Джон Голсуърти
Над всичко (17)

XI

Когато Уинтон на следния ден се върна от първата си язда след няколко дена, едно кожено палто и една широкопола шапка в хола го предупредиха какво беше станало.

— Господин Фиорсен, господине. Качи се горе при госпожата.

— Има ли багаж?

— Една чанта.

— Пригответе една стая!

Да вечеря сам с тоя тип?

Джип между това бе преживяла най-странната утрина в живота си. Детските устни, които сучеха от гърдите й, извикваха у нея едно странно усещане: нещо се стопяваше, някаква безкрайна топлина, желание да притисне малкото създание съвсем близо до себе си! Обаче нито чувството й за хумор, нито усетът й за красота не се мамеха. То беше странно малко същество с един кичур черна коса, по хубост по-долу от коте. Тънките му, червени и сбръчкани пръсти с невероятно малки нокти, микроскопичните пръсти на краката му, сериозните черни очи, когато беше будно, неподражаемото му спокойствие, когато спеше, необикновената му сила, когато сучеше — всичко това беше като някакво чудо. Тя изпитваше някаква благодарност към него, дето не я беше убило, не й бе причинило силни болки, благодарна беше, че свикна лесно със своята роля на майка. Инстинктивно чувствуваше, че това е нейното бебе, не неговото, че то ще прилича на нея. Какво я караше да мисли това, не знаеше; може би спокойствието и тъмните очи на малкото създание. От един до три те и двете спаха; когато Джип се събуди, сестрата стоеше пред леглото й, като че искаше да й каже нещо.

— Искат да ви видят, мила!

— Той! — помисли Джип. — Не зная, не зная… — Лицето й изразяваше това и сестрата попита:

— Можете ли?

— Да. Но моля, още пет минути.

Мислите й бяха далеч, трябваше й време, преди да види Фиорсен, време да си даде сметка какво чувствува сега, какво значи малкото същество за него и нея. Нали беше и негово! Не, това малко, безпомощно същество не беше негово! Той не го беше искал, и сега, когато тя беше изтърпяла мъките, то беше нейно — не негово, по никой начин! После й дойде на ум старото самообвинение. — Но нали съм женена за него, сама го избрах! Не мога да се отърва! Искаше й се да извика на сестрата: „Не го пущайте! Не искам да го видя!“, но задуши тия думи в себе си и каза:

— Нека влезе!

Най-напред забеляза дрехите му — тъмносив костюм на резки — тя сама го беше избрала; косата му беше по-светла, както биваше обикновено след стрижене; бакенбардите бяха почнали пак да растат край ушите му. Тя се развълнува като видя, че лицето му трепери. Той влезе на пръсти, прекоси бързо към леглото, коленичи; улови ръката й и притисна лицето си към нея, шепнейки нещо. Джип знаеше, че той заравя сега в дланта й, по която чувствуваше да бодат мустаците му, своето разкаяние, крайностите, на които се беше отдавал през време на нейното отсъствие, страха, който бе преживял във вълнението си, като я видя тъй бледна и тъй тиха. „Защо не го обичам?“ — си помисли тя. „Има нещо обичливо у него, защо не го обичам?“

Погледът му се спря на детето, той се ухили.

— О, моя Джип, колко е смешно! О, о, о! — Лицето му се изкриви в комична гримаса на отвращение. Джип също намираше бебето смешно, но тя съзираше и чудото в него и се възмути от неговата безогледност. Нейното бебе не беше смешно, не беше грозно! И дори да беше такова, никой нямаше право да й казва това! Фиорсен протегна пръста си и докосна бузата му.

— Да, да! Госпожица Фиорсен!… Ч-ч-ч!

Бебето се размърда. А Джип помисли: „Ако го обичах, не би ме смущавало, че той се смее на детето ми. Щеше да е другояче.“

— Не го събуждай! — прошепна тя и като почувствува погледа му върху себе си, разбра, че интересът му към детето беше преминал и че той мисли: „Колко време ще мине още, преди да те имам пак в прегръдките си?“ И внезапно я обхвана чувство на слабост, каквото до сега не беше изпитвала. Като отвори пак очите си, сестрата държеше нещо под носа й, мърморейки: „Слава Богу!… Как можах да постъпя тъй глупаво?“, — а Фиорсен си беше отишъл.

Като видя, че Джип си отваря очите, сестрата махна амоняка, намести детето и каза: „А сега, да спите!“ Обаче Джип не можа̀ да заспи. Тя гледаше спящето дете, гледаше цветята по тапетите на стената и се мъчеше да открие между преплетените им стъбла и листа зелените и жълти птици с червени човки.

Като го изпъдиха из стаята на родилката, уверявайки го, че това е само „малък припадък“, Фиорсен слезе съкрушен по стълбата. Тая мрачна къща, дето той беше нежелан гост, беше непоносима. Той искаше само Джип, а Джип припадна, когато той се приближи. Той отвори едната врата. Гостната имаше пиано, но уф, студено! Колко неприветливо! Той се дръпна към вратата и се ослуша. Никакъв звук! Сива светлина в неприветливата стая, мрак зад него в хола. Какъв живот живеят тия англичани, по-лошо отколкото в неговата шведска родина, дето поне стопляха добре. Изведнаж се възмути. Да остане тук един ден, лице с лице с баща й! Джип с това дете, в тая враждебна къща, не беше неговата Джип. На пръсти той излезе в преддверието. Палтото и шапката му бяха тука, но чантата я нямаше. Няма нищо! Могат да му я изпратят. Ще пише, ще каже, че припадъкът й го разтревожил, че не искал да й причини втор, нито да остане в тая къща, тъй близо до нея и все пак тъй далеч. Тя ще разбере. Изведнаж го обхвана някакъв копнеж. Джип! Той я желаеше! Да я гледа, да я целува, да я знае своя! Той отвори вратата и тръгна нещастен и тъжен към гарата. През целия път до там, през тъмните ливади и във влака, той чувствуваше някаква болка, от която се отърси само като се намери пак в осветените улици на път към Розек. На вечерята и по-късно това настроение се разсея, но после се яви пак, докато сънят със своя мрак и сънища го освободи.