Кейт Мортън
Забравената градина (35)

34

Ню Йорк и Триджина, 1907 г.

Г-ца Роуз Монтраше,

лайнер „Лузитания“, „Кюнард“

8 септември 1907 г.

Г-ца Елайза Монтраше

Имение „Блакхърст“.

Корнуол, Англия

„Скъпа моя Елайза,

О, каква чудесия е «Лузитания»! Пиша ти това писмо, братовчедке моя, седнала на горната палуба — на изискана масичка в кафене «Веранда», — зареяла поглед над ширналата се синева на Атлантика, докато нашият огромен «плаващ хотел» ни носи към Ню Йорк.

На борда цари изключително празнична атмосфера и всички преливат от надежда, че «Лузитания» ще си възвърне «Синята панделка»^[1] като я отнеме от Германия. На пристана в Ливърпул, докато огромният кораб бавно се откъсваше от мястото, където беше акостирал, и поемаше на своето плаване, хората на палубата пееха «Британците никога няма да бъдат покорени» и размахваха знаменца — толкова много и толкова бързо, че дори когато се отдалечихме и хората на брега се смалиха до точици, виждах как флагчетата продължават да се веят. Когато корабите се сбогуваха с нас с надути сирени, признавам, че ръцете ми настръхнаха и сърцето ми се изпълни с прилив на гордост. Каква радост има в такива паметни мигове! Питам се дали историята ще ни запомни? Надявам се — само като си помисля, че човек може да направи нещо, да повлияе на някое събитие и така да излезе извън пределите на обикновения човешки живот!

Знам какво ще кажеш за «Синята панделка» — че това е глупаво състезание, измислено от глупави мъже, които се мъчат да докажат, че корабът им може да изпревари друг такъв кораб, принадлежащ на още по-глупави мъже! Обаче, скъпа Елайза, ако си тук, ако вдъхнеш от духа на вълнението и на състезанието… Е, мога да кажа само, че е въодушевяващо. Чувствам се по-жива, каквато не съм била от цяла вечност, и макар да знам, че сигурно въртиш очи с досада, позволи ми да изразя най-дълбокото си желание да осъществим пътуването с рекордна скорост и да си възвърнем полагащото ни се почетно място.

Целият кораб е така устроен, че понякога човек забравя, че е в морето. Двете с мама сме в един от двата «кралски апартамента» на борда — има две спални, дневна, трапезария, частна баня, тоалетна и килер, и е красиво обзаведен, напомня ми на една от снимчиците на «Версай» в книжката на госпожица Трантън, която тя донесе в учебната стая онова лято преди много време.

Чух една много елегантно облечена дама да казва, че корабът прилича на хотел повече от всеки друг кораб, на който е пътувала в чужбина. Не познавах въпросната дама, но съм сигурна, че е «много важна особа», понеже мама изпадна в рядък за нея пристъп на безсловесност, когато се озовахме в орбитата на въпросната дама. Обаче не се притеснявай, не беше трайно увреждане — не можеш да потиснеш мама задълго. Бързо си възвърна словоохотливостта и от тогава наваксва изгубеното време. Според мама спътниците ни са като извадени от справочника «Кой кой е» в лондонското общество, поради което трябвало да ги «омайваме». Строго ми е разпоредено винаги да изглеждам безупречно — слава богу, че имам два дрешника с пълно снаряжение, че да се подготвям за битка! Поне веднъж с мама сме на едно мнение, макар че вкусовете ни се различават! — постоянно ми показва някакви господа, които според нея са идеални кандидати за брак, и аз направо се смайвам. Но стига толкова, боя се, че ще изгубя скъпата си братовчедка като слушателка, ако продължавам да обсъждам такива теми.

Да се върнем към кораба — проведох някои проучвания, с които моята Елайза несъмнено ще се гордее. Вчера сутринта успях за малко да се измъкна от мама и прекарах един прелестен час в градината на горната палуба. Мислех си за теб, най-скъпа моя, и за това колко удивена би била ти, че е възможно подобна пищна растителност да бъде отглеждана на борда на един кораб. На всяка крачка има качета със зелени дървета и прекрасни цветя. Почувствах се изключително ободрена, докато седях там (никой не познава по-добре от мен лечебните свойства на градината) и се отдадох на всякакви глупави блянове. (Ти прекрасно можеш да си представиш в какви посоки се отплеснаха мислите ми…)

О, как ми се иска да бе отстъпила и да беше дошла с нас, Елайза. Ще те посгълча малко, макар и не строго, защото просто не проумявам. Нали в крайна сметка на теб ти хрумна, че ние двете може някой ден да заминем за Америка, да видим с очите си небостъргачите и великата Статуя на свободата. Не мога да проумея какво те накара да пожертваш тази възможност и вместо това да останеш в «Блакхърст», сама в компанията на татко. Както обикновено, ти си загадка за мен, но знам, че няма смисъл да споря с теб, когато вече си решила нещо твърдо, скъпа моя упорита Елайза. Мога само да кажа, че вече ми липсваш и че често си представям какви лудории щяхме да вършим, ако бяхме тук заедно. (Как щяхме да изопваме докрай нервите на мама!) Необичайно ми е да си припомням времето, когато не съм те познавала, имам чувството, че винаги сме били двечките, а годините, прекарани в «Блакхърст» преди идването ти, са били просто ужасен период на изчакване.

О, мама ме вика. Изглежда, отново ни очакват в трапезарията. (А храната, Елайза! Налага се да се разхождам по палубата между храненията, за да може изобщо да съм в състояние да направя учтив опит отново да седна на масата!) Мама все успява да привлече като събеседник на трапезата ни я граф, я богат индустриалец. Задълженията на една дъщеря са неизчерпаеми и тук мама наистина има право: никога няма да срещна своята съдба, ако стоя заключена в стаята си.

Засега се сбогувам с теб, скъпа моя Елайза, и те уверявам, че макар да не си тук телом, неизменно ме съпровождаш духом. Знам, че когато за пръв път зърна прочутата Статуя на свободата, извисила се бдително над пристанището, ще чуя гласа на братовчедка си Елайза да казва: «Само я погледни и си представи какви неща е виждала».

Вечно твоя, обична братовчедка Роуз.“

* * *

Елайза стисна между пръстите си увития в кафява хартия пакет. Стоеше на прага на селския магазин в Триджина и наблюдаваше как тъмносивата пелена от облаци провисва към огледалото долу. Мъгливият хоризонт показваше, че в морето бушуват бури, а въздухът трептеше, наситен с тревожни капчици влага. Елайза не носеше чанта, защото на излизане от къщата не бе възнамерявала да идва в селото. По някое време сутринта историята я застигна и наложи незабавно да бъде описана. Петте празни страници, които бяха останали в сегашния й бележник, й се сториха крайно недостатъчни, а необходимостта да си купи нов бележник — належаща, затова се отправи на това импровизирано пазаруване.

Елайза отново огледа навъсеното небе и пое с бърза крачка по пристанищния път. Когато стигна до разклона, се отклони от главния път и пое по тясната пътека по канарата. Дейвис й беше споменавал, че има кратък път от имението до селото, който минава по ръба на скалата.

Пътеката беше стръмна, но Елайза крачеше бързо. Спря само веднъж, за да хвърли поглед към ширналото се гранитеносиво море, осеяно с белите точици на рибарските лодки, които се прибираха за през нощта. Гледката извика усмивка на устните на Елайза — приличаха на врабчета, които долитат в гнездото, след като през целия ден са изучавали окрайнините на широкия свят.

Някой ден тя щеше да прекоси морето чак до другия край досущ като баща си. Толкова много светове я очакваха отвъд хоризонта. Африка и Индия, Близкият изток, Австралия и Нова Зеландия, а в тези далечни места тя щеше да открие нови истории, вълшебни приказки от отминали времена.

Дейвис подхвърли на Елайза идеята да записва приказките си и тя го послуша. Беше изписала дванайсет бележника и продължаваше. Всъщност колкото повече пишеше, толкова по-бъбриви ставаха историите, кръжаха в съзнанието й, напираха в главата й, нетърпеливи да излязат навън. Тя не знаеше дали приказките й струват нещо и, честно казано, пет пари не даваше. Бяха си нейни и по някакъв начин, докато ги пишеше, тя се чувстваше истинска. Записани на хартия, образите, които танцуваха в съзнанието й, ставаха по-дръзки. Придобиваха ново поведение, на което тя не си бе представяла, че са способни, казваха неща, които не знаеше, че те мислят, започваха да се държат непредсказуемо.

Историите й имаха малка, но отзивчива публика. Всеки ден след вечеря Елайза се сгушваше в леглото до Роуз точно както правеше, когато бяха по-малки, и подемаше най-новата си приказка.

Роуз придума Елайза да изпрати една от приказките си в лондонското седалище на списание „Детски приказки“.

— Не искаш ли да ги видиш отпечатани? Тогава ще станат истински истории, а ти — истинска писателка.

— Те вече са си истински истории.

Роуз придоби дяволито изражение.

— Обаче ако ги издадат, ще припечелиш нещичко.

Нейни собствени пари. Това предизвика интереса на Елайза и Роуз го знаеше. До този момент Елайза беше напълно зависима от щедростта на леля си и на вуйчо си, обаче напоследък се питаше как ще финансира пътуванията и приключенията, които й готвеше бъдещето.

— И със сигурност това няма да се хареса на мама — додаде Роуз, стиснала ръце под брадичката и хапейки устни, за да престане да се усмихва. — Една дама Монтраше да си припечелва прехраната!

Както обикновено, реакцията на леля й Аделайн нямаше почти никакво значение за Елайза, но мисълта, че други хора може да прочетат историите й… Откакто Елайза беше открила книжката с приказки във вехтошарското магазинче на госпожа Суиндъл и бе потънала в избелелите й страници, тя бе прозряла силата на хубавите истории. Магическата им способност да лекуват раните на хората.

Ръмежът вече се бе превърнал в лек дъждец и Елайза хукна, притиснала бележника към гърдите си. Влажни треви удряха мократа й пола. Какво ли щеше да каже Роуз, когато Елайза й съобщи, че от детското списание искат да издадат „Подмененото дете“ и бяха поискали да видят още нейни приказки? Елайза се усмихна, тичайки.

Още две седмици, преди Роуз най-сетне да се върне у дома. Елайза направо нямаше търпение. Колко й липсваше братовчедка й! Раздялата бе накарала Елайза да се почувства някак сиротна, много по-слабо свързана с всичко. Роуз се отнасяше доста немарливо към кореспонденцията — имаше едно писмо, написано по време на плаването за Америка, но оттогава нищо, а Елайза нетърпеливо очакваше новини за великия град. Много би искала да го види, но леля й Аделайн беше пределно ясна.

— Своите шансове съсипвай колкото си искаш — беше й казала тя една вечер, след като Роуз си бе легнала, — но няма да допусна да провалиш бъдещето на Роуз с некултурното си поведение. Тя никога няма да намери съдбата си, ако не получи възможността да блесне. — Леля Аделайн се възправи в цял ръст и заяви: — Запазила съм два билета до Ню Йорк. Един за себе си и един за Роуз. За да избегнем неприятностите, най-добре би било тя да мисли, че решението е твое.

— Защо да лъжа Роуз?

Леля Аделайн въздъхна и бузите й хлътнаха. Полъх отнякъде накара пламъка на свещите да затрепти.

— За да я направиш щастлива, разбира се. Не искаш ли тя да е щастлива? Да си намери съпруг, да има всичко, което иска? Нима Роуз не заслужава да бъде щастлива след всичко, което е преживяла?

Между скалите отекна гръмотевица точно когато Елайза стигна върха на скалата. Небето притъмня и дъждът рукна по-обилно. В просеката имаше една къща. Същата малка къща, даде си сметка Елайза, която се намираше от другата страна на оградената със зид градина, която вуйчо Лайнъс й беше дал да засади. Тя побърза да се скрие под портала и се притисна към вратата, когато дъждът шурна по-обилно и по-бързо от улуците.

Бяха минали два месеца от заминаването на Роуз и на леля Аделайн за Ню Йорк и макар че дните сега едва се влачеха, първият месец бе минал бързо с хубаво време и превъзходни идеи за приказки. Елайза поделяше всеки ден между двете си любими места в имението: черната скала долу в залива и Тайната градина, нейната градина, в края на лабиринта. Какво удоволствие бе за нея да си има свое местенце, цяла градина, в която да бъде себе си. Понякога Елайза обичаше да седи на желязната пейка напълно неподвижна и просто да слуша: разлюлените от вятъра листа, които потропваха по зидовете, приглушения плясък на вълните на океана и птиците, които разказваха историите си с песни. Понякога, ако седеше съвсем неподвижно, почти си представяше как цветята въздъхват от признателност към слънцето.

Но не и днес. Слънцето се бе оттеглило, а отвъд канарата небето и морето се бяха слели в сива тревожност. Продължаваше да вали поройно и Елайза въздъхна — нямаше смисъл да се опитва да мине през градината и лабиринта, понеже щеше да се измокри, не само тя, но и бележникът. Де да можеше да намери хралупа в някое дърво, където да се прислони! В едно кътче на въображението на Елайза затрепка една история, тя я грабна и не допусна да отлети, притиска я в прегръдките си, докато историята не получи ръце, крака и ясна посока.

Бръкна в пазвата си и измъкна химическия молив, който винаги държеше затъкнат в корсажа си, разкъса книжната опаковка, за да извади бележника, облегна го на свитото си коляно и се залови да пише.

Вятърът се усили високо горе в царството на птиците, капките дъжд нахлуха в скривалището й и изпръскаха чистите бели страници на бележника. Елайза се извърна към вратата, но дъждът продължаваше да не й дава мира.

Така нямаше да стане. Къде щеше да пише, когато започне дъждовният сезон? Тогава заливът и градината нямаше да могат да я приютяват. Разбира се, в къщата на вуйчо й имаше стотина стаи, обаче Елайза трудно пишеше, когато наблизо има други хора. Мислиш си, че си сам, а се оказва, че някоя прислужница е коленичила до камината и разбутва въглените. Или пък вуйчо й седи мълчаливо в някой тъмен ъгъл.

Силен порив на вятъра заля с дъжд нозете на Елайза и наводни целия портал. Елайза затвори тетрадката и тропна нетърпеливо с тока на обувката си по каменния под. Трябваше да си намери по-хубаво укритие. Погледна към червената врата зад гърба си. Как не бе забелязала досега? От ключалката стърчеше украсената дръжка на голям месингов ключ. Без повече колебания Елайза го завъртя наляво. Механизмът се размърда и изщрака. Тя постави ръка на топката на вратата — гладка и необяснимо защо топла — и я завъртя. Щрак и вратата се отвори сякаш по силата на магия.

Елайза прекрачи през прага в тъмната и суха утроба.

* * *

Лайнъс седеше под черния си чадър и чакаше. Цял ден не беше мярвал Елайза и сега цялото му поведение издаваше тревога. Тя щеше да се върне, знаеше го, Дейвис му беше казал, че смятала да посети градината, а от там можеше да се върне само по един-единствен път. Лайнъс позволи на очите си да се затворят и на мислите си да се върнат назад във времето, когато Джорджиана всеки ден изчезваше в градината. Тя непрекъснато го молеше да отиде с нея и да види какви растения е засадила, но Лайнъс винаги отказваше. Обаче неизменно я чакаше, стоеше на пост, докато неговата poupée не се появеше между храстите. Понякога си спомняше как преди години бе останал в плен на лабиринта. Колко невероятно беше това чувство, каква любопитна смесица от отколешен срам, примесен с радост от появата на сестра му.

Отвори очи и си пое въздух. Отначало си помисли, че е станал жертва на мечтанията си, но не, наистина беше Елайза, която вървеше към него, унесена в мисли. Сухите му устни помръднаха покрай думите, които му се искаше да изрече.

— Дете — провикна се той.

Тя вдигна поглед изненадана.

— Вуйчо — усмихна се бавно тя и разпери ръце. В едната държеше кафяв пакет. — Колко изненадващо заваля!

Полата й беше мокра и прозрачният подгъв беше прилепнал към краката й. Лайнъс не можеше да отмести поглед.

— Аз… опасявах се лошото време да не те улови в капана си.

— И едва не стана точно така. Обаче се подслоних в малката къща от другата страна на лабиринта.

Мокра коса, мокър подгъв, мокри глезени. Лайнъс преглътна, заби бастуна си във влажната земя и се изправи.

— Някой използва ли къщичката, вуйчо? — приближи се Елайза. — Струва ми се необитаема.

Уханието й — на дъжд, на сол, на пръст. Той се облегна на бастуна си и едва не падна. Тя протегна ръка да го подкрепи.

— Градината, дете, разкажи ми за градината.

— О, вуйчо, само да знаеш как расте всичко! Трябва някой ден да дойдеш и да поседиш между цветята. Сам да видиш какво съм направила.

Топлите й длани стискаха здраво ръката му. Той беше готов да даде остатъка от живота си само и само времето завинаги да спре в този миг, той и неговата Джорджиана…

— Лорд Монтраше! — Томас се приближаваше разтревожено към тях откъм къщата. — Ваша светлост трябваше да ми каже, че се нуждае от помощ.

В този миг Елайза го пусна и нейното място зае Томас. Лайнъс проследи с поглед как тя се качи по стълбите и хлътна вътре, като спря само за миг до масичката със сутрешната поща, преди къщата му да я погълне.

* * *

Г-ца Роуз Монтраше,

лайнер „Лузитания“, „Кюнард“

7 ноември 1907 г.

Г-ца Елайза Монтраше

Имение „Блакхърст“

Корнуол, Англия

„Моя най-скъпа Елайза, какво време само! Толкова много неща се случиха от последната ни среща, че направо не знам откъде да започна. Първо, нека ти се извиня за оскъдната кореспонденция напоследък. Последният ни месец в Ню Йорк беше толкова шеметен, че когато седнах да ти пиша на тръгване от огромното американско пристанище, попаднахме в такава буря, та за малко да си помисля, че отново съм в Корнуол. О, скъпа Елайза, какви гръмотевици, каква вихрушка! Лежах в каютата си цели два дни, а горката мама също цялата позеленя. Нуждаеше се от постоянни грижи. Какъв обрат само — мама боледува, а болнавата Роуз се грижи за нея!

След като бурята най-сетне се уталожи, мъглата се задържа дни наред, надвиснала над кораба като огромно морско чудовище. Сетих се за теб, скъпа Елайза, и за историите за русалки и изгубени в морето кораби, които измисляше, когато бяхме малки.

Небето вече се проясни, а ние наближаваме към Англия…

Но чакай, защо ти пиша за времето, след като имам да ти разказвам толкова много неща! Знам защо: понеже се въртя около истинските си намерения и се колебая дали да облека с думи последните си новини, понеже, о, боже, откъде да започна…

Скъпа Елайза, сигурно си спомняш от последното ми писмо, че двете с мама се запознахме с някои важни хора. Една от тях, лейди Дъдмор, се оказа наистина значима особа. Нещо повече, тя явно ме хареса, понеже написа много писма, в които представи мен и мама и ни въведе в най-отбраното нюйоркско общество. Какви бляскави пеперуди бяхме само, прелитахме от бал на бал…

Продължавам да бърборя празни приказки, понеже няма какво да ти разказвам за всяко соаре, за всяка партия бридж! Елайза, скъпа, без повече суетни притаявам дъх и пиша направо — сгодена съм! Сгодена съм и ще се омъжвам, Елайза! И, скъпа Елайза, направо ще се пръсна от радост и от удивление, едва се осмелявам да отворя уста и да говоря от страх, че ще кажа съвсем малко и само ще се хваля с любовта. Което няма да сторя — не тук, още не. Отказвам да обезлича тези изискани чувства с неумел опит да ги облека в думи. Вместо това ще почакам да се срещнем отново и да ти разкажа всичко. Засега нека бъде достатъчно, скъпа братовчедке, да ти кажа, че се нося на огромен и сияен облак от щастие.

Никога не съм се чувствала толкова добре и трябва да благодаря на теб, Елайза — от Корнуол ти размаха вълшебната си пръчица и сбъдна най-съкровеното ми желание! Защото моят годеник (колко се вълнувам, като пиша тези две думи — моят годеник!) може би не е точно такъв, какъвто си си го представяла. Макар в почти всяко отношение да е превъзходен — красив, умен и добър, — той е с доста скромни финансови възможности! (Вече започваш да се досещаш защо според мен си надарена с пророчески способности…) Той е тъкмо партньорът, който ти искаше за мен в «Подмененото дете»! Откъде си знаела, скъпа моя, че точно такъв човек ще привлече вниманието ми?

Горката мама е донякъде шокирана (макар вече да се съвзема) и, естествено, почти не ми продума няколко дни, след като й съобщих, че съм се сгодила. Тя, разбира се, ми беше избрала по-високопоставен кандидат и не иска да проумее, че не давам пет пари за титли и богатства. Това са нейните грандиозни желания за мен и макар да признавам, че някога и аз ги споделях, вече не е така. Как бих могла, когато моят принц дойде да ме вземе и отключи вратата на златната ми клетка?

Копнея да те видя отново, Елайза, да споделя с теб радостта си. Ужасно много ми липсваш.

Оставам твоя любяща те сега и завинаги братовчедка Роуз.“

* * *

Честно казано, Аделайн винеше себе си. Нали тя придружаваше Роуз на всяко бляскаво събитие в Ню Йорк? Нали тя се бе назначила за нейна придружителка на бала, който организираха господин и госпожа Ървинг във великолепната си къща на Пето авеню? И най-лошото от всичко — нали тя беше кимнала насърчително на Роуз, когато ослепителният млад мъж с тъмна коса и плътни устни се бе приближил към нея и я беше помолил за честта да танцува с него?

Аделайн седеше на позлатения стол и наблюдаваше (доста самодоволно — о, печална гордост!) как красивата млада двойка излиза на дансинга. Роуз беше по-красива от всякога с розовата си рокля, ушита специално за пътуването, с прибрана върху главата тъмна коса и поруменели от топлината бузи.

— Дъщеря ви е истинска красавица! — приведе се да прошепне на ухото на Аделайн госпожа Хейстингс. — Най-красивото момиче на бала тази вечер!

Аделайн се размърда гордо на мястото си. (Тогава ли пропадна всичко? Тогава ли Бог забеляза надменността й?)

— Колкото красива, толкова и чистосърдечна.

— А Натаниъл Уокър е наистина красив мъж.

Натаниъл Уокър. Тогава за пръв път чу името му.

— Уокър — повтори тя замислено. Името звучеше солидно, дали не беше чувала за семейство Уокър, които били натрупали състояние от петрол? Нови пари, но времената се променяха и вече не беше срамно благородническата титла да се сроди с пари. — Какъв е родът му?

Въобразяваше ли си Аделайн, или едва прикрита самодоволна усмивка озари безизразната физиономия на госпожа Хейстингс?

— О, нищо особено — изви тя високомерно едната си вежда. — Художник, с когото един от по-младите синове на Ървинг налудничаво се сприятелил.

Усмивката на Аделайн провисна в ъгълчетата на устните й, но тя въпреки това успя да я задържи. Все още не всичко беше изгубено, в крайна сметка рисуването е напълно благородно хоби…

— Говори се — нанесе съкрушителния си удар госпожа Хейстингс, — че момчето на Ървинг го намерило на улицата! Бил син на имигранти, някакви поляци. Той може и да се нарича Уокър, обаче се съмнявам, че това е името, записано в имиграционните му документи. Доколкото знам, се препитава, като рисува!

— Маслени портрети ли?

— О, не, нищо толкова възвишено. Доколкото знам, скицира с въглен — засмя се госпожа Хейстингс в едната си буза, мъчейки се да прикрие ликуването си. — Доста се е издигнал всъщност. Родителите му са католици, а баща му е работил на доковете.

Аделайн овладя желанието си да се разпищи. Госпожа Хейстингс се облегна на своя позлатен стол със злорада усмивка на лицето.

— Обаче какво лошо има младо момиче да потанцува с красив мъж, нали?

Аделайн прикри паниката си с плавна усмивка.

— Не, няма нищо лошо.

Обаче не можеше да си повярва, понеже в съзнанието й вече бе изникнал образът на едно момиче, застанало горе на една скала в Корнуол и наблюдаващо с ококорен поглед и отворено сърце един красив и многообещаващ мъж. О, много беше лошо една млада дама да бъде поласкана от краткотрайното внимание на един красив мъж.

Седмицата мина и това бе най-хубавото, което можеше да се каже за нея. Вечер след вечер Аделайн извеждаше Роуз пред зали, пълни с подходящи млади джентълмени. Чакаше и се надяваше, копнееше да види как лицето на дъщеря й грейва заинтригувано. Но всяка вечер се разочароваше. Роуз забелязваше само Натаниъл, а явно и той нея. Роуз сякаш беше попаднала в плен на опасна истерия и достъпът до нея бе отрязан. Аделайн се бореше с желанието си да я плесне по бузите, които пламтяха по-силно, отколкото имаха право страните на една крехка млада дама.

Лицето на Натаниъл Уокър преследваше Аделайн. На всяка вечеря, танц или четене, на което присъстваха, тя оглеждаше залата и го търсеше с поглед. Страхът беше отпечатал в съзнанието й някакъв модел и всички останали лица избледняваха: само неговите черти оставаха ясни. Започна да го вижда дори когато го нямаше. Сънуваше кораби и пристани, и бедни семейства. Понякога сънищата й се разиграваха в Йоркшър, а собствените й родители изпълняваха ролята на семейството на Натаниъл. О, клетото й помътено съзнание — как изобщо се стигна до тук!

И една вечер се случи най-лошото. Бяха ходили на бал и докато се прибираха, Роуз беше необичайно мълчалива. Мълчанието й беше от онези, които подсказват решимост, проясняване на погледа. Държеше се като човек, който има тайна, слуша я и я превърта в главата си. Задържа я в себе си известно време, преди да я пусне на воля и да предизвика най-лошото, на което е способна.

Ужасяващият момент настъпи, когато Роуз се приготвяше да си ляга.

— Мамо — каза тя, решейки косата си, — искам да ти кажа нещо. — И последваха онези думи, страшните. Любов… съдба… завинаги…

— Ти си млада — побърза да възрази Аделайн и прекъсна Роуз. — Разбираемо е, че бъркаш приятелството с друг вид обич.

— Не изпитвам само приятелство, майко.

Кожата на Аделайн пламна.

— Това ще бъде катастрофа. Той не може да даде нищо…

— Ще даде себе си, а на мен това ми стига.

Настойчивостта й, вбесяващата й увереност!

— Поредното доказателство за твоята наивност и за твоята младост, Роуз.

— Не съм толкова млада, че да не знам какво искам, мамо. Вече съм на деветнайсет. Нали ме доведе в Ню Йорк, за да срещна съдбата си?

— Този мъж не е твоята съдба — отсече Аделайн с тъничък гласец.

— От къде знаеш?

— Аз съм ти майка. — Колко немощно прозвуча. — Можеш да имаш когото поискаш! Ти си красива, произхождаш от важно семейство, а съзнателно ще се задоволиш с толкова малко?

Роуз въздъхна тихо, сякаш така слагаше край на разговора.

— Обичам го.

Аделайн затвори очи. Младостта! Какъв шанс имаха дори най-разумните доводи срещу арогантната сила на тези две думи? Как е възможно дъщеря й, нейната най-голяма скъпоценност, да ги изрича толкова нехайно, и то за такъв като него!

— Той също ме обича, мамо, каза ми го.

Сърцето на Аделайн се сви от страх. Скъпото й момиченце, заслепено от глупави мисли за любов. Как да й каже, че сърцата на мъжете не се печелят толкова лесно, а ако бъдат спечелени, рядко е задълго.

— Ще видиш — додаде Роуз, — ще живеем щастливо точно като в приказката на Елайза. Тя описа всичко, все едно е знаела, че ще се случи точно така.

Елайза! Аделайн се вбеси. Дори отдалеч това момиче продължаваше зловещото си влияние. То се простираше дори отвъд океана, а всичките й шушукания проваляха бъдещето на Роуз и я насочваха към най-сериозната грешка в живота й — неразумен годеж с един напълно неподходящ мъж!

Аделайн стисна здраво устни. Не беше бдяла над Роуз по време на безбройните й боледувания, за да я гледа сега как се хвърля в един лош брак, който ще я откъсне от обществото и ще лиши Аделайн от всяка надежда да блести поне с отразена слава.

— Трябва да развалиш годежа. Той ще разбере. Вероятно съзнава, че това изобщо няма да е позволено.

— Ние сме сгодени, мамо. Той ми предложи и аз приех.

— Развали годежа.

— Няма.

Аделайн облегна гръб на стената.

— Обществото ще те избягва, няма да си добре дошла в дома на баща си.

— Тогава ще остана тук, където съм желана. В дома на Натаниъл.

На Аделайн свят й се зави. Как се стигна до тук? Нейната Роуз да говори такива неща? Неща, които знае, че ще разбият сърцето на майка й?

— Съжалявам, мамо — тихо промълви тя, — но няма да променя решението си. Не мога да го сторя. Не го искай от мен.

След това не си говориха с дни, с изключение на обичайните банални любезности, които и за двете би било немислимо да пренебрегват. Роуз си мислеше, че Аделайн се цупи, но не беше така. Тя размишляваше. Аделайн винаги бе съумявала да подчини страстта на логиката.

Настоящото уравнение беше невъзможно, следователно някой негов елемент трябваше да бъде променен. Ако няма да е решението на Роуз, което й се струваше все по-слабо вероятно, тогава трябваше да е самият годеник. Той трябваше да стане човек, достоен за ръката на дъщеря й, човек, за когото другите говорят със страхопочитание и уважение, и да, със завист. А Аделайн имаше чувството, че знае как да предизвика такава промяна.

В сърцето на всеки мъж зее дупка. Черна яма от нужда, чието запълване е по-важно от всичко останало. Аделайн подозираше, че за Натаниъл Уокър такава яма е гордостта — най-опасната гордост, гордостта на бедняка. Неистовата жажда да се докаже, да се издигне над скромния си произход и да стане по-добър човек от баща си. Дори без да знае биографията му, с която толкова охотно я запозна госпожа Хейстингс, с всяка следваща своя среща с Натаниъл Уокър Аделайн се убеждаваше, че е права. Съдеше за това по походката му, по старателно лъснатите му обувки, по твърде въодушевената му усмивка и по високия му смях. Това бяха все особености на мъж със скромен произход, но надникнал в бляскавия свят, който шеметно се разгръща над неговия. Мъж, навлякъл своята изисканост върху кожата на бедняк.

Аделайн познаваше слабостта му, понеже тя бе и нейна слабост. И знаеше точно какво трябва да направи. Трябваше да се погрижи той да получи всички привилегии, трябваше да се превърне в най-запаления му застъпник, да се погрижи името му да стане символ на художник, рисуващ портрети на елита. С нейната енергична подкрепа, с неговата красива външност и очарование, още повече и със съпруга като Роуз, той със сигурност щеше да успее да направи впечатление.

А Аделайн щеше да се погрижи той никога да не забравя на кого дължи успеха си в живота.

* * *

Елайза пусна писмото на леглото до себе си. Роуз беше сгодена и щеше да се омъжва. Не би трябвало новината да я изненадва. Братовчедка й често беше споделяла надеждите си за бъдещето, желанието си да има съпруг и семейство, импозантна къща и собствена карета. Въпреки това обаче Елайза се почувства странно.

Отвори новия си бележник и леко плъзна пръсти по първата страница, на места издута като мехурчета от дъждовните капки.

Прокара черта с молива, наблюдавайки разсеяно как линията е ту светла, ту тъмна в зависимост от това дали основата е суха или влажна.

Залови се да пише една приказка, понаписа това-онова и задраска няколко пъти, преди да избута бележника настрани.

Накрая се облегна на възглавницата. Не можеше да отрече, че се чувства странно: нещо се загнезди дълбоко в корема й, обло и тежко, остро и горчиво. Зачуди се дали не се разболява. Заради дъжда ли? Мери все я предупреждаваше да не стои твърде дълго на открито.

Елайза впери поглед в стената, в нищото. Роуз — нейната братовчедка, която тя развличаше и превръщаше в своя охотна съучастница, щеше да се омъжва. Как така едно бъдеще, което толкова ясно си представяше — как я очакват дълги години, изпълнени с пътувания, приключения и писане, неизменно придружавана от Роуз, — най-неочаквано и категорично се оказа химера? С кого щеше Елайза да споделя своята Тайна градина? Историите си? Живота си? Както слънцето потъва в сумрака, така и нейното бъдеще изчезна с една тиха въздишка.

Погледът й се плъзна настрани и се спря на огледалото в орнаментирана рамка. Елайза не се оглеждаше често и бе минало доста време, от както за последен път бе поглеждала своето ехо — нещо липсваше. Изправи се и се приближи. Огледа се преценяващо.

И осъзна напълно. Разбра какво е изгубила. Отражението й беше на зрял човек и в извивките му не бе останало кътче, в което да се скрие лицето на Сами. Той си беше отишъл.

А сега и Роуз си отиваше. Кой беше този мъж, който за броени мигове бе успял да открадне най-близката й приятелка?

Елайза не би се почувствала толкова зле, ако беше глътнала някоя от коледните украси на Мери, някой от подправените с карамфил портокали.

Завист, така се наричаше бучката в гърлото й. Тя завиждаше на мъжа, който беше накарал Роуз да се почувства добре; който с такава лекота беше постигнал онова, което Елайза се бе мъчила да направи; който беше причината обичта на братовчедка й така светкавично и изцяло да се насочи към друг обект. Завист. Елайза прошепна острата дума и усети как отровните й шипове бодат отвътре устата й.

Извърна се от огледалото, затвори очи и си нареди да забрави писмото и ужасната му новина. Не искаше да изпитва завист, да усеща в гърлото си противната бучка. Защото Елайза знаеше от собствените си приказки каква е съдбата на злите сестри, попаднали в плен на завистта.