Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (70)

70

Реджи обожаваше Трафалгар Скуеър. За нея той сякаш олицетворяваше всичко британско, събрано на едно забележително място. От една страна, там беше паметникът на лорд Нелсън на четирийсет и шест метровата му гранитна колона — спасителя на Британската империя, който завинаги щеше да бъде почитан за героичната си смърт в битката при Трафалгар. И макар че вече не всеки ученик знаеше кой е Нелсън или какво точно е направил, статуята му оставаше като мемориал за непобедимостта на британската нация.

От друга страна, там бяха и едрите отвратителни гълъби. Макар че Нелсън беше основно почистен преди няколко години, а кметството беше предприело стъпки да освободи района от гукащите пернати, птиците бяха такава природна стихия, че горкият адмирал най-редовно беше покрит с курешки. Далеч под него човешки същества от всякакви раси и възрасти се разхождаха, седяха, танцуваха, плачеха, дъвчеха, пиеха, изнасяха представления, снимаха, четяха, флиртуваха със себеподобните си и понякога късно вечер дори правеха секс. И всичко това се случваше, докато шарените таксита, покрити с реклами, и червените продълговати автобуси се виеха около площада с цялото внимание, необходимо за оцеляване в един космополитен град. Площадът представляваше идеалната комбинация от прашна история и ярко настояще и Реджи спря да му се наслади, като за миг забрави, че отива на среща с човек, който е в състояние да я унищожи.

Макар че това беше донякъде абсурдно при наличието на толкова много други неизвестни, Реджи беше най-притеснена от въпроса какво да облече. Беше изпрала всичките си дрехи и се беше спряла на бледозелена рокля със семпла кройка, прибрана на кръста, която подчертаваше слънчевия й загар и свършваше на няколко сантиметра над коленете й. Беше с деколте, но не много дълбоко. Реджи беше извадила единствения сексапилен сутиен, който притежаваше, но после се беше отказала от него и беше избрала друг, по-обикновен. Реши да не облича пуловер над роклята, защото времето в Лондон не беше същото като в Лийвсдън, както впрочем често се случваше. Небето се беше прояснило, температурата се беше покачила над двайсет градуса, което предизвика празненства в целия град, а лекият вятър от юг обещаваше още топлина. Реджи беше на високи токчета, така че щеше да бъде едва с двайсет сантиметра по-ниска от мъжа, с когото съвсем скоро щеше да вечеря. Беше вдигнала косата си, като остави няколко кичура да се спускат по дългата й шия. Ансамбълът беше завършен от масивни обици и огърлица с аквамарини, които си беше купила преди години в Тайланд.

Докато вървеше по пресечката, където се бяха уговорили да се срещнат, Реджи крадешком провери грима си в огледалото за обратно виждане на един паркиран мотоциклет, като се преструваше, че одобрително разглежда машината. С ръста на Шоу нямаше да е трудно да го забележи, дори сред всички хора наоколо. И все пак по улицата имаше и много места, подходящи за прикрито наблюдение. Всъщност той сигурно вече я гледаше.

Реджи се замисли, после реши да захвърли притесненията. Завъртя се в кръг, здраво стъпила с едното си токче на тротоара, като бавно махаше във всички посоки, все едно участваше в конкурс за красота. За момент това движение я накара да забрави всичките си проблеми, докато се наслаждаваше на прекрасната лятна вечер в града, който обичаше най-много от всички на света.

Докосването по рамото я накара да подскочи. Тя спря да се върти и се обърна. Първото й впечатление беше, че той също се е облякъл старателно за вечерта — с изгладен сив панталон с остър ръб, бяла риза със спортна яка и тъмносиньо сако. Късата му коса блестеше, току-що измита, и беше гладко избръснат. Ароматът му й напомни разкошния плаж в Тайланд, откъдето си беше купила огърлицата и обиците от един блед мъж по бански, който носеше охлузено куфарче, пълно с дребни украшения. Шоу ухаеше на топлина, пясък, океан и палми; този мирис нахлу в ноздрите й и тя почувства леко замайване.

— Изглеждаш страхотно — каза той.

— Вече няма да ми става лошо, обещавам — каза тя и почука с високите си токчета. — Стъпила съм здраво на земята.

Шоу се огледа, преди отново да спре поглед върху нея. Реджи усети, че с едно движение беше преценил всички потенциални заплахи и ги беше регистрирал в някаква старателно подредена информационна система в главата си.

— Обичаш ли морска храна? — попита я той.

— Всъщност това е най-любимото ми нещо.

— Знам един ресторант в Мейфеър.

— Звучи страхотно.

Той се поколеба за миг, после протегна ръка към нея. Тя бързо го хвана под ръка, преди да размисли. Колебанието му я накара да се усмихне на себе си. Помисли си, че несигурността е чудесно човешко качество, и леко се притисна в ръката му, за да му покаже, че предложението му е било напълно уместно.

— Не е далеч от тук. Времето е хубаво, така че можем да отидем пеша. — Той хвърли поглед към обувките й. — Ще се справиш ли? Може да вземем и такси, ако предпочиташ.

— Мога да стигна до там. Не обещавам обаче, че ще мога да се върна пеша.

— Ако се наложи, ще те нося.

Двамата продължиха по „Хеймаркет“, прекосиха Пикадили Съркъс и стигнаха до Мейфеър.

— Остават само няколко пресечки — каза Шоу, докато бавно крачеха натам. — Съвсем близо е до „Гроувнър“.

— Добре съм — каза тя.

Той я погледна.

— Наистина изглеждаш добре.

Тя обмисли думите му, докато гледаше другите двойки по улицата, които правеха точно същото като тях.

— Просто ми е приятно да се преструвам на нормална. Сигурно ти изглежда странно.

— Напротив. В нашата професия такива моменти са малобройни и редки.

Ресторантът беше по средата на пресечката и имаше зелен навес, който отчасти закриваше забележителните му врати от махагон. Вътре таваните бяха високи, дървото — тъмно, сепаретата — с кожена тапицерия, покривките — колосани, а салфетките стърчаха от кристални чаши за вода. Върху високи до гърдите дървени шкафове бяха подредени ледени подноси с опашки от омари, скариди, черни миди и морски раци в идеално оформени кръгове. Шоу беше направил резервация и една закръглена млада индийка в черна рокля, която беше толкова тясна, че под нея се очертаваха прашките й, ги отведе до тяхната маса. Беше в дъното, по диагонал срещу входа.

Шоу се настани с лице към махагоновите врати. Реджи не пропусна да отбележи този факт.

— Как е огневата линия? — попита дяволито тя.

— Ще свърши работа. Освен ако онзи поднос със задушен октопод не попречи на изстрела.

— Защо ли си мисля, че не се шегуваш?

Той отвори менюто си и тя го последва.

— Ще ми препоръчаш ли нещо?

— Горе-долу всичко, което има перки, криле или черупка, спокойно може да бъде определено като афродизиак.

Реджи остави менюто си.

— В такъв случай защо не поръчаш и за мен?

Шоу я погледна над ръба на своето меню.

— Проявяваш нерешителност?

— Всъщност просто съм достатъчно предпазлива, за да се съобразя с по-големия опит на някой друг.

— Тази реплика може да се тълкува по много различни начини — отбеляза спокойно той.

— Точно така. Но засега нека да я ограничим до храната.

Той затвори менюто си.

— В такъв случай и двамата ще си вземем „Примавера фрути ди маре“.

Към храната си поръчаха и бутилка бяло вино. Сервитьорът извади тапата и наля малко в чашата на Шоу, който отпи от виното и го одобри с кимване. Сервитьорът напълни чашите им, постави между тях кошничка с хляб и бутилка зехтин, сложи виното в кофичка с лед и ги остави сами.

Шоу вдигна чашата си и Реджи я чукна със своята.

— Свършва ли вече времето за преструване, че сме нормални? — попита примирено тя.

— Имаме още малко.

— Обичам Лондон — каза Реджи, като се огледа.

— Има какво да обичаш в него — съгласи се Шоу.

— Може ли да те попитам нещо?

Той не отговори, но я погледна в очакване.

— В гробището на Хароусфийлд ми каза, че и ти гледаш гробове. Какво имаше предвид?

— Не гробове, а гроб — в единствено число.

— Чий е този гроб?

— Намира се в Германия, на един час път с кола от Франкфурт, в едно селце.

— Това е отговор на въпроса къде се намира. Но чий е този гроб?

— На една жена — отговори Шоу с видимо напрежение.

— Предполагам, че сте били близки?

— Достатъчно близки.

— Ще ми кажеш ли как се казваше тя?

— Ана. А сега мисля, че времето за преструване на нормални вече наистина свърши.