Нелсън Демил
Пантерата (38)

37.

Отсреща бе Градът на туристите, сцената на снощната руска авантюра. Като се замисля, бях сигурен, че Бък знае за интереса на г-н Бренър към г-жа Кори, и се запитах какъв ли съвет би дал мъдрият стар дипломат на приятеля си. Сигурен съм, че би казал на Бренър да поукроти топката. Мисията е на първо място.

— Джон?

Обърнах се.

— Да, Клеър?

— Пътувал ли си с кола до Аден?

— Всъщност да. Преди две години и половина. А ти?

— За пръв път ми е. Дойдох тук преди три седмици — каза тя. — Колко време ще останете с жена ти?

С кого? О, с жена ми.

— Надявам се, че не много. А ти?

— Договорът ми е за една година. Държавният департамент ми помага да си изплатя студентския заем.

— Аха. И на мен.

Тя се разсмя.

— Какво мислиш за Йемен? — попитах я.

— Гадост.

— Дай му малко време.

— Няма да стане по-добре — увери я Майк Касиди, нашият шофьор от ДСС.

Продължихме на юг покрай британското посолство и хотел „Мьовенпик“, след което завихме по пътя за Мариб, който не беше много натоварен и лесно можехме да забележим евентуална опашка. После обърнахме обратно и отново стигнахме до главния път, водещ на юг.

— Сами сме — докладва по радиото Бондмобилът.

По пътя се движеха отделни камиони, автобуси и джипове, наред с мотоциклети и скутери. Колкото по-натоварено бе движението, толкова по-добре. Не че се смесвахме с множеството — така де, пет големи черни джипа, пътуващи в страната на малките бели коли, определено привличаха внимание и дори за най-тъпия йеменец беше очевидно, че не сме туристическа група. Помислих си, че сигурно цяла Сана познава тези коли и в най-скоро време Абдул ще се обади на братовчед си Абдула, доносника на Ал Кайда. Мобилни телефони. Всички ги имаха. Дори тук.

Минахме през порутените предградия на Сана и трафикът започна да оредява.

— Остават ми още три седмици тук — обяви Майк Касиди на пътниците си.

— Накъде ще продължиш? — попитах го.

— У дома. Дейтона Бийч, Флорида. После ще си изкарам чудесно в Мадрид.

— Заслужил си го — уверих го. — Бивш военен ли си?

— Да. Шест години в армията. Една мисия в Афганистан с Десета планинска дивизия и една в Ирак с Първи кавалерийски.

— Благодаря за службата — каза Клеър.

— Още съм на служба — отвърна Майк. — Но заплащането е по-добро.

Помислих си за Майк Касиди, Джон Замойски, известен също като Замо, за другите агенти, дори за Пол Бренър. Бяхме изградили този голям и скъп апарат на разузнаването и сигурността, част от който съм и аз, за да водим една на практика мижава война. Но тази война можеше за миг да стане свирепа, както видяхме на 11/9 и в други случаи като атаката срещу „Коул“. И когато сложиш в уравнението и атомни бомби или биологично и химическо оръжие, вече става дума за истински кошмар. До ден-днешен обаче никой в Щатите не даваше и пет пари за това след 11/9, а 11/9 можеше да се повтори и този път нямаше да можем да кажем, че сме били изненадани или неподготвени. Междувременно проследявахме информация, охранявахме посолства, преследвахме сенки и чат-пат виждахме сметката на някой по-важен задник, което караше страната да се чувства мъничко по-сигурно. Именно затова бях тук.

— За колко време си тук? — попита ме Майк.

— Имам четирийсетдневна виза към Екипа за събиране на доказателства, но тя може да се удължи.

— Трябва да си помислиш за удължаването.

— Аха. Но жена ми е в посолството най-малко за година.

— Това може да се окаже доста тежко.

— Така е. — Особено ако мен ме върнеха у дома след изтичането на визата ми, а Кейт останеше в посолството с Пол Бренър. Определено трябваше да пипна оная Пантера.

— Имаме ли нови следи около атаката срещу „Коул“? — попита Майк.

— Ще разбера в Аден.

— Атентата срещу „Коул“ ли разследваш? — попита Клеър.

— Да.

— Било е ужасно.

— Да. — Било е убийство.

И тъй, тримата се поопознахме малко. Д-р Клеър Нолан беше от някакво място на име Айова и това бе първото й пътуване извън Америка, ако не се брои седмицата, която бе прекарала във Вашингтон, окръг Колумбия, преди да дойде тук.

— Момчетата в Аден са много добри — каза ми Майк. — Ще ти хареса да работиш с тях.

Нямаше да работя с тях, но все пак казах:

— Очаквам с нетърпение този момент.

Набързо изкоментирахме неговите колеги от ДСС, които бяха само шестима. Подобно на миналия път, в „Шератон“ имаше специален отряд на ФБР от десет души, както и доктор от Бюрото. Майк каза, че моят Екип за събиране на доказателства в момента се състоял от петима души, но бройката варирала. Имаше също двайсет морски пехотинци от Флотския антитерористичен и охранителен отряд в Дубай, които охраняваха хотела. Така че в „Шератон“ имаше горе-долу четирийсет американци — в общи линии толкова, колкото бяха и при предишното ми идване. Достатъчно, за да свършат работа, но може би нямаше да стигнат за отбраната на Форт Апачи от индианска атака — нещо, което изглеждаше реална възможност.

Също в „Шератон“, но без да се броят официално като жив персонал, бяха офицерите от ЦРУ и Военното разузнаване. Когато бях там, преброих по трима от двете служби, но те се държаха настрана. Дори не играеха плажен волейбол с нас.

— Някой ми каза, че хотелът не бил лош — каза Клеър. — Басейн, фитнес, плаж.

— И бар — уверих я. — Ти ще останеш ли?

— Да.

Ах.

— Не знаех.

— Ако се наложи да идете в Лошите земи, може да дойда с вас — уведоми ме тя.

Не можех да си обясня защо ни е доктор в Индианската територия. Е… сигурно ако се замислех наистина здравата, можех да си представя ситуация, в която някакви хора стрелят с автомати по нас.

— Не бих имала нищо против да разгледам страната — добави Клеър.

— В момента виждаш всичко, което е нужно да се види — увери я Майк.

Клеър не отговори.

Отворих жълтия плик, който ми бе дал Хауард, и извадих снимките на Булус ибн ал Дервиш.

Първата бе черно-бяла и показваше млад мъж с академична шапка и тога. Надписът гласеше: „Булус ибн ал Дервиш, Колумбийски университет, дипломиране, 1987“.

Младият Булус не изглеждаше зле — екзотична външност, с гърбав нос, тъмни очи и високи скули. Дългата му коса беше сресана назад и с изненада открих, че тънките му устни са извити в усмивка. Беше щастлив, че завършва. Целият свят е бил пред него.

Следващите две снимки бяха цветни увеличени копия с надписи „Снимка от шофьорска книжка, 1982“, и „Паспортна снимка, 1990“. На паспортната снимка той все още бе гладко обръснат, но изражението му бе променено. Изглеждаше сериозен или може би си мислеше дали да не се завърне в родината на прадедите си. По онова време главата му вече е била пълна с радикални мисли, вероятно благодарение на интернет или може би на някой местен духовен водач, чиито възгледи за исляма са се различавали от тези на повечето мюсюлмани и който е издебвал младежи като Булус ибн ал Дервиш.

Последните три снимки също бяха цветни и на една от тях се виждаше голяма викторианска къща на заден план, а надписът отдолу гласеше „Пърт Амбой, дом, май 1991. Последна известна фотография“.

Булус, тогава на двайсет и шест, изглеждаше по-стар и без да се взирам прекалено внимателно в снимката (но със знанието, че е заминал за Йемен около година по-късно), останах с впечатлението за млад мъж, който всеки момент ще скъса връзките си с дом и семейство; човек, който е видял бъдещето си и изгаря от нетърпение да остави своята следа в света.

Кой ли беше направил тази снимка? Сигурно мама. През май, така че може би е по случай рождения ден. И дали мама и татко са знаели, че момчето им ще напусне семейното гнездо, за да отлети на изток? Нищо чудно.

Зачудих се също и дали Булус е имал приятелка. Преспивал ли е с момиче? Приятелите му само мюсюлмани ли са били? Или е другарувал също с християни й евреи? Гледал ли е американски комедии по телевизията? Може би е правил всичко това в колежа и след него. Но някъде по пътя младият Булус е започнал да залита към алтернативна вселена. И ето че сега беше тук и убиваше хора — американски моряци, европейци, събратя по религия от Саудитска Арабия, както и собствени сънародници. Какво се бе случило? Може би никога нямаше да науча. Може би той самият не знаеше какво се е случило или как се е случило. Но в някакъв момент е стигнал до кръстопът и е поел в грешната посока. И аз се движех право насреща му. Ако ми се случеше да остана насаме с него, сигурно щях да го попитам за всичко това. Но по-вероятно беше да няма момент на откровението, а на бърза смърт. Моята или неговата.

— Това ли е заподозреният задник? — попита Майк.

— Да.

Майк хвърли поглед на снимката от рождения ден.

— Изглежда нормално.

Така е. Някои чудовища изглеждат нормално. Клеър се наведе напред.

— Кой е това?

— Това — отвърнах — е Булус ибн ал Дервиш. Масов убиец.

Тя помълча няколко секунди, после попита:

— Значи си дошъл да го намериш?

— Да.

— Успех.

Погледнах за последно заподозрения и прибрах снимките в плика. Ако той знаеше, че съм тук, сигурно имаше моя снимка.