Джой Филдинг
Кукла на конци (35)

35

Те се возят мълчаливо към летището. Красив, безоблачен ден е, слънцето представлява ясно очертана жълта топка по средата на наситеносиньо небе. От онези дни, които те заблуждават, че е по-топло, отколкото е в действителност, мисли си Аманда, обгръща с ръце новата си парка и се чуди кога изобщо ще се наложи да я облича във Флорида. Глупаво беше от нейна страна да похарчи толкова пари за нещо, от което се възползва за тъй кратко време. И то червено, от всички цветове. Какво, за бога, й бе станало?

Очевидно не е била на себе си. Злата й половинка, решава тя и безмълвно се изкисква. А може и да е била добрата. Определено е била онази, която позволи на Бен да я откара до летището, когато той се появи в къщата на майка й в шест и половина тази сутрин, въпреки че вече се бяха сбогували предишния ден. Нали се бяха съгласили, че така е по-лесно и за двамата, по-малко мъчително и със сигурност по-зряло, един подходящ и умерен завършек на шеметната и удивителна седмица? Бяха се прегърнали сдържано и си бяха пожелали всичко най-хубаво. Той бе обещал да я държи в течение на работите на майка й. Тя бе обещала да държи връзка. Бяха се поздравили за добре свършената работа.

Областният прокурор се бе инатил в продължение на няколко часа, но до края на вчерашния ден, здравият разум бе надделял и той се бе съгласил на споразумение с Бен, в резултат на което майка й щеше да пледира за временна невменяемост и да прекара минимално време в психиатрия. Докато я освободят след около шест месеца, Люси ще е уредила нещата си в Англия и ще се завърне заедно с децата в Торонто. Благодарение на наскоро починалата майка на Родни Тюрек, тя дори ще разполага с малко пари в банката. Без да се споменават онези 100 000 долара, които все още се намираха в сейфа в къщата.

Това беше всичко. Делото е приключено. Мисията е изпълнена. Работата й тук бе свършила.

— Добре ли си? — пита Бен, нарушавайки продължителното мълчание. Гласът му е уверен и овладян, като че ли напълно го устройва решението й да се завърне във Флорида, сякаш наистина я е махнал от себе си веднъж завинаги.

Аманда кима, почти се бои да изрече каквото и да било на глас. Истината е, че тя едва разпознава собствения си глас напоследък, а след събитията от изминалата седмица, кой знае какво може да изскочи от устата й? Тя бе пристигнала в този град буквално като сирак. Сега напуска в качеството си на нечия дъщеря, нечия сестра, нечия леля. Един бивш съпруг бе станал неин най-близък приятел. Чудно ли е тогава, че тя почти не знае вече коя е?

Нуждае се от време да смели всичко случило се. Нуждае се от дистанция. Има нужда да разбере коя в действителност е Аманда Прайс Майерс Травис.

Глупости, мисли си раздразнено и поглежда към Бен. Съвсем точно знае коя е. Няма нужда от време. Нито от разстояние. Това, от което се нуждае, седи до нея. Има нужда да погребе своята гордост и да каже на Бен, че е променила решението си. Да му каже, че макар Дженифър да е най-компетентният областен прокурор и много мила жена, тя определено не е за него, че за него има само една жена и тази жена иска още един шанс.

— Е, кога ще закараш колата да я оправят? — пита вместо това.

— Мислех да се обадя в сервиза в понеделник — отговаря Бен, приковал поглед в пътя насреща. — Да се надяваме, че ремонтът няма да струва скъпо.

Аманда отново кима. Мисли си, че навярно трябва пак да се извини или поне да предложи да плати за щетите — в крайна сметка инцидентът бе по нейна вина. Но извинението й вече бе прието, а предложението само ще бъде отхвърлено, така че какъв е смисълът? Бен е толкова горд, колкото и упорит.

Бях забравила колко упорита можеш да бъдеш, чува майка си да казва.

Двамата с Бен наистина много си приличат.

Нали затова си тръгна? — чува го да пита.

Тогава това беше правилното решение, сега също, преценява тя. Трябва да продължиш напред, да не спираш. Не можеш да върнеш времето. Огромна грешка е да се опитваш.

Магистралата не е толкова претъпкана, както друг път, макар че и сега на пътя има много коли. Аманда недоумява накъде са тръгнали всички едва в седем часа сутринта. Старият корвет пропада в някаква дълбока дупка. Това е проблемът с колите, чиито шасита са толкова ниско до земята, мисли си тя. Чувстваш всяка дупка по пътя.

— Гладна ли си? — пита Бен, когато минават покрай летище „Хилтън“.

Аманда поклаща глава и си спомня младата двойка, която се целуваше пред асансьорите в „Хилтън“. Надява се да прекарват приятно медения си месец на Бахамите. Надява се да ги чака дълъг и щастлив семеен живот.

— Можем да си вземем нещо на летището, ако искаш.

— Не — казва тя по-силно, отколкото е искала — Извинявай — изрича тутакси.

— За какво?

— Може ли да ти се извиня веднъж за всичко?

Бен се усмихва.

— Не ми дължиш извинения, Аманда.

— Мисля, че ти дължа.

— Аз съм голямо момче. Знаех в какво се набърквам.

Добре, че един от нас е знаел, мисли си тя и поглежда през страничното стъкло, докато Бен завива по алеята към Терминал 2.

— Можеш просто да ме оставиш отпред — казва му тя. — Няма нужда да влизаш.

— Да, така е — съгласява се той и влиза в паркинга. Изкачва се на няколко рампи и накрая намира място на петия етаж близо до площадката на нивото за тръгване. Бен изключва двигателя, вади ключовете и се обръща към нея. Усмихва й се — Пристигнахме.

— Пристигнахме — имитира го тя.

Той излиза от колата, взема сака й от тясната задна седалка и й отваря вратата, преди да е успяла да разкопчае предпазния колан.

— Ужасно си весел — казва му, пристъпва отвън и отправя мълчаливо сбогом на старата кола, докато върви след него. — Радваш се да се отървеш от мен ли?

Той се усмихва.

— Всяко хубаво нещо си има край.

Аманда едва се преборва с желанието си да го натика в най-близкия асансьор. Следва го във вече претъпкания терминал.

— Господи, накъде са тръгнали всички?

— За Флорида — отговаря Бен. Повежда я към редицата автоматични чекиращи машини. — Имаш ли кредитна карта?

— Ще се оправя. — Аманда пъхва картата си в процепа и напечатва нужната информация. Мълчаливо чакат да се покаже бордната й карта. — Е, предполагам, че това беше всичко — заявява тя и се усмихва насила.

— Имаме време — казва той. — Можем да си вземем кафе.

— Не, по-добре да се настанявам. Остава да мина през американската митница и охраната. Кой знае колко ще ме забавят.

Той поглежда надолу, после отново нагоре.

— Е, тогава предполагам, че това е всичко — повтаря нейните думи.

— Да — съгласява се тя.

Бен се привежда, устните му докосват страната й.

— Пази се, Аманда.

Тя едва се възпира да не пипне целунатото място, да запечата целувката завинаги.

Ти също.

— Нали ще ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо?

— Абсолютно. И ти ще ми звъннеш, ако има новини около майка ми?

— Можеш да я посетиш по всяко време, нали знаеш — напомня й той.

Тя кима. Вече бяха минали през всичко това.

— Ще трябва да видя кога ще ми остане свободно време. Може да нямам възможност скоро.

— Когато и да е — казва той. Вървят към входа на американската митница. Вече доста хора са се наредили на опашка. — Мисля, че трябва да попълниш някои формуляри. — Сочи й масичка с формуляри точно от вътрешната страна на вратата.

— О, да. По-добре сега да го направя.

— Бордна карта, моля — казва една жена от охраната.

— Е, предполагам, че това вече наистина е всичко — смее се Аманда.

— Наистина е всичко.

— Довиждане, Бен.

— Довиждане, Паляче.

И тогава те внезапно се озовават в обятията си, той я целува по косата, по страните, по очите, по устните. Тя също го целува, плаче и го стиска така, като че ли животът й зависи от това. Не ме пускай да си тръгна, мисли си. Моля те. Не ме пускай.

— Пречите на опашката — топло ги осведомява жената от охраната. — Боя се, че ще трябва да се дръпнете настрани.

Аманда неохотно се дръпва от обятията на Бен. Бавно и дълбоко си поема дъх, мъчи се да се съвземе. Време е да продължа напред, напомня си тя. Време е да тръгвам.

— Всичко е наред. Готова съм. — Подава на жената бордната си карта. Тя я поглежда и й кимва да влиза. Аманда прекрачва навътре, но после се обръща отново към Бен. Кажи ми да остана, умолява го мълком. — Обаждай ми се от време на време — казва на глас и гледа как той изчезва в тълпата. Е, това е, мисли си тя. Това наистина е всичко.

Попълва нужните формуляри и се нарежда на опашката. Кирел, рецитира наум и някакво милостиво вцепенение обхваща тялото й от главата до петите. Ки-рел, Кирел. После нечий мобилен телефон процепва хипнотичния ритъм на взетата й назаем мантра. Нейният мобилен телефон, осъзнава тя, и го изважда от чантата си.

Прекалено рано ли се обаждам? — произнася в ухото й гласът на Бен.

— Къде си?

— В колата. И ако щеш вярвай, отново започва да вали сняг.

Аманда поглежда към дългия прозорец в предната част на просторното помещение. Наистина започва да вали сняг.

— Мислех си — продължава той, — че от доста време не съм си взимал отпуска и наистина ми се ще да ида на някое топло място за няколко седмици.

— Във Флорида е топло — казва му тя, затаила дъх.

— Не зная. Може да се окаже трудно да си намеря хотел…

— Зная едно страхотно място, където можеш да отседнеш. Красиво е. Точно до океана.

— Ами добре, ще трябва да си уредя графика и да видя кога ще мога да тръгна…

— Мисля, че трябва да го направиш — бързо му казва Аманда и крачка по крачка приближава края на опашката. — И може би, междувременно ще можеш да направиш някои проучвания какви юридически изпити е необходимо да вземе някой в Канада. Искам да кажа, вероятно ще ми се наложи да прекарам известно време там, докато се уверя, че майка ми не убива никого повече.

— Мисля, че това навярно е добра идея.

Дълга пауза. Какви ги върша, мисли си Аманда.

— Обичам те — казва на глас.

— И аз те обичам — е простичкият отговор.

— Следващият — обявява охраната и насочва Аманда към кабина номер 15.

— Не е моментът ли? — пита митничарят саркастично и сочи телефона в ръката й.

— Какво? О, не. — Пуска телефона обратно в чантата си и подава на човека паспорта си, опитвайки се да не се усмихва твърде очебийно. — Моментът е страхотен.

Един час по-късно тя седи, втренчена през прозореца на претъпкания самолет. Пилотът току-що, бе съобщил, че летят на височина единайсет хиляди и двеста метра. Беше ги предупредил, че макар небето да е ясно и чисто, по пътя може да се появи въздушна турбуленция. Аманда подпира чело на тесния илюминатор и се изгубва в синия простор.

Аманда вижда бъдещето.