Миле Марковски
Земните приключения на рибата с очила (3)

Тренировката на детето, което…

Толкова много дъжд се лееше, че дори и самият дъжд недоумяваше откъде беше намерил толкова капки.

Скитах по улиците. Всички бяха с чадъри и очи, които гледаха надолу. В същност улиците бяха чадърени.

Но както и да е.

Под една стряха стоеше дете без чадър, свило глава между рамената.

— Здравей, юнак!

То дори не ме погледна.

— Казвам добър ден, добър дъждовен ден!

Момчето малко нацупи устни.

— Ти не знаеш ли да говориш?

— Не!

— Е, най-сетне продума…

— Не!

— Добре — не. Но ще ми помогнеш ли? Аз съм пратеничка на морския цар. Иначе потеклото ми е от австралийската риба…

— П-с-с-с-т!

Недоумявах.

— Край! — каза детето. — Здравей. Аз съм Асен. Имах тренировка. Всеки ден по един час се уча на мълчание. Всички ме упрекват: — Много говориш!

В часовете:

— Престани да говориш!

На улицата:

— Ама че бъбриво дете!

Затова сега по няколко часа мълча като риба. Учителката ми задава въпрос, аз си трая.

— Няма ли да отговаряш?

Мълча.

— Онемя ли?

Мълча.

— Ще ти пиша двойка!

Мълча.

„Ха да видим — казвам си — кой е по инат!“

Но това не са твои работи. Хайде, слушам те, каква помощ търсиш?

— Аз съм риба.

— Виждам. И?

— Пратеничка съм на морския цар. Иначе потеклото ми е от австралийската риба дипноа, която някога е живяла и на сухо, и във вода.

— Досега нищо интересно — равнодушно каза Асен.

— Изпраща ме морският цар да узная дали земните жители ще ни приемат, и въобще да видя…

— Само това ли е?

— Това е.

— Да тръгваме?

Дъждът полека намаляваше и след време спря. Чадърите изчезнаха. Небето изсипа няколко кошници жълти конфети. Те се оглеждаха в локвите вода. Детето подскачаше. След него и аз.