Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (40)

Рожден ден

Четвъртък, 15 юни 2006 година

(Клер е на 35 години)

Клер: Утре е рожденият ден на Хенри. Аз съм във „Винтидж Байнъл“ и се опитвам да намеря на Хенри албум, който ще му хареса и който той още няма. Донякъде разчитах, собственикът на магазина Вон да ми помогне, защото Хенри идва тук от години. Но зад щанда стои някакво гимназистче. Облечено е в тениска с надпис „Севън Дед Арсън“ и вероятно още не е било родено, когато са правени повечето записи в магазина. Разлиствам каталога. „Секс Пистълс“, Пати Смит, „Супертрамп“, Матю Суийт. „Фиш“, „Пиксис“, „Поугс“, „Притендърс“, „Би-52“, Кейт Буш, „Бъзкокс“, „Екоу“ и „Бънимен“. „Арт ъв Нойз“. „Нейлс“. „Клаш“, „Крампс“, „Кюър“. „Телевижън“. Поспирам над непознат за мен албум на „Велвет Ъндърграунд“ и се опитвам да се сетя дали съм го виждала у нас, но след като се вглеждам, разбирам, че това просто е сборен албум на неща, които Хенри има в други албуми. „Дазлинг Килмен“, „Дед Кенедис“. Вон се появява с огромен кашон, стоварва го върху щанда и пак излиза навън. Прави го още няколко пъти, после заедно с хлапето се заема да разопакова кашоните и да трупа върху щанда дългосвирещи плочи — от време на време възкликва за едно или друго, все неща, които изобщо не съм чувала. Отивам при Вон и безмълвно разтварям на ветрило три дългосвирещи плочи.

— Здравей, Клер — поздравява ме той и се ухилва до уши. — Как е?

— Здрасти, Вон. Хенри има утре рожден ден. Помагай.

Той оглежда онова, което съм подбрала.

— Хенри вече ги има тези двете — кима Вон към „Лилипут“ и „Брийдърс“, — а това тук е пълна скръб — сочи той „Плазмейтикс“. — Но обложката си я бива, нали?

— Да. В този кашон има ли нещо, което ще му хареса?

— Не, всичко в него е от петдесетте. Починала е някаква възрастна дама. Но това може би ще ти допадне, получих го вчера.

Вон взима от рафта с новата стока компилация на „Голдън Паломинос“. В нея има две нови неща, затова я взимам. Най-неочаквано Вон отново грейва в широка усмивка.

— Имам за теб нещо наистина страхотно… пазя го за Хенри. — Той отива зад щанда и започва да търси някъде в дълбините му. — Ето!

Връчва ми дългосвиреща плоча в бяла обложка, върху която няма нищо. Вадя плочата и чета етикета: „Анет Лин Робинсън, Парижката опера, 13 май 1968 г., «Лулу».“ Гледам неразбиращо Вон.

— Да, не е от нещата, които Хенри обикновено слуша, нали? Нелегален запис на концерт, официално не съществува. Преди известно време Хенри ме помоли да следя дали няма да се появи нещо на певицата, но аз не се занимавам с такава музика, затова, след като записът ми попадна, забравих да му кажа. Но съм го слушал, наистина е прекрасен. Звукът е с чудесно качество.

— Благодаря — прошепвам аз.

— Винаги на твое разположение. Но защо Хенри държи толкова на тази певица?

— Това е майка му.

Вон вдига вежди и челото му се набръчква смешно.

— Сериозно ли? Да… той прилича на нея. Виж ти! Защо никога не ми е споменавал?

— Не говори много за нея. Тя е починала, когато е бил малък. В автомобилна катастрофа.

— О! Точно така, сещам се смътно. Е, да потърся ли още нещо?

— Не, това е достатъчно.

След като плащам на Вон, излизам и притиснала до гърдите си гласа на майката на Хенри, тръгвам във възторжено очакване по Дейвис Стрийт.

 

 

Петък, 16 юни 2006 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)

Хенри: Днес имам рожден ден, ставам на четирийсет и три години. Очите ми се отварят в 6:46 сутринта, макар че съм в почивен ден, и после не мога да заспя отново. Поглеждам към Клер, която се е отдала изцяло на непробудния сън: ръцете й са разперени, косата й е разпиляна във всички посоки по възглавницата. Дори с гънките от калъфката, отпечатали се върху бузата й, Клер изглежда красива. Ставам внимателно от леглото, отивам в кухнята и слагам кафето. В банята източвам водата и изчаквам да стане топла. Трябва да викнем водопроводчик, а все не остава време. Връщам се в кухнята, сипвам си кафе, отнасям го в банята и го закрепвам върху ръба на мивката. Слагам по лицето си пяна за бръснене и започвам да се бръсна. Обикновено се справям блестящо, дори не се поглеждам в огледалото, но днес в чест на рождения си ден правя инвентаризация.

Косата ми е побеляла почти изцяло, само тук-там по слепоочията все още е черна, веждите ми целите са черни. Освен това съм си оставил косата дълга, е, не толкова дълга, както когато срещнах Клер, но не много по-къса. Кожата ми е изпръхнала от вятъра и е набръчкана около очите и по челото, от ноздрите до ъгълчетата на устата също са се врязали дълбоки бръчки. Лицето ми е прекалено слабо. Целият съм прекалено слаб. Не като в Освиенцим, но не и нормално слаб. Може би слаб като раковоболен в начален стадий. Или като наркоман, пристрастен към хероина. Не ми се мисли за това, ето защо продължавам да се бръсна. Изплаквам си лицето, слагам си лосион за след бръснене, правя крачка назад и оглеждам резултата.

Вчера в библиотеката някой се сети, че имам рожден ден, и Роберто, Изабел, Мат, Катрин и Амилия ме заведоха на обяд в „Бо Тай“. Знам, че в службата одумват здравословното ми състояние, защо толкова внезапно съм отслабнал и бързо съм се състарил. Всички бяха изключително мили, както сме мили с болни от СПИН или с пациенти на химиотерапия. Едва ли не копнея някой да ме попита, за да излъжа и да приключим с това. Вместо това обаче ние пускахме шеги и ядохме пад тай, прик, пиле с кашу и пад сю. Амилия ми подари половинка невероятно колумбийско кафе на зърна. Катрин, Мат, Роберто и Изабел бяха събрали пари и ми бяха купили факсимилето на Гети на „Mira Calligraphiae Monumenta“, по което се заглеждам от цяла вечност в книжарницата към „Нюбъри“. Трогнат до сълзи, погледнах колегите си и осъзнах, че те ме смятат за пътник.

— Ей, хора… — подхванах аз, но не се сетих как да продължа, затова не го направих.

Не ми се случва често да не мога да намеря думите.

Клер става, Алба се буди. Всички се обличаме и се натоварваме на колата. Заедно с Гомес, Шарис и децата им ще ходим на зоологическа градина „Брукфийлд“. Цял ден се разхождаме безцелно, гледаме маймуните и фламингите, белите мечки и видрите. Алба се прехласва най-вече по големите котки. Роза я държи за ръка и й разказва за динозаврите. Гомес прави страхотно впечатление на едно шимпанзе, Макс и Джо беснеят, все едно са слонове, и играят на ръчни видеоигри. Шарис и Клер се разхождат разсеяно, говорят си за разни незначителни неща, пекат се на слънцето. В четири часа децата са капнали от умора и са кисели, затова ги натоварваме отново на колите, обещаваме скоро да дойдем пак и си тръгваме.

Детегледачката идва точно в седем. Клер подкупва и заплашва Алба да слуша и ние се изнасяме. По настояване на Клер сме облечени много официално и докато се носим на юг по Лейк Шор Драйв, се сещам, че не знам къде отиваме.

— Ще видиш — казва Клер.

— Но не е купон изненада, нали? — питам със свито сърце.

— Не, не е — уверява ме тя.

При Рузвелт излиза от Драйв и започва да криволичи през Пилзън, квартал на латиноамериканци точно на юг от центъра. По улиците играят цели тумби дечурлига, ние лъкатушим между тях и накрая спираме недалеч от кръстовището на Двайсета улица и Рейсин. Клер ме отвежда към порутена къща с две жилища и натиска звънеца на портичката. Пускат ни по домофона, ние прекосяваме осеян с боклуци двор и се качваме по паянтовите стълби. Клер чука на една от вратите и ни отваря Лурдс, неин приятел от Художественото училище. Той се усмихва и ни кани вътре, и след като влизаме, аз виждам, че жилището му е превърнато в ресторант само с една маса. Носят се апетитни миризми, по масата с бяла колосана покривка са наредени порцелан и свещи. Върху резбования шкаф отстрани е сложен грамофон. В хола има кафези, пълни с птици: папагали, малки и големи, и канарчета. Лурдс ме целува по бузата и пожелава:

— Честит рожден ден, Хенри.

Включва се още един познат глас:

— Да, честит рожден ден.

Аз надзъртам в кухнята и кого да видя: Нел! Тя бърка нещо в тенджерата и не спира дори когато я прегръщам и я вдигам леко от земята.

— Ауу! — възкликва Нел. — Както гледам, си ядеш овесените ядки! — Клер също прегръща Нел и двете се усмихват една на друга. — Той изглежда доста изненадан — отбелязва Нел, а Клер само се усмихва още по-широко. — Хайде, вървете и сядайте — заповядва Нел. — Вечерята е готова.

Сядаме на масата с лице един към друг. Лурдс донася чинийки с красиво наредени ордьоври: прозрачна пастърма с бледожълт пъпеш, миди, които са меки и миришат на пушено, тънки резенчета моркови и цвекло с дъх на копър и зехтин. В светлината на свещите кожата на Клер е топла, а очите й са в сянка. Перлите, които носи, очертават ключиците й и бледата гладка кожа над гърдите й, които се вдигат и се снишават заедно с дъха й. Клер усеща, че съм се захласнал, усмихва се и извръща очи. Аз поглеждам надолу и виждам, че съм си изял мидите, но продължавам да държа като някакъв малоумник вилицата във въздуха. Оставям я, а Лурдс вдига чиниите и носи следващото ядене.

Хапваме от прелестната риба тон алангле, която Нел е задушила в сос от домати, ябълки и босилек. Ядем салата, пълна с цикория и оранжеви чушки, ядем и ситни кафяви маслини, напомнящи ми гозба, каквато съм опитвал заедно с мама в един хотел в Атина, когато бях много малък. Пием совиньон блан и постоянно вдигаме наздравици („За маслините!“, „За детегледачките!“, „За Нел!“). Нел се появява откъм кухнята с малка плоска бяла торта със запалени свещички. Клер, Нел и Лурдс ми пеят „Честит рожден ден!“ Аз си пожелавам нещо и духвам наведнъж свещичките.

— Това означава, че желанието ти ще се изпълни — обяснява Нел, аз обаче съм си пожелал нещо, което е неизпълнимо.

Докато ядем тортата, птиците си говорят нещо на странни гласове, после Лурдс и Нел изчезват отново в кухнята. Клер казва:

— Нося ти подарък. Затвори очи.

Затварям очи. Чувам как Клер избутва назад стола. Прекосява стаята. После игличката на грамофона започва да стърже по винил… съскане… цигулки… чисто сопрано, което като остър дъжд пронизва тътена на оркестъра… гласът на майка ми, която пее арията на Лулу. Отварям очи. Клер седи срещу мен на масата и се усмихва. Аз ставам, издърпвам я от стола и я прегръщам.

— Изумително — казвам й, после не мога да продължа, затова я целувам.

Много по-късно, след като вече сме се сбогували с Нел и Лурдс и просълзени, сме им благодарили не знам колко пъти, след като сме се прибрали и сме платили на детегледачката, след като сме се любили в унеса на изтощената наслада, лежим на ръба на съня и Клер казва:

— Хареса ли ти рожденият ден?

— Беше страхотен — отвръщам аз. — Най-хубавият.

— Иска ли ти се някога да спреш времето? — пита Клер. — Лично аз нямам нищо против да си стоя вечно тук.

— Ммм — отговарям аз и се обръщам по корем.

Докато се унасям, Клер казва:

— Имам чувството, че сме на върха на влакче на ужасите.

После обаче аз заспивам и на сутринта забравям да я питам какво е имала предвид.