Бернар Вербер
Върховната тайна (119)

119.

Самюел Финшер си даваше сметка за рисковете на експеримента. Затова реши, мобилизирайки малкото останала му воля, да измисли начин за безопасно активиране на предавателя.

По негови указания доктор Черненко нареди да направят предавател със същата честота като тази на мозъчния му приемник, но който можеше да се задейства единствено с помощта на таен код, неизвестен на Финшер.

После Финшер се върна в болницата „Света Маргарита“ и обясни на Жан-Луи Мартен начина на действие. Невропсихиатърът лично свърза двата механизма и скоро пациентът му беше в състояние да включва предавателя. Естествено, той единствен знаеше тайния код.

— Ти ще бъдеш моето несъзнавано — каза му Финшер.

„А ти ще притежаваш две несъзнавани на цената на едно, тъй като собственото ми съзнание действа заедно с това на Атина. Двамата никога няма да злоупотребим с огромната власт, която ще упражняваме над теб. Кълна ти се.“

Финшер махна шапката си и му показа какво има отдолу.

Двамата мъже се спогледаха: Мартен — с бонето, от което тръгваха разни жици, Финшер — с радиоантената.

— Малко се набива на очи, но вече поръчах плоска, не по-голяма от бенка. След като ми я доставят и след като косата ми порасне малко, ще махна шапката.

„Шапките ти отиват“ — мислонаписа Жан-Луи Мартен.

— Сега вие — Одисеи и Атина, ще ми помогнете да се надскоча.

Горд от доверието на лекаря си и заслепен от значимостта на опита, в който щеше да участва, болният от LIS се вживя в ролята си и започна да изобретява все по-сложни тестове за интелигентност.

Самюел Финшер преминаваше през много изпитания, за да получи наградата си — Върховната тайна.

Всеки път електрошокът му въздействаше като магия. Болният от LIS винаги улучваше точната доза. Нито по-голяма, нито по-малка. Разликата бе в границите на една милионна от волта. Зоната на Върховната тайна беше изключително чувствителна.

Тестовете за интелигентност скоро се изчерпаха и Мартен реши, че Финшер вече е надхвърлил всички норми. Тогава обяви, че е дошло време да навлязат в една област, в която интелектът можеше да се развива безгранично — шахмата.

Доктор Самюел Финшер се записа в общинския шах-клуб и победи всички местни играчи по ред на номерата.

Невропсихиатърът се промени и на външен вид. Беше станал по-представителен и по-нервен. Погледът му бе неспокоен, устата му от време на време се разтягаше в безпричинна усмивка. И начинът му на живот не остана същият. Взе заеми, за да си купи просторна вила в Кап д’Антиб.

Непрекъснато търсеше сетивни дразнители. Напомняше донякъде на онези наркомани, които между две дози изпитват нужда да пушат най-обикновени цигари, за да почувстват физическо облекчение.

По това време се записа в МАЕС. Членовете на клуба споделяха неговата цел. Повече удоволствие. Там се запозна с Наташа Андерсен. Срещата им беше рядко изживяване. Това, което го впечатли най-напред, бе нейната ефирност — приличаше на богиня, слязла да се омърси сред простосмъртните. Миша ги представи един на друг като двама страстни шахматисти.

Играеха така, сякаш танцуват. Фигурите се докосваха и се заобикаляха — истински балет, неразгадаем за околните. Колкото повече напредваше партията, толкова по-странно и предизвикателно се придвижваха фигурите. Двамата рядко разменяха някоя и друга дума, осъзнали, че изобретяват нов вид игра, чиято цел не беше просто победата.

Тя е така прозрачна, така светла. Нуждая се от тази светлина. На моменти се чувствам толкова мрачен.

Същата нощ тя се превъплъти в царицата, той — в офицера.

На отегчения от многобройни приключения Финшер му се стори, че чрез този топмодел се докосва до същността на женствеността. Наташа олицетворяваше идеалната му половинка. Също като него и тя беше от хората, зажаднели за живот и за все нови и нови усещания. Заедно бяха засмукани в безкрайната спирала на силните удоволствия.

Точно през тази нощ си зададе въпроса, който щеше да го тревожи до сетния му дъх.