

— Какво има?

— Нищо… Боли ме главата, това е всичко.

— Като те гледам, май ти е достатъчно — измърмори той и преди тя да може да се възпротиви, я вдигна на ръце. Искаше да му се противопостави, но щом главата й се отпусна върху силното му рамо, Тара осъзна, че няма да й стигнат силите. Беше отнесена в спалнята и след като я положи внимателно върху все още неоправеното легло, Деймън се взря в нея с обвиняващи очи. — Какво яде днес?

— Аз… аз…

— Не си, нали? — процеди той и обхвана с ръка брадичката й тъкмо когато се канеше да отмести очи. — Защо, дявол те взел, не се грижиш както трябва за себе си? Да не искаш да се съсипеш?

— Е, това вече ще ми разреши всичките проблеми — измърмори тя, затваряйки очи, за да не гледа гнева му.

— Ами Кени? Не те ли интересува неговото бъдеще?

— Какво толкова си се загрижил за Кени? — скастри го тя. — Как мислиш, че ще се чувства заради теб?

— Какво искаш да кажеш?

— Той те боготвори, Деймън — въздъхна тя и с благодарност опря буза о хладната възглавница. — Как ще се почувства, когато ти постигнеш целта си? Аз ще бъда захвърлена като застаряваща любовница, ала поне знам какво да очаквам, когато този брак приключи. Но Кени не знае.

Разстоянието помежду им сякаш пулсираше от напрежение. Внезапно Тара се изплаши от това, което би могла да види отразено върху лицето на Деймън, ако се осмели да отвори очи. Притаи дъх и се отпусна едва когато той изфуча навън от стаята, грубо проклятие беше единственият отговор на въпроса й.

Без съмнение отбелязах точка в своя полза, помисли тя. Повдигна се уморено и изобщо не се изненада, когато установи, че краката й треперят. Изу обувките си и седна на края на леглото, за да си свали джинсите и пуловера. Болката в главата й вече бе толкова силна, че дори не я притесняваше възможното връщане на Деймън.

Слепоочията й бяха влажни и тя стисна зъби, усещайки, че й се повдига. Като преброи бавно до десет, почувства как гаденето й намалява и с последно решително усилие извади една избеляла нощница от гардероба.

— Преоблече ли се вече?

Тара се обърна рязко, както държеше омачканата нощница до голото си тяло, нахлузи я припряно и гънките на тъканта я обгърнаха. Деймън стоеше на вратата с табла в ръце. Тя го загледа глупаво. Усилието при обличането я бе накарало да се олюлее и лицето й пребледня от нов пристъп на гадене, който сви стомаха й.

С вик се втурна покрай него и се завтече през хола към банята. Успя да стигне навреме. След един дълъг, опустошителен миг тя се изправи. Приличам на призрак, помисли си, като се взря в отражението в огледалото. Пръстите й стискаха бялата порцеланова мивка и хладината под дланите й помогна да се съвземе донякъде.

Внезапно в огледалото се появи друго отражение. Деймън стоеше зад нея, върху лицето му бе застинало любопитство, докато я наблюдаваше. Изпита нужда да направи нещо и грабна четката за зъби.

— Искам да остана за малко сама, ако не възразяваш.

Той изобщо не се трогна от сарказма в думите й.

Усещаше как очите му я следят, остави четката върху поставката, междувременно отчаяно се бе опитвала да измисли нещо, за да избегне погледа му.

— Изнервям ли те?

— Ни най-малко — излъга тя и най-сетне събра кураж да се обърне с лице към него. — Сега би ли ме извинил…

Потрепването на мускул върху челюстта му бе единствената му реакция. Дръпна се назад, за да й направи място да излезе от помещението, а при преминаването си тя, без да иска, се опря до гъвкавото му тяло, усещайки как се стяга тревожно от лекото докосване.

Тъкмо влизаше в стаята си, когато той я спря, поставяйки ръка на рамото й. Тя се сви инстинктивно и се обърна към него.

— По дяволите, престани да трепериш при всяко мое докосване! — повиши глас той. — Единственото ми желание е да си поговорим. Виждаш ми се малко по-добре и мисля, че ще е най-удобно да проведем разговора в кухнята.

Другата алтернатива бе уединението на мрачната й спалня и Тара му позволи да я заведе до стола. Щом я настани, той се обърна и излезе от стаята, а тя остана да се взира след него недоумяващо. Ама че разговор се очертаваше! Май компанията ми не му е особено приятна, реши тя.

Деймън се върна, носеше табла и тя се изчерви заради глупостта си. Вниманието й бе дотолкова заето от пристъпите на гадене, че бе забравила какво държеше той в ръце, когато бе влязъл в стаята й.

— Ето, изяж това.

— Не съм гладна — тросна се тя и с треперещи пръсти се опита да избута встрани таблата.

— Защо мислиш, че ти се гадеше преди малко? — промърмори той. — Не може цял ден да държиш празен стомаха си и да очакваш, че няма да има реакция.

— Повръща ми се от вида ти, не от липсата на храна.

— Ако предпочиташ да се чувстваш зле, веднага можем да се върнем в спалнята. От сутринта и аз се усещам някак празен.

Заплахата му бе недвусмислена и Тара внезапно почувства, че е въпрос на тактика да се предаде колкото може по-изискано. Докато ядеше притоплената от Деймън яхния, се възцари тишина, но тя не беше успокояваща. Трябваше да направи усилие, за да преглътне последната лъжица с яхния. Макар че сега се чувстваше по-добре, отказа да го признае, щом Деймън я попита. Той се изправи на крака, сякаш вбесен от детинската й реакция, и прекоси стаята. Взе две чаши от бюфета, напълни ги с кафе и побутна с палец едната пред Тара.

На Тара й бе достатъчен само един поглед към него, за да промени решението си да откаже топлата напитка. Сгрявайки студените си ръце с чашата, тя се взря в черните й глъбини и толкова много се съсредоточи, че стреснато подскочи, щом той заговори:

— Днес ходих да разгледам една къща в града — каза Деймън и се облегна назад в стола, докато я изучаваше напрегнато. — Част е от новия комплекс, който строят на брега на езерото. Смятам да я купя.

— Виж ти — измърмори тя и повдигна чашата към устните си. — Сигурно е приятно да имаш парички, да влизаш просто така някъде и да си купуваш каквото ти хареса.

— Тара, предупреждавам те…

— Добре, добре, съжалявам — произнесе тя с въздишка, остави преполовената чаша върху масата и се взря в сключените си ръце. — Продължавай. Разгледал си една къща в града и…

— Искам утре двамата с Кен да идете да я видите. Това място не е подходящо за живеене и искам да се изнесете оттук колкото може по-скоро.

Тя се бе чудила колко ли време ще му е необходимо, за да уреди съвместното им съжителство, но не си бе представяла, че ще е толкова скоро. Върху гърлото й учестено запулсира вена.

— Е?

Тара настръхна и навлажни внезапно изсъхналите устни с върха на розовия си език. Забелязвайки как той проследява движението й, тя отклони поглед.

— Знам какво очакваш, Деймън, но няма да живея с теб и това е окончателно! — Бързо преглътна, за да не позволи думите й да прозвучат като грачене.

— Ти няма да останеш тук. — Думите му бяха като тиха заповед, която напълно пренебрегваше нейното желание. — Ще наема някой да ремонтира къщата. После вие двамата с Кен ще решите дали да я дадете под наем, докато той порасне достатъчно, за да може да я използва. Ще поема поддържането й и ако решите да я давате под наем, парите могат да се влагат в негова сметка.

Тара се размърда неспокойно и стана от стола, опитвайки се да отложи отговора заради нелюбезния тон, с който щеше да произнесе гневните думи. Вместо това, попита:

— Искаш ли още кафе?

— Да, благодаря.

Колко учтив е само, помисли си тя, потискайки истеричния импулс да се изкикоти. Щом се справи с лесната задача, тя върна кафеника на печката и откри, че движението й помага да се освободи донякъде от напрежението. Прииска й се да жули подове, да мие стени — всичко, което би отложило подновяването на разговора. Почуди се какво ли би сторил Деймън, ако тя неочаквано грабне парцала. „Сигурно ще ме цапне с него по главата“ — измърмори тя под носа си.

— Би ли престанала да се суетиш, за да разрешим този въпрос?

Очевидно думите му бяха търпелив опит да привлече вниманието й, но трудно можеше да я заблуди. Винаги щом гласът на Деймън станеше прекалено спокоен, както сега, това означаваше беда. Не можеше повече да отклонява неизбежното и с лукаво изражение се върна на стола.

— Става — присмехулно изрече тя и видя как лицето му се сви още повече от нейния сарказъм. — Готова съм.

— Въобще не си готова — измърмори той, едната му вежда потрепна иронично. — Но преди да свърша със себе си, ще свърша с теб. Тогава ще си повече от готова.

— Виж — тросна му се тя, опитвайки се да потисне гнева си, — мислех, че това ще е сериозен разговор.

Поглеждайки го през дългите си мигли, Тара забеляза бързото повдигане и спускане на гръдния му кош, просъскващият му дъх бе съпроводен от стискане на пръстите. Наблюдаваше ръката му с боязън, сигурна, че той ще отчупи дебелата дръжка от керамичната чаша. Ако не внимаваше, щеше да предизвика сцената, която най-много искаше да избегне. Чувствайки, че благоразумието е за предпочитане пред храбростта, тя измърмори извинение.

— За бога, иди си легни. — Той преглътна една ругатня и отново се изпъна в стола, като се взираше в нея с разсеян поглед. — Ще продължим с плановете утре сутринта, когато не си толкова кисела.

Каквото и да бе очаквала, с положителност не бе това. Какво си мислеше той, че оправи настроението й? Отправяйки бърз поглед към отворената врата на спалнята, тя отново извърна глава към него.

Подигравателна усмивка изви горната му устна и тя си пое дълбоко дъх при вида на недвусмисления блясък в очите му.

— Лягай си, Тара.

Когато тя не се подчини, защото й звучеше като команда, той се изправи с похотлив поглед и устата му омекна чувствено, щом се наклони към нея през масата.

— Освен ако — измърмори и от гальовния му глас кожата й настръхна — не искаш и аз да дойда с теб.

Тара се отдръпна от задушаващата му близост.

— Не… не! Лека нощ — избъбри и припряно се надигна.

Когато смехът му съпроводи движението й през стаята, прииска й се да закрещи. Желанието й се усили още повече, щом се препъна в същото онова стърчащо парче линолеум, за което бе забравила да предупреди Деймън предишната нощ. Тя го ритна ядно и си ожули пръста, а болезненото й възклицание почти не се чу заради звука от силния му смях.

* * *

Тара неохотно изплува от съня, борейки се подсъзнателно да остане в сигурното му царство. Примигвайки бързо, тя си припомни очертаните бегло от Деймън планове за деня и с пъшкане се обърна на другата страна.

Клепачите й бяха плътно стиснати, но колкото и да се стараеше, бе невъзможно да пропъди образа му, щом веднъж се бе появил. Колкото повече се опитваше, толкова по-настойчиво мислите й се занимаваха с него. Стискайки с ръце възглавницата, усети предателска възбуда и се упрекна мълчаливо за моментната си слабост. Моментна ли? — помисли отвратено. Кого се опитваше да заблуди? Още в мига, когато го видя да стои в офиса, разбра, че битката беше загубена, преди да е започнала.

Душът й достави огромна наслада, най-сетне успя да се отпусне сред мъглата от топла пара. Подлагаше гъвкавото си тяло под струите с блажено затворени очи. Толкова бе завладяна от ефекта на силните пръски върху кожата си, че не чу кога бе дръпната завесата на душа. Първият признак, че не е сама, дойде от полъхването по гърба й, а вторият — от провлаченото мърморене, което я накара рязко да се извърне и да застине ужасено.

— Красиво е!

Сети се за брат си тъкмо навреме, надяваше се, че още спи в съседната стая, и не повиши тон.

— Да чувал за нещо като почукване?

— Не вярвам в него. — Той се усмихваше, очите му искряха от удоволствие. — Може да пропуснеш много чудесни възможности, ако обявиш присъствието си. Както сега например — продължи той влудяващо, облягайки се нехайно на стената, но преди туй се увери, че завесата е максимално издърпана и има възможно най-добра видимост. — Щеше да е срамота да се лиша от такова приятно начало на деня. Ако те бях предупредил, щеше да се засуетиш за хавлия като подплашено зайче.

— Ако не излезеш оттук, предупреждавам те, аз ще…

Той се изправи със смях и поклати глава. Преди да успее да го предотврати, ръката му сграбчи мокрия й врат и я притегли към него. Устните му сякаш я опариха, а думите, които измърмори, бяха истинско мъчение:

— Побързай и се облечи, скъпа. До срещата ни остават по-малко от два часа, а искам да видиш мястото, преди да съм взел решение.

Щом вратата се затвори зад него, тя го чу да поздравява брат й и бързо спря водата. За бога, какво ли си бе помислил Кени, почуди се тя и потрепера, докато енергично и до болка триеше тяло с хавлията. Бяха женени и при тези обстоятелства Деймън сигурно намираше срамежливостта й за смешна, но Кени бе нещо друго. Почти на четиринадесет, той бе достатъчно голям, за да си даде сметка за присъствието на Деймън в банята, докато тя си взима душ, и на нея това никак не й се понрави.

Не й отне много време да облече раираната лятна рокля, удобна в юлската горещина, която вече превръщаше къщата в сауна. Оставяйки дългите си крака със златист тен открити, тя обу сандали с нисък ток и започна нервно да пристъпва от крак на крак, както изсушаваше косата си.

Притесненията на Тара се оказаха излишни.

Колебливият й поздрав бе посрещнат намръщено от нейния брат, който се обърна към нея с нетърпеливо възклицание:

— Толкова ли дълго трябваше да взимаш душ? Деймън иска да ни заведе да видим едно страхотно място, което смята да купи, а ти ни караш да чакаме!

Този път упрек се изписа по лицето на Тара. Откакто баща им почина, Кени ставаше все по-рязък. Макар да знаеше, че пубертетът до голяма степен е причина за неговата раздразнителност, й бе трудно да се примири с подобна метаморфоза.

— Извини се на сестра си.

Деймън се бе навел през масата, вперил настойчиво очи в Кени. Тара не можеше да повярва, че е чула правилно, но червенината, заляла лицето на Кени, бе красноречива. Почти усещаше напрежението между двамата мъже — единият съвсем млад и неопитен, а другият зрял. Изглежда, в брат й бе станала някаква промяна, докато тя, гневно затаила дъх, очакваше реакцията му на заповедта на Деймън. За първи път тя забеляза погледа на мъж иззад този на момчето, когато той изправи рамене и се обърна към нея.

— Съжалявам, сестричке — каза, като държеше главата си вдигната. — Не биваше да ти говоря така.

Тара почувства отчаян порив да го сграбчи в прегръдките си и с болка осъзна, че не бе правила никакъв опит да разбере това гордо, непреклонно момче, което отчаяно се опитваше да навлезе в зрелостта без необходимите напътствия. Бърз поглед към Деймън я възпря да изпълни намеренията си и моментното й колебание му даде възможност сам да приближи момчето.

— Добре дошъл в клуба, синко. — Той се засмя и сграбчи здраво Кени за рамото, като нежно го разтърси. — Току-що получи първия си урок как трябва да се отнасяш с жените.

Тара се сгърчи от най-обикновена ревност, щом видя възхитения поглед в очите на Кени, докато той се смееше заедно с Деймън.

Опитвайки се да преодолее раздразнението си, промърмори:

— Готова съм да тръгваме.

— Има време — отвърна Деймън. — Защо не седнеш и не ни позволиш да ти приготвим закуската?

— Не съм гладна — тросна се тя и се изчерви, щом видя как той успешно прикрива с клепачи раздразнението в очите си. — Всъщност не бих искала да закъснееш за срещата заради мен.

Този опит за помирение печално се провали. Устата на Деймън се сви, явно едва сдържаше гнева си. Тя седна, без повече да продума, и с благодарност прие чашата кафе, поставена пред нея.

Докато привършваше закуската, слушаше нетърпеливите въпроси, с които Кени обсипваше Деймън. Така разбра, че къщата, която Деймън ги водеше да видят, е триетажна постройка, с изглед към езерото Мийд. Описанията на Деймън бяха точни и създаваха ярка представа за блестящи стени от стъкло, щори с неутрален цвят и подходящи мебели.

Тара реши да не я харесва. Знаеше, че отношението й е детинско, но не искаше да се съгласи с нищо, което Деймън би одобрил. Мястото й изглеждаше студено и отблъскващо, прилича много на Деймън, помисли си тя.

Той ги поведе към колата и настани Тара до себе си, а тя потрепера сред лукса на кадилака.

Деймън бе облечен в копринена риза с канелен цвят, късите ръкави подчертаваха гъвкавите мускули на ръцете му при всяко завъртане на волана. Явно бе прекарал нощта върху двойното легло в стаята на Кени. Едва ли щеше да го научи, помисли тя с чувство на безсилие, ако не бе чула как Кени се шегува, че му е заел много място в гардероба. Негодуваше заради неведението си по отношение на действията му, но Кени се бе надвесил над предната седалка и възможността да протестира й бе отнета.

Докато наближаваха мястото, на Тара й ставаше все по-трудно да се сдържа да не хвърля коси погледи към Деймън. За неин ужас, онова присмехулно гласче вътре в нея отново я подразни, докато Деймън изкачваше колата по един стръмен склон. Студен и отблъскващ? — помисли си тя. Тези думи никога не биха могли да се отнесат към седналия до нея мъж. Та тя може би повече от всеки друг знаеше колко страстен и чувствен е той. Отблъскващ? Мили боже, колко само й се искаше да е така!